Ще питам Бог за кой ли път
защо мечтите ни не стават спомен.
                                                             Емил Иванов, “Горчив бокал”

На английски Christmas идва от Christ’s mass – литургия, меса за Христос. В България и други страни Коледа и нейният дядо вероятно идват от латинската дума calendarum. И християнската вяра в Раждането – тъй като всеки човек носи у себе си Бога, всяко раждане е една коледа. На латински „раждане“ е natus – оттук е коренът на думата „нация“. Двата основни модела за нация в Европа са западноевропейския и средиземноморския  – французите, немците, холандците, англичаните са граждани, развиващи нацията си чрез държа­вата; италиаците, испанците, гърците, българите и сърбите са роднини – родът, етносът, общите коре­ни са в основата на живота им; за руснаците „главното е страданието и състраданието” – затова за големия режисьор Никита Михалков „САЩ не е страна, а силен икономически проект”.

Социологичните анализи посочват, а и по лицата и поведението на хората личи, че българите сме най-болните, най-бедните и най-тъжните хора на Европа. Ние на Балканите “прокълнати” ли сме (както мисли Неманя Кустурица)? Или “ние самите сме нашето наказание” (думи на Марк Теренций, един от най-умните римляни)? Обречени ли сме на егоцентризма, на липсата на социална чувствителност и на колективното мълчание? Имаме много талантливи личности, но трудно изграждаме колектив, не действаме като народ, като нация. Никос Диму в книга си „Нещастието да си грък“ пише, че споменеш ли нещо добро за някой сънародник, винаги друг ще каже „Той обаче…“. Както ние българите казваме „Да, но той …“, търсейки “недостатъци” на другия като утеха на собствената си посредственост.

     Какво се случи през 2011 г. в България? Очувствихме ли рецепторите си за род, родина, град, приятели, учители? Превъзмогнахме ли архифлексите на егоизма, алчността и агресията? Ако не възхищение, то поне имахме ли толерантност към таланта и постиженията на другите? Ако отговорите са негативни, през 2011 г. е продължило отдалечаването, следва разделението, накрая идва разпада, увеличава се личния и обществен безпорядък – ентропията.  

     “Българинът изглежда щастлив, когато е нещастен. Ако няма причина за нещастие, ще се помъчи да открие. Щастието от нещастието на българина се изразява съвършено в “българското мрънкане”. Остатък от робството? Белег на измъчените народи? При никой народ класическият израз “как си?” не води до пълен анализ на историята на заболяванията, на семейното положение, на материалните затруднения и на сексуалните проблеми на запитания. Вербалният мазохизъм на българина (както се изразява в мрънкането) е неизчерпаем, обилен и монотонен.” Ако беше български, а не гръцки писател,  Никос Диму щеше да озаглави книгата си “Нещастието да си българин”.

     Не че ги няма, ерудираните и морални българи са скрити за политиката, науката, образованието и културата. Вижте “пациентите” – министри, депутати, премиери, президенти, ректори и директори – и ще се съгласите, че някои от тях страдат от хронична булемия (преяждане) за власт (синоним: кратофагия).

      В клетъчната патология има състояния, при които рецепторите за биологично активни вещества, например инсулин, се скриват под повърхността на клетките. В кръвта на тези хора циркулира достатъчно инсулин, но той няма как да се свърже със “скритите рецептори” и така не може да изяви ефекта си – поддържане на кръвната захар в нормални стойности. Затова човек се разболява от захарен диабет тип 2 – болест с тежки последствия, ако не се открие и лекува навреме. Когато в едно общество има “скриване” на ерудираните и етични хора, се появява синдромът на придобита интелектуална и етична недостатъчност – СПИЕН, който е не по-малко опасен от  СПИН (синдром на придобита имунна недостатъчност). Тогава идват кризите в икономиката, образованието, здравеопазването, науката, културата, религията, спорта. Държавата боледува – гражданите й стават най-болните, най-бедните и най-тъжните хора на Европа. Все пак:

Видях българи да гонят хоризонта.

     Аз бях смутен

     и  спрях хората.

    “Безсмислено  е – казах аз –

     вие  няма никога да стигнете хоризонта.”

     “Лъжеш!” – извикаха те

      и продължиха да тичат.  (Стивън Крейн, “Видях човек”)

Здравейте, ембриони на надеждата!   “Има още много дни на зазоряване”… и някой някога ще напише книгата “Щастието да си българин”.