29 юни, 2026: Ориана Фалачи щеше да е 97-годишна и пак умна-и-смела журналистка и писателка

            Проф. Георги Н. Чалдъков, MD, PhD

Ориана Фалачи (Oriana Fallaci) е италианска журналистка и писателка, авторка на повече от 20 романа и много репортажи и публисета (публицистични есета). Тя е родена на 29 юни, 1929 във Флоренция, Италия, като най-голямата дъщеря на Едоардо Фалачи, занаятчия, и Тоска Кантини, домакиня. Има три сестри: Нира и Паола, също журналистки и писателки, и Елизабета. Баща ѝ, активен антифашист и член на Италианската социалистическа партия, я включва от ранна възраст, като куриер, в Съпротивата – Ориана се присъединява към „Бригадите на справедливостта и свободата“, участвали във войната през 1944 г., по време на окупацията на Флоренция от нацистите. Фалачи участва в пренасянето на боеприпаси през река Арно, пресичайки на сухо място, тъй като мостовете са разрушени. За дейността си по време на войната тя получава почетна награда от Италианската армия.

„Шапка, пълна с череши“ (Un cappello pieno di ciliegie) нейният единствен голям роман, писан в края на живота ѝ. Романът проследява четири поколения от рода на Фалачи – от края на XVIII до началото на XX век. Историята започва с Антонио, беден селянин от Тоскана, и неговата любима Анжелика, чиято съдба се преплита с бурите на времето: бедност, емиграция, революции, войни, любов, смърт, оцеляване. Фалачи превръща семейната хроника в епос за човешката устойчивост, за жените, които носят света на раменете си, и за мъжете, които се борят с него.

Тематични фокуси на „Шапка, пълна с череши“: Семейната памет – как историите на предците оформят идентичността на родствениците.  Женската сила – Анжелика и наследничките ѝ са центърът на моралната вселена на романа. Историческият фон – Наполеонови войни, Рисорджименто (Италианско Възраждане), социални промени, миграция и бедност – хора, които напускат родното място, за да оцелеят. Любов и трагедия – романът е едновременно суров-и-лиричен. Всико това е описано със специфичната ѝ страст, прямота и драматичност. Това е паметен за рода роман, написан като завещание.

            Ориана Фалачи (1929–2006–2026): 77 години с и 20 без нея са цикли от            явлението „Фалачи“

След завършване на Класическата гимназия „Галилей“,  Ориана се записва в Медицинския факултет на Флорентинския университет, но скоро преминава към литературата, а впоследствие напуска университета, за да се посвети на журналистиката, насърчена е от чичо си Бруно Фалачи, журналист. Като ученичка дебютира във флорентински вестник, където отразява криминални и съдебни теми. Прекратява сътрудничеството си, след като отказва да напише критична статия срещу Палмиро Толяти по нареждане на редактора на вестника. Отива в Милано и започва в седмичника „Епока“, където  Фалачи публикува първата си статия (1951). След това напуска седмичника (1954) и пише за списанието „Еуропео“. Присъства на първото модно ревю (1952) във Флоренция. Сътрудничеството ѝ с „Еуропео“.  продължава до 1977 г. Премества се в Рим, център на обществените и светските новини през годините на Dolce vita. Първоначално интервюира знаменитости и пише криминални истории – стилът ѝ се отличава от този на колегите ѝ. Посещава  за първи път Ню Йорк и Холивуд (1956) и отразява живота на тамошните „звезди“, „легенди“ и тем подобни диагнози. От този опит написва първата си книга „Седемте гряха на Холивуд“. След завръщането си от САЩ (1958), Фалачи се сприятелява с Алфредо Пиерони, лондонски кореспондент на киножурнал….. и той я позна, както „Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каин“ (Битие 4:1). Така и Фалачи зачена от Пиерони, но той не желаеше детето. През май същата година в Париж тя преживява тежък спонтанен аборт. След това заминава за Лондон да се срещне с Пиерони за последен път. Паднала в мрачните дълбини на депресията, Фалачи прави опит за самоубийство, поглъщайки голямо количество сънотворни, след което е приета в психиатрична клиника.  Съдба – „сладкият живот става много горчив“ (La dolce vita diventa vita molto amara).   

