Заслепен от популизъм, облъчен от поръчкови агенции, прелъстен от дребнотемие – такъв е нашенският избирател непосредствено преди изборите. Един крайно незавиден събирателен образ, но – за чест на разсъждаващата част от електората – все пак донякъде осъзнат образ. Гордите спомени от въодушевените многолюдия, с които преди две десетилетия бе изритан „развития социализъм”, отдавна вече не успяват да компенсират горчилките на съвремието.

Преходът към свобода сякаш се завъртя в кръг. Със смяната на един поколенчески пласт в обществото ни отново замириса на непогрешими вождове и автаркизъм. След Бъсеску в Румъния, близнаците Качински в Полша и Виктор Орбан в Унгария ние като че ли се засрамихме и – за да не останем по-назад – набутахме в ръцете на поредния премиер цялата изпълнителна власт в комплект с няколко удобни екстри: дресирано парламентарно мнозинство, послушна „сбирщайн” партийка и внушителен комплект от сервилни медии. Така че корабът на прехода отново се оказа в тинята на условностите.

Наистина ли сме богати на свобода? Свободата да избираме например.

Съвпадението на някои процеси в бившите социалистически държави едва ли е случайно. Важният въпрос обаче, сполучливо формулиран от Цветозар Томов, е в степента на унижението. Само че то не достига до всички, а само до мислещите тръстики, които го осъзнават. Това осъзнаване е всъщност една от малкото черти, с които не бихме се срамували пред огледалото на утрешния си политически живот. Защото прозорливостта, макар и тъжно утешение, е все пак вид достойнство. За съжаление обаче то се отнася за част от публиката.

В същото време дори повърхностният поглед улавя и други видове избиратели – в този ред на мисли може би най-фрапантна е растящата група на уплашените, на притеснените да изразяват мнението си. Това е нещо ново или по-скоро – това е добре забравеното старо. Нещо като реминисценция на милиционерството. Така че за пореден път се поставя въпросът –

ние преход ли правим или обикаляме в кръг?

След уплашените следват заблудените. Те по правило са доста активни и кресливо отстояват някакви внушения, само че по папагалския способ – без собствени аргументи и без собствени мисли. Непростима грешка би било обаче да се сбърка тяхното срамно количество с т.н. „твърди ядра” на политическите формации, които са някакъв друг подвид избиратели с много важна функция при традиционно ниската активност на „нетвърдата” част от електората. Не може да се отрече, че сред непоколебимите последователи има и заблудени индивиди, при това те са желан пълнеж за всяка партия, само че при „твърдите” агитки все пак определящи си остават съсловните привързаности, кариерните зависимости, фамилно-общностните традиции и прочие.

Не може да пропуснем и онази група наши сънародници, които изобщо не се интересуват от това какво става в обществото ни – може би по-точно е да кажем, че вече не се интересуват. Те просто гледат в друга посока, очаквайки своя шанс и, когато го дочакат, ще ни напуснат. Младите ще ни забравят, а по-старите умилно ще спомнят за нас и електронно ще ни съобщават какво става с душите и съдбите им, докато се намират на другия край на света или на другия край на реалността, което е почти едно и също.

Тези бодри кандидат-емигранти не бива да се смесват с други наши съграждани само поради общия им белег на незаинтересованост – става въпрос за растящата армия от бедни, болни и безработни, доведени до онази форма на пасивно страдание, при която доживяването до следващия ден, до следващия месец или до следващата скъпа инжекция се превръща в център на всичките им усилия.

Страданието ражда ценности, свързани с оцеляването – какво тук значат някакви си избори! Те не се интересуват от тях не защото не искат да влияят, а защото вече нямат сили да го правят.

Общественият живот все пак изисква минимален излишък от калории и време.

За разлика от бодрите им незаинтересовани събратя те не само не мечтаят да емигрират, а дори напротив – борят се против преждевременната емиграция в небитието. Тази растяща армия е най-засегната от липсата на справедливост в обществото ни, защото покрусените ѝ членове най-много се нуждаят от законност и неподкупност, от състрадание и уважение.

И накрая има и такива сред нас, които печелят добре от това, което става. Те – ведно с материалните си наследници – ще са поборниците на новото статукво. За мнозина техни последователи и наемници

халтурата на мига ще е винаги по-важна от идеализма по принцип.

Защото суетата се осребрява, а героизмът е мъртъв. Правдата се превръща в ерес. Новата религия, настъпваща след романтиката на прехода, ще се нарича „печалба” и в нея морална категория като „честта на слабия” не би могла да съществува, защото е в колизия с основната догма.

