Вицепрезидентът Маргарита ПОПОВА:

Оставки – добре. А какво следва?

Интервю на Валерия ВЕЛЕВА с Маргарита Попова за войната, за протеста и омразата в обществото

Снимка: Олег ПОПОВ

- Заявихте, г-жо Попова, своето категорично „Не на войната“ и получихте адмирации за ясната си позиция по проблем, който вълнува целия свят в момента. Съгласувахте ли я предварително с някого?

- Политическата ми позиция се основава на клетвата да защитавам коренните интереси на народа си. Ако хората я адмирират, значи така се чувстват сигурни. Ако кризата в Сирия не бъде спешно ограничена с политически средства, рисковете ще се умножат. Затова гражданската ми позиция е „Не на войната“. Тя обаче се основава и на солиден опит в професионалната ми кариера, и на натрупани знания по темата „национална сигурност“, и на преценка на текуща информация. Колкото до съгласуване – съгласуват се планове и задачи в суетата на днешния ден. Въпросите за мира, живота и смъртта са по-големи от всеки един от нас поотделно. Човек ги съгласува със съвестта си и ако е свободен, публично ги споделя.

- Г-н Плевнелиев обаче обяви, че неговата позиция съвпада на 100% с позицията на президента Обама. Означава ли, че той има друга информация, с каквато вие не разполагате?

- Може и да има друга информация, но ми се струва, че остана нещо неразбрано в позицията на държавния глава. Доколкото аз разбрах, неговата позиция съвпадала с тази на президента Обама за това, че трябва да бъде наказано използването на химическо оръжие, и то много строго. До тази степен той прогласи, че има съвпадение на позициите.

- Дебатирате ли с президента общи мнения, когато става въпрос за национална сигурност, външна политика, за да имате консолидирана позиция?

- Да. Дебатираме и аз винаги изразявам своето становище. Оттам насетне държавният глава решава каква позиция по различни въпроси ще заеме, кога ще я огласи, дали ще я огласи – това е негово право.

- А когато се разминавате в мненията си?

- Той решава.

- И вие си замълчавате.

- Понякога замълчавам, понякога – не. Нюанси често помагат. Хората не могат да мислят в калъп и не могат да се изразяват с една и съща лексика. Моят глас против войната е добавка към авторитета и респекта на институцията, създава стабилност и доверие към нея. Пък и когато човек ме познава от дългите ми години като магистрат и като министър на правосъдието, едва ли може да предположи, че бих могла да имам друга позиция.

Моят глас против войната добавя към авторитета на държавата

- Тя във всички случаи съвпада на 100% с позицията на правителството, което е добър сигнал както вътре, така и за навън от страната.

- Естествено. В крайна сметка коренният интерес на българския народ е да не воюва, да не напада. Ние сме миролюбив народ. Има и още нещо – при един евентуален военен удар последиците за нас ще бъдат много по-сериозни, отколкото за много други държави. Ние сме близо до региона на конфликта, бежанската вълна към нас е много голяма, има рискове за съседна Турция. Бежанската вълна е тема и задача на нашето правителство. От гледна точка на националната сигурност трябва да отчетем, че огромният брой сирийски граждани в държавата ни биха могли да станат обект на повторно насилие тук. Какво се случва тогава? Тези хора тук, събрани на едно място, в голяма общност стават мишена. Оттам става мишена и българският народ, и българските граждани. А последиците от това?

- Не закъсняхме ли като държава с мерките си по приемането на бежанската вълна?

- Можеше да решим някои задачи в по-спокойна обстановка – по-отрано. Нашето правителство, властите работят и дават заявка да не допуснат провал. Бежанските потоци са последица от злодеяния и насилие, които носят смърт, страдания, опустошение. Моят апел винаги е бил за закрила на децата жертви. В същото не може да се изпуска от поглед и това го знаят службите за национална сигурност, че в лагерите могат да попаднат и хора, на които интересите да не съвпадат с коренния миролюбив интерес на България. И това нещо не може да не се отчита.

- Казахте „нашето правителство“. Прозвуча държавнически, а си спомням, че още на втората седмица президентът свали доверието си от това правителство. Как се съчетават тези две позиции в президентската институция?

- Предпочитам да не анализирам точно тази лексика, защото броени дни след това изявление на държавния глава в президентството бяха събрани представители на изпълнителната, на законодателната власт и ние от президентската институция, за да дебатираме важни неща. Убедена съм, че спонтанността в президентската институция не трябва да намира място в тези отношения. Трябва да гледаме напред и да работим консолидирано с всички. Да работим за доверие. От това имат интерес българските граждани и държавата ни като авторитет – вътре и навън.

- Има ли война срещу президента? Съзирате ли опити за дестабилизация на президентската институция? И защо се получи това остро противопоставяне между президентската и изпълнителната власт?

- Безметежното съгласие между двете власти не може да е доказателство за добро сътрудничество. Но нека не употребяваме и думата „война“. Още повече, когато в Сирия се води реална гражданска война. Дестабилизирането на която и да е национална институция има лоши последици. Самоцелни и неоснователни критики срещу демократично избрани институции и лидери са опасни. Добрата защита са последователността и отдадеността на държавната служба.

