Режисьорът Людмил Тодоров (в дясно) и операторът Рали Ралчев по време на снимки. Филмът е по сценарий на Людмил и се снима в село Гостилица, Габровско.

Премиерата на новия български игрален филм „Миграцията на паламуда”, чиито автор и продуцент съм аз, е първата и последнатапрожекция на филма на голям екран. Това се дължи на условията, които ми поставиха собствениците на киносалони в България – две фирми, които държат над 80 процента от кинозалите в страната.

Българските филми започнаха да носят сериозни приходи и апетитът на киносалоните чувствително се подобри. В момента те прибират близо 70 процента от приходите на един филм и оставят 30 процента за неговите разпространители, продуценти, копродуценти, автори (сценаристи, режисьори, композитори, оператори и актьори) и не на последно място – отчисления за българската държава, която е финансирала този филм с парите на данъкоплатците. След като разпространителите, които често пъти са сателитни фирми на същите тези киносалони, вземат своя дял, за създателите на филма и за институциите, които са го финансирали, остават между 5 и 10 процента от приходите.

Миналата година Министерството на финансите направи ревизия в Националния филмов център. Едно от нещата, които интересуваха ревизорите, беше, къде отиват отчисленията за държавата от приходите на българските филми и как става така, че след като приходите често надхвърлят 1 милион лева, за държавата остават две-три хиляди? Естествено, ревизорите не намериха отговор на този въпрос, защото търсиха не там, където трябва. Отчисленията за държавата са нищожно малки, защото нищожно малко оставят собствениците на киносалони. Държавата обаче не търси при тях (защо ли?), а търси там, където няма да намери нищо.

Преди да продължа с изводите, ще спомена още едно число. За да програмират моя филм в една своя зала, собствениците на киносалони ми поискаха такса от 625 евро без ДДС. С други думи, аз трябваше да платя общо 30 000 лева такси предварително, за да бъда въобще допуснат в техните зали. На моя въпрос, правомерни ли са тези такси (а те не са) и защо са толкова големи, отговорът беше – защото има криза. Обичам този отговор. Чувам го все по-често.

Последствията от тази нарастваща лакомия далеч не са само финансови. Бих казал дори, че другите последствия са по-вредни. Често пъти във финансирането на един български филм участват европейски филмови фондове, телевизии и частни копродуценти. Когато дойде видов ден и тези институции и лица, които са осигурили и привлекли между 100 000 и 500 000 евро за един български филм, получат отчисления от неговите приходи на стойност 1 000 евро, какво ще си помислят те за нас и дали ще участват отново в български проекти? Едва ли. Ударът е не само върху българското кино, а и върху имиджа на страната.

Крайно вредни са и последствията вътре в страната. Тази година държавата ще даде 12 милиона лева за един национален културен продукт, какъвто е киното. Условията на киносалоните силно възпрепятстват реализацията на този продукт. Почти всички мои колеги приемат техните условия, защото иначе филмите им няма да видят бял свят. Аз лично избрах да не се съглася с тях. По този начин подложих филма си на удар, с надеждата да извадя наяве този проблем, който има много измерения.

В показа и разпространението на български филми няма държавна регулация. Държавата е загърбила своя (нашия) финансов интерес, а нейната културна политика се саботира от хора, чиито единствени аргументи са, че имало криза. Собствениците на киносалони в България злоупотребяват с монополно положение и е крайно време органите, отговорни за това, да се размърдат.

*Людмил Тодоров е режисьор и сценарист на филмите „Шивачки“, „Емигранти“, „Двама мъже извън града“, „Приятелите на Емилия“, „Любовното лято на един льохман“, „Бягащи кучета“, „Цветовете на тъмнината“. Най-новият му филм е „Миграцията на паламуда“.