Д-р Георги Чалдъков
Тези дни – преди терора в Берлин и Анкара – журналистът Мартин Карбовски и евродепутатът Ангел Джамбазки написаха писмо на Ангела Меркел, в което я запитаха: „Госпожо Меркел, за какво ни е този Европейски съюз, ако вие ни налагате квоти бежанци – та те така или иначе не искат да се задържат тук, отиват при вас, вие ги поканихте? Госпожо Меркел, нуждаем се цялата мощ на Европа днес да се концентрира по нашата граница и по гръцката морска граница. Иначе страната ни ще бъде унищожена и ще се превърне в буфер между ислямски свят и модерна Европа.“
Наред с многото одобрителни коментари, имаше и един такъв: „Мартин Карбовски е никой, докато Меркел е лидер на една велика страна.“
Помислих си, че колкото повече има такива „никой“, толкова повече ще расте вероятността лидерите на „едни велики страни“ да се вслушат в тези „никой“ и адекватно да реагират на техните въпроси.
И написах публисето „Девела и европейската кутия на Пандора“, което започва така: “Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже се научихме да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени?” – мисли, произнесени от Уилям Фокнър в нобеловата му лекция на 10 декември 1949 г. в Стокхолм.
Шестдесет и седем години по-късно пак “съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени?” И става все по-тревожно, защото евроатлантическите политици, особено „дявола” на Европа – Девела (от англ. devil – дявол, Devil и Angela – Devela Merkel), като трите маймуни притискат устата, очите и ушите си „да не се вижда, чува и говори нищо лошо” за диктата на малцинството (minority majority) и така бездействат неолиберално и мултикултурно на случващото се нашествие на насилието и тероризма. Докато съвременна Европа спешно се нуждае от възстановяване на парадигмата на класическия либерализъм за равни права и равни задължение на всички хора, живеещи в нея. Тоест, осъществяване на интеграция, базирана на „Когато си в Европа, прави като европейците” – уважавай диференциацията (лат. differentia – различие) на страната домакин, а не да налагаш своето различие.
Това могат да направят някои лидери, чийто девиз е: „Не ме водят, аз водя” (лат. – Non ducor, duco). Не само в Унгария, Полша, Чехия и Словакия, а и в България. Но сега ги няма премиерът на Унгария Йожеф Антал, президентът на Полша Лех Валенса и президентът на Чехословакия Вацлав Хавел, които се срещнаха в унгарския замък Вишеград на 15 февруари 1991 г. За да има национална сигурност – политическа, икономическа, образователна, демографска – в техните страни.* А не пропагандатори на евроатлатически неолиберализъм и мултикултурализъм, като някои български политици и слугите от БХК и други НПО.
Нужни са спешни политически и законни действия, защото:
Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.
Ако беше жив авторът на „Когато те дойдоха” – германският пастор и антинацист Мартин Нимьолер (1892-1984) – щеше да добави:
Когато бежанците дойдоха в Европа, Девела им каза „Елате всички!”
А Александър Блок (1880-1921) щеше да напише:
И става безпощадно ясно: Европа бе – и отлетя!
Затова виждам как все по-широко се отваря европейската кутия на Пандора. И питам: Къде отиваш, Европо? Имаш ли още сили – и надежда – да съхраниш нашите християнски и културни ценности?
*Днес eдна чаровна германка написа във Facebook: Sending love to my hometown Berlin.
Отговорих й: Love is not enough, NEW POLITICIANS ARE URGENTLY REQUIRED EUROPE TO BE SAVED!!!
