Или недейте така, професоре!

Д-р Георги Чалдъков

                  Белезите имат странната сила да ни напомнят,

                  че миналото ни е реалност.

                       Кормак Маккарти, „Тези прекрасни коне“*

Никос Диму в книгата си „Нещастието да си грък“ пише, че споменеш ли нещо добро за някой сънародник, винаги друг ще каже: „Той обаче…“. Както ние, българите, казваме: „Да, но той …“, търсейки „недостатъци“ на другия като утеха за собствената си посредственост.

През 2011 г. Йордан Камджалов е избран единодушно за първия чужденец, спечелил конкурса за Генерален музикален директор и Главен диригент на Оперния театър и Филхармоничния оркестър в Хайделберг, Германия. Безпрецидентно през 2014 г. NASA дава на един астероид  името „52292 Kamdzhalov“.

Споделих възхищението си от този изявено талантлив диригент с един български музикант, отдавна работещ в Германия, и той ми отговори: „Каква филхармония в Хайделберг – тя е много малка!“

Като онзи професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, който след откриването на паметника на цар Самуил, каза: „… с какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето?“**

     И онзи журналист, който написа „Време разделно“, мазохистичният избор“ (във вестник „Труд“, 9 юни 2015). В статията пише: „Това, което изяви класацията, е, че българинът сякаш не забравя и собственото си травматично минало. Има някакъв уклон към мазохизъм да избереш за филм на столетието “Време разделно”.

Ние на Балканите „прокълнати“ ли сме (както мисли Неманя Кустурица)? Или „ние самите сме нашето наказание“ (думи на Марк Теренций, един от най-умните римляни)? Обречени ли  сме на егоцентризъм и национален нихилизъм, на липсата на възхищение, съпричастност, доброжелателност, благосклоност, великодушие, благотворителност.

Наричам „булгресия“ тази народопатология – българска изява на агресия. Поет Илиян Троянски я нарече „Вълк“ – ето част от неговия профил:

Животът ми съвсем не беше песен

и вълчия ми дял не беше лек,

но и с последния си дъх бих произнесъл:

Благодаря ти, Боже, че не се родих човек –

да мразя своите с такава дива радост,

да гоня плячката си с безпощадна стръв,

за да убия – без да бъда гладен,

преследван цял живот от жаждата за кръв.

Все пак, вслушайки се във философията на „Звуковите светове“ на световно известния диригент Йордан Камджалов се обнадеждавам от присъствието в нея на осъзнатата уникалност на българския дух и талант, проявявани „всеки ден на поне едно място по света“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*От Предисловие на професор Коста Костов, озаглавено „За любовта, вземането и даването“, публикувано в списание InSpiro, април 2015.

**„Ако всичко у нас е приватизирано, то паметта ли ще остане обща?“ – заглавие на интервюто с проф. Ивайло Дичев във вестник „Труд“, 10 юни 2015 г.