През 1961-ва животът на Фалачи отново става  Dolce – тя публикува репортаж за положението на жените в Ориента, който ѝ носи първия успех като писателка – книгите „Безполезният пол“ и „Пенелопа отива на война“, а през 1963-та  „Антипатичните“ – книга с критични анализи за известни личности от киното и културата, интервюирани от нея за списание „Еуропео“. Книгите постигат значителен успех в Италия и са преведени на основните западни езици. Като „Безполезният пол“  е преведена на БГ-ски със заглавието  „Ако се родиш жена“.

Oriana Fallaci: Femina viatrix mundi

По повод кацането на Луната, Фалачи  подължава да е „жена, пътуващата по света“ (Femina viatrix mundi) – заминава за САЩ да интервюира астронавти и техници от НАСА. През 1965 г. публикува книгата „Ако слънцето умре“ – дневник на преживяването, посветен на баща ѝ. В процеса на работа се среща с ръководителя на проекта – немския учен Вернер фон Браун, бивш конструктор на ракетите Фау-2 за нацистка Германия, който по това време е директор на НАСА и отговаря за развитието на проекта „Сатурн“.

Фалачи заминава (1967) като военна кореспондентка на. „Еуропео“ за Виетнам. За седем години посещава страната 12 пъти, отразявайки войната с критичен поглед както към северовиетнамските комунисти, така и към американците и южновиетнамците. Документира лъжи, жестокости, но и прояви на героизъм и човечност, определяйки конфликта като „кървава лудост“. Преживяното е събрано в книгата „Нищо и така да бъде“, публикувана през 1969. Тя временно напуска фронта, за да се върне в САЩ след убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, както и студентските бунтове.

На 2 октомври 1968, в навечерието на Олимпийските игри, по време на протестната демонстрация на мексикански студенти срещу военната окупация на Националния автономен университет в град Мексико, Фалачи е ранена от картечен изстрел на „Площада на трите скулптури“. В резултат на клането, известно като „Погрома в Тлателолко“, загиват стотици младежи. Фалачи е смятана за мъртва и откарана в моргата, където свещеник открива, че е жива. По-късно тя определя събитието като „клане, по-лошо от всяко друго, което съм виждала през войната“. Като военна кореспондентка тя отразява и конфликтите между Индия и Пакистан, в Южна Америка и Близкия изток.

През 1958–1973 г. има познанство с женения френски журналист Франсоа Пелу, с когото се среща във Виетнам. След отказа му да се разведе, Фалачи прекратява връзката и изпраща цялата им кореспонденция на съпругата му. – Non est bonum, bella (това „не е хубаво, красавице“), Non decet, bella („Не ти отива, красавице“). Все пак, тъй като сте велика журналистка, писателка и познавачка, простено Ви е. Но не прощавам на Нобеловия комитет, че не Ви удостои с Нобелова награда за литература и/или за мир. В такива случаи, винаги  призовавам: Справедливост търся (Iustitiam quaero) – оказва се, обаче, че това е едно  Вечно търсене (Aeternum quaero)……и такива са много!  „Това не е справедливо!“ (That’s not fair!) – знаят го и маймуните на проф. Сара Броснан от университета в Атланта, Джорджия, САЩ (публикувано в списанието Social Justice Res 2006;19:153–185). Тя описва експериментите си с маймуните Нанси и Унни: „Нанси обича краставици и винаги ги изяжда, когато й даваме. Един ден обаче Унни получи грозде, което те двете обичат повече от краставиците, а на Нанси давахме само краставица. Тогава Нанси хвърли краставицата по нас и се отдалечи разгневена. Не ви ли прилича на някого, който и вие познавате? Хората също реагират с гняв, когато не се осъществяват очакванията им за справедливост“.  Аз, например, ще хвърля краставицата по Нобеловия комитет, подобно на Неманя (Eмир) Кустурица – по Клинтън…. на фона на изпълнението на Кустурица с фолк-поп групата The No Smoking Orchestra.

За съжаление, единственото, което показва нестихващо развитие е глобалната неспрведливост.  Ще настъпи ли някога „Несправедливостта умря, да живее Справедливостта!“?, аз не знам. Надеждите са в Новите хора (Homines novi) – EVVIVA, Generation Z, Generation X, Generation Alpha, Generation Beta, AI Generation, ….  ! – поколенчески знамена на Надеждата.