В сянката на Живков

 Тони Николов, Портал Култура Преди две години туристите, влизащи в курорта Слънчев бряг, бяха посрещани от билборд на Тодор Живков. Този билборд се появяваше от време на време две години...
| Източник: mediapool.bg


Преди две години туристите, влизащи в курорта Слънчев бряг, бяха посрещани от билборд на Тодор Живков. Този билборд се появяваше от време на време две години поред (2011 и 2012), като имаше и специално издание, посветено на 100-годишнината от рождението на комунистическия ръководител на България.

Свободата не може да няма обратна страна, откъдето като от криво огледало надзъртат всевъзможните й недъзи и дефицити. Още от Хегел знаем, че там, където няма граници, всъщност няма свобода. И все пак не може да не ни стане чоглаво от факта, че след четвърт век свобода от дъното на бездната пак ни загледа ухилената физиономия на правешкия диктатор (връщам се към тези 55 % носталгия по Тодор Живков, откроени в изследване на „Алфа рисърч”).

Досущ като в един виц, който обичаха да си разказват чужди дипломати по време на тройното управление на БСП-ДПС-НДСВ (2005-2009 г.) в опит да обяснят инак трудно понятните „български работи”. Ако не го знаете, ето го:

Дяволите пуснали Тодор Живков да види за малко нова България. Една заран Живков тръгнал из софийските улици, озърнал се, но трудно се ориентирал. Решил да се информира от първа ръка и спрял първия пенсионер с вестник „Дума” в ръка. – Дойдохте си, дойдохте си, другарю Живков – проплакал червеният ветеран, без да може да повярва на очите си. – Ха-ха-ха – разнесъл се в отговор познатият гръмогласен смях – плювахте ме, плювахте ме, я сега да ви видим… Ама първо ме светни по вътрешната обстановка. Кой е сега председател на Държавния съвет, президент или както там му казвате? – Другарят Първанов – чинно докладвал пенсионерът. От наште. Бивш кадър на Комсомола. – Добре, добре. Значи неслучайно съм писал тезиси за ДКМС. А кой е министър-председател? – Сергей, синът на Димитър Станишев.
– На Митко Чавдареца? Добре. Ами кой е министър на външните работи? – Другарят Калфин. Пак от Комсомола.
– Брей, зачудил се Живков. Таз „млада гвардия”. Ами кой е посланик във Вашингтон?
– Вашата преводачка – Ленчето Поптодорова. – Брей, брей – не спирал да се чуди Живков И с все по-нарастващо удивление слушал вести за Георги Пирински, син на стария Пирински, за младия Велчев, внук на Борис Велчев, за Ирина Бокова, дъщеря на Георги Боков и за кой ли не още, та чак накрая се сетил да попита: – Ами кой е кмет на София? Да не би некой роднина на Междуречки? А щом чул, че е Бойко Борисов, разтъркал ушите си, па с гръмовен смях отсякъл: – Некой сега да рече, че другарят Живков не е оставил кадри!

Щеше да е смешно, ако историята не оставяше горчив привкус в устата. Независимо от промените, независимо от разместванията сред действащите лица в тази история и появата на съвсем нови хора. И независимо от това, че според един бивш испански посланик имало подобен виц за Испания след Франко.

България през 2014 г. със сигурност не е „живковска България”, тя е свободна страна. Ала носталгията по соца я има, не е никак малка и причината изобщо не се корени само в „митовете на прехода”.

Проблемът е, че политиците на прехода решиха уютно да се пристроят в „сянката на Живков”.

Пръв Ахмед Доган отиде да пие кафе във вила „Секвоя”,

попивайки уроците на правешката мъдрост. Бойко Борисов би трябвало да ги е усвоил даром, докато е охранявал някогашния Първи. А Георги Първанов, още щом пое БСП, застана на почетна стража пред паметника на Живков в Правец и бързо „влезе в роля” в двата си президентски мандата.

И което е най-интересното – даже Симеон Сакскобургготски не се посвени да се каращиса с Живкови: доня Маргарита, очевидно по чия воля, влезе в борда на „Знаме на мира” редом с Евгения Живкова. Така Кобургите всестранно се вписаха в парадигмата на „единство, творчество, красота” преди напълно да изпаднат от актуалната политика.

