Светослав Ставрев

Напоследък се начетох на безброй неофициални, официални и полуофициални наши и чужди анализи и коментари за протестите у нас и си дадох сметка, че огромното мнозинство от участници, наблюдатели, заинтересовани и любопитни и т.н. показват, че разбират само отделни детайли на това какво се случва.

В настоящия текст водещо е не желанието ми да заемам позиция (такава съм изразявал многократно), а да потърся отговори на въпроси като: срещу какво и кого са протестите, за какво и кого са те, колко и кои са протестиращите, доколко са спонтанни и/или манипулирани и от кого тези протести, имат ли шанс протестите да предизвикат нужната за обществото ни промяна и какво вижда взора ми в недалечно бъдеще.

Преди всичко се налага да си изясним честно и непредубедено какво представлява днешна България, извън официалностите и дипломацията. Моят отговор е: ние сме едно дълбоко мафиотизирано (олигархично, плутократично, клептократично – както ви харесва) общество, маскирало се като „формално демократично”.

Това общество е естествен и неизбежен продукт на „мирния преход”, замислен през втората половина на 80-те год. на миналия век, договорен на „кръглата маса” през 1990 г. и осъществяван повече или по-малко успешно от всички български правителства, управлявали след 1989 г. до този момент включително.

Политическите боричкания през изминалите 23-24 год. са вътрешно-мафиотски, кланови противоречия и конфликти, нещо като междуфамилните битки в конвенционалните мафии, имат изразен театрален аранжимент и се разрешават фактически чрез скрити от публиката сделки между враждуващите страни.

Всички значими сектори и сфери на обществото са основно разпределени между няколко десетки или стотина семейства и периферно – между още няколко хиляди други семейства. Тези вторите, сътрудничат, обслужват или се надяват да се наместят допълнително в колаборацията с управляващия страната ни „елит” – централно и регионално позиционирани.

Става дума за подпомагането на управляващия „елит” в бюрократичен, юридически, финансов, медиен, екзекутивен, развлекателен, охранителен и др. подобни смисли. Нещо като партизаните и ятаците отпреди.

Всички те са надеждно прикрити зад паравана на легалните „национален (надлежно препран) капитал”, „чужди” инвеститори и офшорни компании, разпръснати по целия свят, демократически партии от европейски тип, граждански организации и т.н.

Тези семейства владеят финансите, застраховането, индустрията, туризма, енергетиката, транспорта, контрабандата, държавните поръчки, медиите, правосъдието, еврофондовете, политическите партии, синдикатите и т.н., та до здравеопазването, науката и образованието, спорта, голямата част от NGO-та и каквото ви дойде до ума.

Разбира се, където има разпределение, има и преразпределение. Тогава падат правителства, има извънредни избори, случват се фалити, възникват нови политически субекти и коалиции, а и разстрели на провинили се. Пазарна конкуренция, граждански свободи, политическа демокрация други подобни . са в BG контекст, чужди на действителността сладки приказки, сапунени мехури, бла-бла и т.н.

Който не признава тези реалности у нас е без сетива, ум, честност или просто е „вътре в играта”.

Второ, в светлината на горното, народът има за какво да протестира, и то в изобилие.

Няма как, когато едно нищожно малцинство с безпримерна алчност изсмуква чрез и покрай държавата голяма част от произведения продукт, националния доход, добавената стойност, публичните финанси, кредитния ресурс, европейските пари и т.н. да не сме най-бедната и нещастна страна в Европа и не само в нея.

Разбират ли добре за какво става дума протестиращите?

Естествено, че някои разбират. Но те са малцинство! Чуйте масовите искания: долу „монополите”, „Орешарски, върви си“, „искаме, и то веднага „нови избори”, трябва „да се смени политическата система”, желаем „повече морал” от управляващите и т.н.

Като че ли Софийска вода и ЕРП-тата са ни виновни. Като че ли, ако чучелото Орешарски се махне, няма да дойде друго чучело на негово място. Като че ли след новите избори ще дойдат германските християн-демократи или американските републиканци да ни управляват, а не пак БСП, ДПС, но този път с нови патерици (бастуни) – Н. Бареков, М. Кунева, В.Симеонов и С.Бинев, С.Безуханова, остатъците от ГЕРБ или някои от „новите надежди” със стари покровители? Като че ли има някой, който насериозно да очаква морал от нашите политици? И т.н. още много подобни „като че ли”. От този протестен наивитет не лъха надежда.