Така че истинският обществен договор между управляващи и управлявани просто не се е състоял и скоро няма да се състои, въпреки че всички знаем какво ни очаква.

Едно свръхмалко и свръхбогато клепто-малцинство ще продължи да си пазарува

закони, сделки и влияние с повишена интензивност, така че защитата на националния интерес скоро ще стане „мисията невъзможна” за която и да е власт или национална институция. Някъде в мътното бъдеще може би ни очаква пречистващ катарзис, но в историята това върви обикновено с кръв и сълзи и дори с изчезване на държави.

А каква част от народа ни е тази влиятелна олигархия? Истината е, че нейната численост няма значение, защото тя вече не е част от народа, въпреки че се изживява като негов елит. От значение е само нейната функция. Поради което няма значение кой с колко процента ще спечели какъвто и да е бъдещ вот, защото на практика той не толкова ще управлява, колкото ще балансира между представителите и апетитите на местните богаташи и глобалните корпорации, доколкото те изобщо забелязват маргинална държава като нашата. Е, забелязват я все пак – само че от време навреме. Я газопроводче ще мине, дето се вика, я атомна централка ще построим, я приватизацийка ще пуснем… Пък току-виж военна базичка или външна граница им потрябвала.

А как стигнахме до това удобно (за някои външни фактори) безличие? Много просто – с безгръбначие. Чужденците не са ни виновни, причинихме си всичко сами. Политическите ни рефлекси изпаднаха в летаргия – ние просто се отказахме да бъдем политически животни и да воюваме за правата си.

Гласуваме, за да изгоним предишните, и с лекота налапваме въдицата на следващия политически хороскоп. Това е гротеска на политически живот – и затова тези, които ни управляват, добиват все по-гротескен профил. Ние дори не знаем има ли излизане от тази политическа кома и какво ще бъде то. Хубавото е, че поне не спряхме да се надяваме.

Но докато чоплим поувехналите очаквания за по-добро бъдеще, ние се оказахме отново пред избори. В такива периоди дефицитът от красиви истини най-лесно се прикрива с дъжд от фойерверки. В нашия случай обаче освен с клипове, с концерти и с режисирани митинги ни заливат и с изобилие от проценти. Стана сякаш задължително да ни дресират с уж независими статистики, само и само да ни убедят, че рейтингът на някакъв кандидат се е превърнал в символ на правота и на предизвестена победа – а пък то обикновено е обратното.

Поради тази причина всъщност няма и какво толкова да се избира, защото няма конкретни предизборни програми, няма реално поемане на ангажименти. Няма и да има. Мълчаливото съзаклятие на казионните кандидати за власт е повече от видно – да се прикриват истинските управленски зависимости, защото са опасно нелицеприятни. Те прекрасно осъзнават, че свободата им за самостоятелни решения от висотата на мечтания пост е химера в недалечното минало. Затова и никой от тях не си залага главата за някаква истинска, съдбовна кауза.

Аритметиката им засега е вярна, защото мислещите избиратели, независимо от броя им, са кротко малцинство. А голямата и тъжна истина е, че уплашените, заблудените, спазарените и негласуващите не само не пречат на безвкусното предизборно шоу, но дори го утвърждават.

Редките гласове на разума стоят някъде зад кадър. Досадно е дори да ги заглушаваш, защото те няма да въстанат.

Бившите бунтари са се предали, новите не са се осъзнали.

А в историческото междучасие звучи познатият рефрен – да живеят бюрократите! Преходът ни през посткомунизма отдавна е поел посоката към слабата държавност, която се налага по-бързо и по-успешно, отколкото принципите на развитата демокрация. Резултатът е ясен – живеем в зачатъци от демокрация. И с надежда очакваме новите бунтари. А междувременно ще преглътнем още едни избори, циментиращи нелеката ни действителност. А после – още едни. И още едни…

Така че засега машинката за илюзии работи успешно. Спокойно, народе! Измежду пукота на евтините пиратки все изпада и някоя троха от истината.

Само че народ,

който се задоволява с трохите от истината, е осъден да живее и с трохите от свободата си.

Но докато свикваме с подобна диета, е редно все пак да се запитаме – как, по дяволите, стана така, че ние – обикновените и малки хора в тая държава, дето уж сме 99% и дето уж сме солта на земята – нито знаем колко е голяма силата ни, нито знаем какво да правим с нея!? Най-много да подпалим някой катун. Като преди това сме погребали поредната свидна жертва, за смъртта на която всички сме виновни.