Професор Генчо НАЧЕВ
Октомври 2012 г.
ПРЕДГОВОР
Има една война в българската история, превърнала се в апотеоз на националния ни дух.
Една война, която узакони правото ни на самостоятелен избор, на вярност към националните ни идеали и която накара Европа да се съобразява със съществуването на България.
Една война, която събра силата на порива, стремежа за саможертва, верността и преклонението пред свободна България, нейната любов и грижа към българите, оставени по чужда воля под робство и хомот.
Това именно е Балканската Освободителна война от 1912 – 1913 г.
Иначе казано, позабравената Балканска война.
Въпреки че винаги сме смятали, че знаем достатъчно за себе си и за това, с което сме длъжни да се гордеем в собствената ни история. Защото извън кръга на професионалните историци, нашите познания за тази война се асоциират, започват и завършват с щурма и превземането на Одринската крепост. Поназнайваме нещо, карат ни да се замисляме, единствено поизтритите надписи на паметниците и имената на улиците, на които живеем, работим или по които минаваме всеки ден…
Лозенград, Чонгора, Селиолу, Ериклер, Ескиполос, Булаир, Чаталджа, Люле-Бургас, Одрин, Бунар-Хисар, Малгара, Шаркьой…
Имена на градове и села, архаични наименования на местности и географски понятия.
100 години по-късно, ние потомците, малко знаем, почти не помним и още по-малко се интересуваме.
Въпреки, че едва ли има българин, роден на територията на днешна България или потомък на бежанците, дошли от четирите посоки на полуострова, който ако разрови овехтелите и прашлясали семейни албуми, да не открие някой от прадедите си, закичен като на сватба и стегнат във военна униформа, устремил се да осъществи идеала за освобождението и обединението на българските земи.
Идеалът, завещан ни от Раковски, Левски, Ботев, Караджата и Хаджи Димитър, Гоце Делчев и Дамян Груев, Пейо Шишманов и капитан Петко войвода…
Само преди 100 години…
Преди век 4 милионна България напряга сили и за седмица мобилизира 350 000 армия. Заедно с допълващите, пограничните, резервните, опълченските, доброволческите и какви ли не формирования числеността на войските надхвърля 400 000 души. Иначе казано в армията влиза всеки десети български гражданин.
Съюзниците ни, Сърбия, Гърция и Черна гора, от своя страна мобилизират едва 5 % от населението си.
Срещу 150 000 турска Вардарска армия на Македонския фронт са концентрирани 330 000 войници и офицери от армии на съюзниците ни и две български пехотни дивизии /2-ра пехотна Тракийска и 7-ма пехотна Рилска дивизии с обща численост 60 525 души/.
По същото време на Тракийския фронт Първа, Втора и Трета български армии атакуват с около 290 000 души, турската Източна армия / 250 000/, която разполага с две силни крепости – Лозенград и Одрин, с предварително подготвени отбранителни позиции, с възможност за осигуряване на допълнителни войски от азиатските територии на Турция.
И въпреки това българите тръгват на война и на смърт, като на сватба. Генералите, които водят българската войска до един са някогашна рая на турските агалари.
Офицерите и войниците от тази армия генетично помнят теглата на робството, а възрастта им съвпада с възрастта на възродената трета българска държава.
И когато народът, като един, се вдига на борба в тази свещена война, от пепелищата на Царевград Търнов и Велики Преслав, на Бдин и Дъбилино, на Средец и Охрид, на Батак, Перущица и Панагюрище, се раждат страшните полкове на България.
Тези страшни полкове, които само за 20 дни сразиха или по-точно пометоха турските войски на линията Одрин – Лозенград…
Тези страшни полкове, които се втурнаха в кървавия водовъртеж на боевете при Бунар-Хисар и Люле-Бургас и в четиридневни епични сражения поставиха на колене турската армия и я обърнаха в паническо бягство чак до стените на Цариград.
Тези страшни полкове, които щурмуваха хлъзгавите от кръв редути на Чаталджа и под звуците на „Шуми Марица” и разветите знамена с лъвове, атакуваха цели турски дивизии при Булаир, изхвърлиха в морето десанта при Шаркьой и превзеха непревземаемите фортове на Одрин.
Големите събития в историята на народите винаги се състоят от поредица от дребни наглед случки.
Големите подвизи се коват от обикновени хора, повярвали неистово в правотата на своята идея.
За 100 години ние успяхме да забравим.
Забравихме, че развенчаването на мита за турската мощ и затварянето й в тясното пространство между бреговете на Черно и Мраморно морета, бе платено с кръвта на 19 469 български офицери и войници в боевете при Бунар-Хисар и Люле-Бургас от 16 до 20 октомври 1912 г. Толкова жертви, колкото съюзниците ни заедно не са дали във всички сражения през Балканската война.
Забравихме, че в боят при Чонгора на 18 октомври 1912 г. атаката на 4-та пехотна Преславска дивизия под командването на охридчанина генерал Климент Бояджиев обръща в паническо бягство турските дивизии по протежение на фронт с дължина 15 км.
Забравихме, че при щурма на Чаталджанската позиция на 4 и 5 ноември 1912 г., 29-ти пехотен Ямболски полк под командването на друг охридчанин полковник Кръстю Златарев превзема в ръкопашен бой форта Илери-Табия и повече от денонощие държи турското укрепление, забравен от командването.
Забравихме, че на 14 ноември 1912 г. между блатата на Марица и село Теке 15 хилядния корпус на Явер паша скланя глава пред знамената на Македоно-Одринското опълчение, съставено основно от бежанци от поробените Македония и Тракия.
Забравихме, че на 26 януари 1913 г. при Ексемил 13-ти пехотен Рилски полк атакува „На нож”, разпилява и унищожава настъпващата Мюретебска дивизия.
Забравихме, че само за две февруарски нощи /17 и 18 февруари 1913 г./ при Булаир само 27-ми пехотен Чепински полк дава 2 387 премръзнали войници и офицери.
Забравихме, че в нощта преди атаката срещу фортовете на Одрин, на 11 март 1913 г. българите оставили пред укрепленията пакетче кафе, захар, цигари и кибрит, за да разберат агаларите, че времето им е изтекло….
Забравихме…
Толкова неща забравихме.
Пресмятаме случилото се преди век, с представите и понятията от днешния ден, даваме оценки, слагаме определения и сякаш забравяме най-важното и най-основното. Или не го разбираме. Тези хора, тази армия, бяха непобедими, защото преди да бъдат командири и войници, лекари, занаятчии, учители и индустриалци, селяни и работници, те бяха просто българи. С името на България на уста, те бяха готови да умрат…
Loading ...