Кой протестира? Трябва да направя уточнението, че броят на недоволните от живота си в България български граждани е многократно по-голям от броя на протестиращите. Изобщо не слагам в сметките доволните, защото те са само едно ултрапокварено малцинство. Нито пък т. нар. „контрапротестиращи”, които са една жалка и отблъскваща пародия на граждани.

Т.е. мнозинството от недоволните не протестира. Защо, е отделен въпрос, по който ще споделя мнението си по-надолу. Навярно не вярва, че мафия с мирни протести може да се свали.

Имат пълните основания да не вярват.

Протестиращите си имат собствена пъстрота. Има искрено негодуващи срещу мизерията и аморалността на статуквото предимно млади хора, които сякаш казват „чуйте ни, преди и ние да се махнем”, други, които на прага на пълното си отвращение крещят на властимащите „не ви понасяме, изроди такива”, или пък улегнали вече хора на средна възраст, които ни казват „не сме гладни, искаме да живеем тук, но сме морално омерзени”. Има и наистина гладни, отчаяни хора.

Има обаче и „модерни дигиталисти”, за които протестът е продължение, завършек на деня, преход от интернет общуването в реални социални контакти. Нещо като излизане от анонимността и виртуалността на присъствието във Фейсбук (за „средното” ниво – общуващи на кирилица) и в Туитър (за „по-висшето” ниво – кореспондиращи си на латиница). За тях като че ли протестът е нещо наподобяващо „стъргалото” някога – „не те видях вчера, да нямаш проблем някакъв?” или „утре в колко часа сме тук?”. Има също и развличащи се от скуката на ежедневието госпожици, дами с кучета, бащи с деца на раменете, яки младежи след фитнес. Има и банкери, бивши властници, депутати с по няколко мандата вече и други подобни. измекяри, които с присъствието си оскверняват смисъла на протестите.

Има, и те са особено важни, и изпълняващи поръчки на управляващите, подставени лица, неизтребимите като хлебарки служители на тайните – наши и не само наши, служби. Тъкмо те много успешно изпортиха февруарските протести, тласкайки ги натам, накъдето господарите им нареждаха, без това да има нещо общо с цените на тока, които изкараха хората на улицата.

Тази разнолика и нехомогенна тайфа революция не прави, колкото и да са революционни исканията на автентичните протестиращи.

Трето, как и защо България изпадна в такава дупка и защо енергията за промяна се подхранва от малцина ентусиасти, а мнозинството гледа безучастно и коментира отстрани?

Има исторически, геополитически и народопсихологически причини, които във взаимодействие помежду си обясняват днешната ни нерадостна съдба. Ще се въздържа от мнение по първите две, но с третата съм се занимавал от управленски позиции и ще споделя някои мои наблюдения:

Ние българите имаме ограничен и намаляващ във времето потенциал за самоуправление, за обмислени или дори спонтанни колективни действия в името на националното ни оцеляване или проспериране. Нямаме национална идея, кауза, която да ни обедини и сплоти като народ. Носим в себе си – съзнателно и подсъзнателно, тежки следи от миналото.

Всъщност те не са просто следи, а памет за преживявани някога емоции. Ако тя е позитивна, което е изключение за нас, ние сме емоционално уравновесени, исторически (биографически) удовлетворени, почти или напълно щастливи. Но когато тази памет е негатива, а това е най-честото наше преживяване, колективната ни душа става кош за мръсно бельо, кофа за боклук, смрадлив фон за текущите ни действия. Този боклук ерозира мотивацията ни, размива нейните очертания и контури, натоварва ни с лоши очаквания, постепенно отнема от оправданието и смисъла на активността ни.

Ние не очакваме да се случат добри неща, деактивираме и асоциализираме се, връзките с околните изтъняват и се късат една след друга. Другите ни избягват със същото желание, с което и ние тях.

Следствие от горното е политическата безпътица, в която се намираме и от която не се вижда как можем да излезем.

