Ако искаме да оцелеем, през следващите десет години ще трябва да направим това, което българите направиха през изминалото десетилетие, пише журналистът Марко Биочина от хърватския в. „Вечерни лист„
Всъщност, нямаме никакво конкретно мнение за тях. Поне по отношение на държавата им. Името „бугарска скупщина“ (българско събрание) в нашия език представлява метафора за провалена организация, докато „бугари“ (българи) наричаме жълтите стотинки на нашата валута.
Когато през 2007 г. България беше приета в Европейския съюз, повечето хървати питаха: „С какво са по-добри от нас?“ и злорадо коментирахме случая, при който съвременен художник представи България като тоалетна на картата на Европа (чешкият художник Давид Черни).
И действително днес, когато Хърватия е в тежка икономическа, но също и цялостна криза на обществото, българите са един от малкото народи в Европа, за които хърватите мислят, че са по-зле от тях.
Това не е въпрос на национализъм. Тези схващания са изграждани дълго и винаги са били базирани на реални събития. Освен това през десетилетията, когато Европа бе разделена от желязната завеса, хърватите, макар и част от недемократичен режим, имаха редица привилегии, за които българите с твърдия си комунизъм само можеха да мечтаят.
Да, стандартът на живот в Хърватия бе значително по-висок от стандарта на живот на българските граждани. Остава по-висок дори и днес и за да видите това, не е нужно да се взирате в сухата статистика.
още по темата
20211
Нещо повече, всеки, посетил българската столица София, вероятно е бил поразен да види равните редици от сгради в стил „социалистически реализъм“, отделени от зелени площи, обрасли с бурени и покрити с боклуци.
Накратко казано – имаме по-чисти улици и по-добри пътища от българите; полицията ни е по-ефективна, здравеопазването – по-достъпно, и дори образователната ни система е по-развита.
Но значи ли това, че наистина сме по-успешни от българите? Помислете пак!
През последните няколко дни хърватите с ужас научиха, че до края на февруари държавният ни дълг е бил 165,2 милиарда куни (22 милиарда евро), което е приблизително 48,5 на сто от БВП.
Само за един месец, в сравнение с януари тази година, той е скочил със 7 милиарда куни или около 2 на сто от БВП. Това не е нищо ново. Само през първите девет месеца на миналата година, същият този дълг нарасна с 14,7 милиарда куни. После, в края на годината, спадна малко, но отново продължи да нараства тази година.
Какво общо има това с България?
Ами, ако хърватските властимащи имаха интерес обществото да осъзнае реалния размер на тези числа, те щяха да покажат за сравнение и статистики за други държави. Ако бяха направили това, хърватите щяха да знаят, че България, след Естония има най-ниския държавен дълг в Европа. В края на миналата година той е бил 16,3% от БВП и междувременно е паднал още и се предполага, че в момента е три пъти по-нисък от този на Хърватия.
Разбира се, сами по себе си, тези данни не значат нищо, но те са част от една по-обща картина, която за хърватите би била доста шокираща.
По-точно, през 2000 г. държавният дълг на България е бил около 75% от БВП, а през следващите 11 години е спаднал с 80%, за да достигне днешното си ниво. И понеже тогава и днес вътрешният дълг на страната се движи около 100 процента (подобно на този в Хърватия), естествено е да се смята, че страната изплаща дълговете си и че тежестта е поета от частния сектор.
Как българите успяха да направят това? В действителност е много просто. Успоредно със скромния икономически растеж държавата контролираше строго разходите си, намали заплатите в държавния сектор, както и нивото на услугите, предоставяни на гражданите.
Парите, събрани от приватизация, бяха похарчени така, че необходимостта от задлъжняване намаля и за тази цел държавата използва и достъпа до евтин капитал след влизането си в ЕС.
А през това време Хърватия харчеше. Строяхме пътища, боядисвахме тунели, изграждахме спортни зали, създавахме различни агенции, държавни служби, плащахме коледни и други премии. Накратко – правехме всичко, което една организирана и разумна държава би правила, но с една разлика – нямахме пари за това. И трупахме дълг.
Българите не направиха това и сега живеят по-зле от нас. Но живеят и по-честно, като харчат само това, което имат.
Някога, много отдавна, тази концепция изглеждаше единствената правилна, преди някои финансови и икономически експерти да започнат да ни учат как можем да харчим, без да има какво да харчим, как утре всичко ще бъде по-ефективно, с по-добро качество от днес и няма да имаме никакъв проблем да изплатим всичко.
Минаха десет или повече години. Нищо не е с по-добро качество, не сме по-успели, дългът ни е огромен и сега се надяваме, че децата ни, на които елегантно оставихме да плащат натрупаните от нас дългове, ще се радват на по-добро качество.
Накратко, изживяхме десетилетие на лъжи, и дори гледахме с презрение на всички онези, като българите, които живееха по-скромно, но според собствените си възможности. След това десетилетие на гуляи, дойде време за отрезвяване. Ако искаме да оцелеем, през следващите десет години ще трябва да направим това, което българите направиха през изминалото десетилетие. Ако не сме готови да си го признаем, действително можем да свършим като „българско събрание“.
Loading ...
