Д-р Георги Чалдъков
Епикур разказвал на учениците си за етика на реципрочността и независимостта, осъвременена през 19-и век от Джереми Бентъм и Джон Мил, които са обмисляли „как най-голямото щастие да бъде за най-много хора“. С тях често се „срещах“ в „Зеленият човек“ – една от кръчмите, близо до UCL (University College London). Именно там Бентъм ми каза, че „човек е поставен между болката и удоволствието”. И аз го запитах може ли тогава този същият човек да бъде съпричастен към болката и радостта на другия, може ли да сътрудничи и да бъде независим – едновременно?
И започнах да търся реципрочния и независим човек по университетите, улиците и кафенетата на света. Вече сме членове на евроатлантически общности и съюзи. Не виждам обаче евроатлантици да оценяват Балканите като стойностна културно-историческа и все още романтична и не-толкова-много-комерсиална част на света. И се съмнявам, че имат рецептори за това.
Ето някои въпроси, на които предстои да отговаря една популация от 750 милиона, живеещи в Европа, и повече 300 милиона – в САЩ. Има ли, както в “произход на видовете”, реципрочен алтруизъм и незамисимост в “произход на обществата”? Стабилността и благоденствието на една страна подкрепят ли се от другите страни? Ще могат ли хората да реагират позитивно на предизвикателствата на взаимозависимостта? Или държавният егоцентризъм ще преобладава в сътрудничеството с big brothers в Брюксел и Вашингтон? Колко съпричастни и незамисими хора има на глава от населението в Европа и САЩ? Има ли натрупана критична маса от сътрудничество и независимост, за да се изяви Homo reciprocans и Homo independence в съвременните общества? Еднакво ли е определението за тези човешки изяви в съзнанието на хората от Запад и Изток? Кое доминира – сътрудничеството или зависимостта? Ще позволят ли евроатлантиците правото на дерогация (англ. derogation – унижение, подценяване) – да не приемаме искания, които накърняват достойнството и независимостта ни? Кога ще осъзнаем великия смисъл на saperе aude – да имаш кураж да си разумен, мъдър, вещ, да си узрял да мислиш и действаш свободно и независимо. Максима, написана от Хораций през 20 г. пр. Хр. в неговото „първо писмо“ (Epistularum liber primus).
Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. До тогава сме били трибутарното княжество, зависимо от Османската империя, на която сме били задължени да плащаме трибут – годишен васален данък.
Проф. Андрей Пантев: България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости.
Проф. Ивайло Дичев: Аз лично бих предпочел да говорим за свободно избрана зависимост (и да се гордеем, когато успеем да я постигнем!).
Проф. Никола Георгиев: Обявяването на независимостта безспорно е събитие. Но още докато е ставало, е било ясно, че то е жалко събитие. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България.
Проф. Георги Чалдъков: И внукът му Симеон идва в България през 2001 г., става министър-председател, взе „имотите“ си, излъга „народа ми“ и „държавата ми“, както написа дядо му в Манифеста от 22 септември. И настъпи поредната картастрофа. Но Симеон Сакскобугготски позорно стои в България. А прозорливите и още по-прозорливите хора са изолирани от българската политика и медии. Там се изявяват конюнктурните човечета, за които в началото на XX век писа унгарският поет Ендре Ади:
Сега пируват конюнктурните човечета,
но за строежа камъните вече са готови.
Все пак ще дойдем да извършим
нещо ново, маджарско, хубаво, голямо, вечно.
А Мечо Пух допълни: Homo recipendence quaero – ехо на Hominem quaero (Човека търся) от площадите на древна Атина.
Loading ...