Неправдоподобно е да се очаква някакъв изблик на обществена енергия, която да помете статуквото и да се започне градеж наново, когато почти целият досегашен опит, пряк и онаследен, ни подсказва, че фактори за успех са хитростта, нагаждането, избиващата в смразяващ страх предпазливост (да не би да сбъркаме нещо!), моралната, а и професионалната немарливост. Както и ни предупреждава, че сигурен път към лична катастрофа е да отстояваш лично мнение, когато то е различно от актуалния и политически зададен мейнстрийм, да защитаваш собственото си достойнство, да проявяваш доблест като гражданин и професионалист, да разчиташ на защита от правилата (законите), когато околните ти демонстрират безнаказано и личностно успешно противозаконно и аморално поведение и т.н.

Да, цинизмът и нихилизмът на съвременния „демократичен българин” е отблъскващ, ако го гледаш отстрани. Но е начин за справяне с враждебната среда, която те смачква със своите нелогичност, чуждост и резистентност. При всички досегашни политически режими!

Не сме имали шанса да живеем, ако не в добра, то поне в нормална държава, може би от 1396 г. насам, а и отпреди това.

Но да не отиваме толкова надалеч. Българският капитализъм от 1878 г. до 1944 г. е бил, както го определи Р. Аврамов, „комунален” с решаваща роля за успех не на пазарната конкурентоспособност, а на държавната протекция. Напълно естествено е, че при това положение малцина ще я „обичат” тази държава (уинърите), а мнозинството ще я мрази (лузърите).

А през 1941 г. тази държава обяви „символична война” на САЩ и Великобритания, в резултат на което бяхме жестоко и несимволично бомбандирани, хей така, за урок.

Комунистическата държава пък унищожи зачатъците на пазарно стопанство, физически ликвидира, прогони или остракира опозиция и интелигенция, даде властта в ръцете на примати, простаци и послушни безличия, а и опита да ни пробута на СССР като тяхна република, след като предаде преди това националните интереси и по „македонския въпрос”.

А „демократите” след 1990 г. произведоха мафията, подариха й държавата, дадоха й клетва за вярност и предано работеха, а някои още продължават да работят по „поставените задачи”.

Е, как да си патриот в България?

Четвърто, какво може да се направи и какво ни очаква в обозримо бъдеще?

Нямам дарбата да преминавам през „тунела на времето” и да съзря какво ще се случи. Но зная, че всяко състояние S (t) се развива във времето, даже независимо от това дали ние правим нещо или съзерцаваме небето.

Считам, че бъдещето на България зависи от това кой от долните сценарии ще се осъществи:

Формална демокрация

Този вариант ми изглежда най-вероятен, за съжаление. За съжаление, защото това е продължението на пътя, по който вървим от почти четвърт век и който въпреки някои несъмнени позитивни резултати в сравнение с комунизма, не ни удовлетворява, както показват и днешните протести.

Разпределението на силите в съвременното „демократично” българско общество е такова, че реално „демократично противодействие” на статуквото не може да има. Затова и управляващите – тези истинските, а не „правителството на Орешарски”, не са сериозно обезпокоени.

Искате избори, ни казват те, о кей, ще ги имате (когато се подготвим за тях, естествено!).

Искате пряко участие в управлението, о кей, ще ви спретнем колкото и каквито решим референдуми, та да си кажете думата.

Искате да имате представителство в новия парламент, о кей, ще ви го осигурим като ви изградим „нови политически субекти” (има ли наивник у нас, който си мисли, че без пари, медийна подкрепа, структури по места и т.н., които могат да си позволят единствено властимащите или техни мекерета, може да се създаде истинска опозиционна партия?).

Искате нови лица във властта, о кей, ще ви ги предложим (проверени, наши хора, естествено!).

Искате контрол над управляващите, пак о кей, ще формираме нови структури за „демократичен контрол” – органи, в които ще участвате паритетно с управляващите, но участието ви ще трябва да е „легитимно”, т.е. ние ще трябва да признаем за такива вашите представители.

И т.н. и т.н. Подготовката за този сценарии върви с пълна сила, драги ми протестиращи. Всичко е възможно, казват ни отвътре и отвън, само „мирно да е”, сакън да не счупите някои прозорци или да не набиете някой политик-негодник, няма да е „европейско” и „демократично”. Хашек възкръсна: „умерен социален прогрес в рамките на закона”!