Можем само да гадаем колко ли гръмогласно би се смял Живков на толкова куц политически ход, още повече, че в късните си интервюта сам той не пропускаше с помощта на една доста просташка шега да се опита да покаже, че неслучайно е управлявал България цели 33 години.

„Има нещо в този нос” – твърдеше Живков, намигайки към журналистите, след което доверително им съобщаваше, че баба Маруца го родила, връщайки се от слугуване в двореца. Един ден историята ще отсъди кое е ментето и кое – оригиналът.

Проблемът обаче е в друго: защо българската политика държи да се равнява тъкмо по това „нищожество в доспехи на величие”, както Петър Семерджиев нарече Живков в първата негова биография, публикувана в емиграция.

Съдържанието на „историческите доспехи” на Живков е добре известно: спорна нелегалност; ръководство на щаба на народната милиция след 1944 г. (по време на масовите убийства, предшестващи Народния съд); първи секретар на ГК на БКП (разправа с хората на Трайчо Костов и публично заклеймяване на Александър Жендов, вкарало известния художник в гроба); първи секретар на БКП и провеждане на Априлския пленум (следвайки зададената от Никита Хрушчов антисталинска линия на ХХ конгрес); опитът да влее България в СССР, като я превърне в 16-та република; “възродителният процес” и икономическият фалит на България през 1989 г. и т.н.

Но не на това искам да се спра, макар че то е изключително важно и на всяка цена трябва да присъства в учебниците по история.

В случая по-интересен е не Живков, а „живковизмът”,

неговата дълга сянка в българската политика.

Свалим ли за миг, макар и символично, историческите му доспехи, на политическата сцена остава един битов тарикат, надарен със силен селски нюх и впечатляваща способност за оцеляване.

Тъкмо това привлича политиците на прехода, които се чувстват еднодневки и са хипнотизирани от умението на Живков да удържи „33 години власт” (макар че той не е трябвало да се явява на избори). Привлича ги успеха на евтиния популизъм на „човека от народа”.

Забележете: никой днес не се интересува от Георги Димитров, Васил Коларов или Вълко Червенков – даже в редиците на партията-правоприемник БСП.

Сталинизмът днес няма пазар и не е за продан.

Тарикатлъкът обаче е вечен. Когато през 1954 г. Тодор Живков е избран за първи секретар на БКП на мястото на Вълко Червенков, всички са убедени, че той е “нищожество”, че е само параван и по стар навик продължават да скандират по събранията „Чер-вен-ков!”.

Две години по-късно (не без помощта на Москва), нещата се променят: властта напълно минава в ръцете на Живков. Едни висши партийци биват купени с постове, други – изолирани, трети – пратени в пенсия. Но, като цяло, всички запазват привилегиите си. „Златният ключ” на Живков към властта минава на първо място през ключалката на бита – всеки си има цена. На едни се раздават постове, на други – апартаменти и коли, все се урежда някое „наше момче”. Да не забравяме грижата за земляците: няма власт без „хранени хора”, готови да я бранят. Правец задълго се превърна в люпилня на безброй кадри в дипломацията, външната търговия или икономиката. Така се „удържа власт” – урок, намерил следовници в прехода.

Ала Живков не се колебаеше да брани властта си и брутално, с груба сила. Тогава кадифената ръкавица на корумпиращите практики отстъпваше място на железния юмрук. Писателят Георги Марков плати с живота си казаните истини за режима и за личността на правешкия управник. И съвсем не е единственият. Отмъщението го застигна навръх 7 септември – точно на рождения ден на Живков – в самия център на Лондон.

В есето „Система и хора” (1973), писано пет години преди да бъде ликвидиран, Георги Марков настоява:

„Ал Капоне би бил превъзходен Сталин. И Сталин би бил чудесен Ал Капоне. А ако вземете родствените отношения между членовете на мафията, вие ще откриете удивително подобие с родствените отношения на ръководителите в една тоталитарна страна, все едно комунистическа или фашистка“.

Нима криминализацията на прехода не е сред „сенчестите уроци”, завещани от живковизма? Момчетата с дебели вратове, продукт на всетранно масовизираната личност, „мокрите поръчки”, срастванията между служби за сигурност, икономически групировки и родово-партийна върхушка – нали всичко това не падна от небето след 1989 г. То ферментира дълго, а сетне раково набухна от закваската между партокрация и мафиотизация след промените.

А то е „сенчестата страна” на днешната свобода.

Print Friendly
FacebookСподели