Пак ли кабинет „Беров“

Тони Николов

Нагнетява се усещането, че днешните политически тежнения започват да приемат облика на нещо до болка познато. Леко бълбукане отгоре, начеващо размътване надолу и изведнъж от периферията на недалечното минало изплуват позабравени кабинетни формули, при чието споменаване всеки здравомислещ или що-годе паметлив гражданин би трябвало да го побиват тръпки.

1. ГЕРБ продължава да повтаря мантрата за „стабилност“, а пък Бойко Борисов все по-троснато пита наясно ли сме, че ако „разбутаме тази власт години наред няма да се направи правителство“ – думи, изречени с убедеността на „гарантирано от ГЕРБ“ пред журналисти в авиобазата „Граф Игнатиево“. Струва си да поразмислим над казаното. Основите на тази „политическа стабилност“ са положени върху твърде блатиста почва. И проблемът изобщо не се изчерпва само с разни политически пропадания или пък със съпътстващите ги медийни зловония, чийто бухалков „пик“ си има ясна политическа цена.

Работата е там, че е невъзможен устойчив политически градеж, в който всеки носещ елемент е предварително сцепен на две – РБ на две (във власт, но и в опозиция); ПФ на две (с по-близко до властта ВМРО и по-дръпнато НФСБ); плюс проблемната подкрепа на ДПС (в проруски, но и в протурски формат, от което могат да произтекат такива галиматии, че ни е бедна фантазията). Вярно, че най-малкият елемент в управлението – АБВ – е засега единен (но и там Румен Петков е комай по-близък до ГЕРБ, отколкото Георги Първанов, та пилците ще се броят наесен).

Страхът на Борисов от „разбутване“ е съвсем основателен: тежестта, с която ГЕРБ се сдоби в поредица избори (европейски, парламентарни, местни), прави тази партия трудно маневрена на хлъзгавия коалиционен терен, което си е отвсякъде „ахилесова пета“. Останалите парламентарни сили, още повече в „сдвоен вид“, с лекота могат да се дръпват от ангажиментите си и да се престрояват в най-различни конфигурации. Само ГЕРБ – доколкото най-големият е най-трудноподвижен – не го може, а най-угрижен от това е тъкмо лидерът, защото става ясно, че „Б.Б. не може всичко“. Ами сега? Предстои да видим.

2. Каква е алтернативата? Върнем ли се към прорицанията на Б.Б. пред журналисти в „Граф Игнатиево“, е редно да цитираме и втората част от тях: „ако ме бутнат, ще трябва дълго да ходят да се молят на пауните“ (в сарая на Ахмед Доган). Сиреч „мрачна вярност към паднали неща“, както пише Виктор Юго в „Легенда на вековете“.

Знайно е, че политическите поклонения при Доган минават под крясъка на любимите му пауни, които влудяват съседите му в Бояна. Сред боянчани отдавна ходи шегата, че по одобрителния им крясък заточеникът в сарая определя кой ще бъде министър и кой – не, кому вярва и кому не вярва. Един вид политиката ни е отдавна подвластна на вещанията на „боянския авгур“, който, подобно на римските си предшественици, определя по полета на птиците си и олелията им (пречупена през „морфическия резонанс“) кога в пулсациите на времето (или на руско-турските отношения) ще хвръкне нечия глава или оставка. Или обратното – на чие рамо ще кацне птиченцето на щастието. Преди време тъкмо от Лютви Местан научихме как Б.Б. се сдобил с генералските си пагони, минавайки дворовете на сарая с балканска овчарка в дар, която подгонила пъстропернатите птици. Дали това е разстроило сметките на авгура в сарая или пък напротив е наклонило везните в полза на днешния народен любимец, е факт, чието тълкувание може би трябва да оставим в ръцете на чевръстите медийни ханъми, които най-добре биха могли да разбулят това събитие.

3. По-важното е друго. И то е, че и в първата, и във втората хипотеза, както и в пророкуванията на разбитата опозиция, от известно време насам надвисва сянката на „кабинета Беров“. За по-младите или за хората с по-къса памет искам да припомня, че става дума за един възрастен, вечно мънкащ професор по икономика (откъдето тръгна терминът „Берово говорене“), който дойде на власт (1992-1994 г.), за да смени правителството на Филип Димитров, и страната бавно се плъзна в безвремието, което определени кръгове добре осребриха за своя сметка. Любен Беров управлява страната с мандата на ДПС (по-късно президентът Желю Желев, който в началото му гласува доверие, бе принуден да признае, че това е било „правителство на „Мултигруп“).

Формулата „Беров“ е една от най-прискърбните политически формули в най-новата ни история: мъчително разроен парламент, с динамика на плаващи мнозинства, на които никой не можеше да хване края, формира безволево управление, начело с един „сламен човек“ (както го нарече Стефан Савов). Самият Беров понесе тежка операция и продължително се възстановяваше, а България фактически се управляваше от вицепремиера Евгени Матинчев (от ДПС), без Ахмед Доган някога да поеме отговорността за това управление. Както и БСП, която скрито подкрепяше кабинета, разчиствайки си поле за бъдещо управление.

Моделът „Беров“ трябва да се помни и не е зле час по-скоро да влезе в учебниците, за да се знае какво е било. Впрочем с него приключва и една от най-авторитетните истории на България, дело на оксфордския историк проф. Ричард Крамптън.

Тези две плачевни за България години просто няма как да бъдат заметени под килима като срамна тайна.

Въпреки че опитите продължават.

Тези дни лидерът на БСП Михаил Миков атакува френския посланик Ксавие Лапер дьо Кабан затова, че на кръгла маса в Пловдивския университет (посветена на правното образование) си е позволил да изрече следното:

„Последната реформа на правното образование в България датира от 1994 г., а именно 13 години преди присъединяването на вашата страна към ЕС и 5 години преди началото на Болонския процес, който цели да улесни създаването на европейско пространство за висше образование. Това е било във време, когато с катастрофалното правителство на Любен Беров и преди открито целящия връщане на режима опит с правителството на Жан Виденов, управляващите от бившата българска комунистическа партия правеха всичко възможно нищо да не се променя“.

Да не би да не е истина? Миков тръгна да отговаря на тези думи с декларация (с копие до френския външен министър Лоран Фабиюс), в която твърди, че кабинетът „Беров“ е представлявал единствена възможност за гарантиране на политическа стабилност в България към онзи момент, като остави без коментар въпроса за правителството на Жан Виденов.

Историята е свободно поле за дискусия, в което истината не се постига нито с доноси, нито с клевети, нито с бухалки. И всеки е в правото си да формулира съждение.

Няма нищо обезпокояващо или непозволено Михаил Миков да направи своя равносметка на годините „Митеран“ или „Ширак“ за Франция и Европа, или пък на референдума през 2005 г. за Европейския конституционен договор, когато френското „не“ (впрочем подкрепено и от сегашния външен министър Фабиюс) внесе промяна в динамиката на процесите не само във Франция, но и на Стария континент.

Историята е анализ, а не примиренческа констатация – времената бяха такива и управлението на Любен Беров беше „без алтернатива“. Затова нищо чудно то да се повтори. А ние, скръстили ръце, пак да се вслушваме в крясъка на пауните от Боянските сараи.

*Mediapool препечатва публикацията от Портал „Култура“ без редакторска намеса. Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на философски статии, преводач на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, преподавател в СУ „Св.Климент Охридски“.