- Точно в този момент обаче обществото ни е страшно разединено, смразено и ожесточено. Как да се разсече този възел на конфронтация?

- Не споделям тези констатации, макар отделни хора или групи да се вдъхновяват от говоренето за омраза и ожесточение. Гражданската енергия е гаранция за развитие и е добре политиците правилно да се възползват от нея. Когато в обществото останат въпроси без отговор, чертаем разделителни линии.

- Чувате ли какво викат под прозорците ви хората – „Оставка“ – и за президента, и за премиера? В тази дума „оставка“ държавата е разпъвана на кръст вече 100 дни. Виждате ли път, по който да бъде помирен този протест?

- Нужни са усилията на всички. С говорене. Далеч съм от мисълта, че това е толкова лесно в момента, в който отчитам докъде са стигнали човешките страсти, искания, желания, интереси и т.н. Но не е невъзможно. Убедена съм, че ако всички положим усилия, това може да се случи. Протестиращите искат стабилност, почтеност, повече възможности за удовлетвореност в личния живот. И властта трябва да ги чуе. В същото време и хората трябва да се заслушат във властта. Този момент е важен и нужен. В крайна сметка ние сме провели едни избори, които бяха признати за легитимни, за проведени демократично, процедурата бе призната и от Конституционния съд. Това означава, че българските граждани трябва да израснат на висотата да чуят избраните от тях политически представители. Трябва по демократичен начин да поставяме исканията си – индивидуално или чрез различни представители, за да можем задружно да решим най-важните сега проблеми. Животът на държавата не е такъв, какъвто беше преди година, две, три. Сега ситуацията е усложнена, много динамична не само в регионален, но и в европейски план, и в световен план. Разбира се, че гражданите не са длъжни да правят анализи на ситуацията, за да формират своето поведение. От тази гледна точка ние имаме повече ангажименти да обясним, да внушаваме, да вдъхваме доверие. Но и от тях се изисква това да се разбере.

Хората трябва да се заслушат и във властта

- Доколкото ви разбирам оставката не е стъпката, към която трябва да вървим сега?

- Оставката е политическо искане, което всеки може да артикулира. Оттам насетне обаче трябва да се каже – защо и какво следва. Ние искаме оставка, включително и президентството, но трябва да помислим какво идва след това. Това е много важно.

- Как приемате факта, че се плащат от партийни пари заплати на депутати, които не идват на работа?

- Това е укоримо!

- Защо в парламента партиите се разминаха в опита да се изработи декларация за съгласие?

- Изглежда нямаме достатъчно политически опит за постигане на съгласие. Това означава признаване на лидерство. Убедена съм, че ако не политиците, гражданите ще изискат съгласие. През месец юли предложих политическите сили в парламента да се съгласят около най-важните за нацията задачи, свързани със сигурността на отделния гражданин. Да изработят пътна карта за утрешния ден в открити дебати, както правят в модерните европейски държави. И да подпишат споразумение, че в следващите седмици, месеци или години в съгласие ще изпълняваме програма в интерес на хората и стабилността на институциите.

- Е, и? Всички си замълчаха.

- Не, все още не е късно това да се случи. Ние трябва да мотивираме и да подтикваме политиците това да се случи. А не да констатираме непрекъснато, че те са разделени, смразени, че не могат да се разберат. Нужно е великодушие. Великодушението във властта е нещо, за което може би още доста дълго трябва да работим.

- Още преди месец посъветвахте ГЕРБ да влезе в парламента. Смятате ли, че през тези 100 дни парламентът загуби от това, че опозицията липсваше?

- Загуби. Казах го ясно като юрист – НС губи от неприсъствието на най-голямата парламентарна група, на опозицията.

- Реагираха ли ви тогава от ГЕРБ?

- Да, разговаряхме много откровено с г-н Борисов, както винаги сме говорили, докато бях в правителството. Той ме чу внимателно, защото аз му изложих и допълнителни аргументи – политически и юридически, и той каза: „Добре. И ние мислим в тази посока.“ Много скоро след това парламентарната група на ГЕРБ се върна в Народното събрание. Не искам да кажа, че това се е случило само защото аз съм казала. Било е обмислено и в парламентарната група. Значение имаше и фактът, че и от ЕК, и от ЕС  също дадоха знак в тази посока. И сега най-голямата парламентарна партия вече е на своето място и това е много добър политически ход. В парламента опозицията може най-добре да защитава своята политическа платформа и да поддържа вдъхновението и доверието на своите избиратели.

- Откакто вие не сте правосъден министър, за правосъдие много малко се говори, а за реформа в правосъдната система – почти нищо.

- Може би, защото я направих. Права сте. Нещата тук са в дефицит – промените и ясните за обществото ангажименти на правосъдието от година-година и половина са в застой. Стратегията е готова, хубаво е написана, но няма кой да я прилага. Ако някой иска да я актуализира, да доработи, да промени нещо, това е възможно, защото фундаментът го има. Вече не е толкова трудно. Но, за съжаление, нищо не се прави.

(в. Преса, печатно издание, брой 246 (5967 от 10 септември 2013)