А идеологически окраски може всякакви, ние не сме диктатори, казват ни. Стига да са „национално отговорни” и „социално справедливи”. Дори и „дясната” интелигенция запретна ръкави, както казват някои, щедро поръсена със стотици хиляди долари, идващи, както се досещаме, със „своите изисквания”, редактирани кой знае от кого и откъде.

Например един впечатляващ „десен политолог” първоначално внезапно стана кейнсианец, а вече е и „социален консерватор”!? Не знаете какво е това? Ами чуйте – нещо като „народна партия”, в която „всеки е добре дошъл”. Ама наистина всеки, даже се уточнява – включително „червените боклуци”!?!, стига да са за „солидарност”, за „социална държава”, за служба в интерес на „изоставащите”, „по-обикновените, патриархални хора”.

И така: напред към „социалния консерватизъм”, един олигавен с национално-социалистически и евроазиатски присадки здрав англосаксонски консерватизъм.

Друг един, сладкодумен психиатър, също набързо прелетя от „крайно дясно” в „розово ляво” за кратко време. Чудна работа, на Запад интелектуалците на младини са леви, а като помъдреят стават десни, а у нас – наопаки. Горките „десни избиратели”, какво ли още ще се наложи да изтърпят, за да ги „вкарат в консенсуса”, в името на демокрацията?!?

Демократичен байпас

Не съм демократофил с фундаменталистка закваска. Предпочитам, разбира се, свободата пред диктатурата подобно на всеки нормален човек, но ценя повече фактите и разума пред идеологическия или религиозния фанатизъм.

Политическата демокрация е благо, което следва да се заслужи, а не се полага по право. Годините след 1989 г. насам ни показаха, че подарената демокрация не може да функционира по волята на дарителя, а по възможностите на дарения. А нашите възможности не позволиха на демокрацията да разгъне своите достойнства, показани на други места или изведени умозрително от нейните теоретични протагонисти.

Затова считам, че ако се развиваме „демократически”, това ще бъде предимно формално. А по този път ние просто сме заплашени с изчезване като нация. Демографска катастрофа, неконтролируема и ускоряваща се емиграция, нарастващи стихийно етнически дисбаланси, културна и мотивационна деградация на населението, политикоикономическа безизходица и т.н. водят неотклонно страната ни към самоунищожителен упадък, „демократичен упадък”.

Затова една временна пауза на квазидемократическата еволюция в България би могла да се окаже, ако не спасителна, то поне съживителна. Подобни „девиации”са се е случвали в много други демокрации – Франция, Гърция, Аржентина…Случвало се е и в България преди 1944 г. Когато пациентът умира и най-рисковите интервенции, които биха могли да го спасят, са допустими. При условие, че:

а) се намери в държавата кой да извърши инвазивната интервенция – такъв у нас засега не се забелязва,

б) ако все пак се намери „хирургът”, той да не се окаже пълен или полуидиот, който вместо да изпише вежди, ще извади очи – този риск съществува при всяка политическа промяна,

в) операцията бъде позволена от нашите партньори в ЕС и НАТО – това ми изглежда на този етап по-скоро невъзможно, но при добра дипломация, кой знае, може би…и

г) дясна ръка на „извънредния управляващ” да бъде световно признат и влиятелен икономист (финансист) – от либералната школа.

Съзнавам разбира се, настървението с което ще бъдат посрещнати публично предположенията ми, но ако опонентите ми ценят наистина свободата, трябва да ми я позволят и на мен. Все пак споделям мисли, а не подкокоросвам превратаджии, каквито всъщност не виждам да има. А и нека си признаем с ръка на сърцето – колко съдбоносни политически събития досега по света и у нас знаем, че са ставали със сила и колко със съгласие – на (между): опоненти, конкуренти, съперници, противостоящи и т.н. сили в икономически, културен, религиозен, социален или политически смисъл?!

Ограничен национален суверенитет

Ако потенциалът ни за успешно самоуправление като нация е наистина ограничен, както мисля аз, ако не желаем да се затрием на политическата карта на света и ако не можем или не ни бъде позволено да направим временен демократически байпас, остава само един изход: частична загуба на национален суверенитет.

Политическите сили, които биха могли да поемат в някаква степен отговорности за съдбата ни, които биха били заинтересовани и които притежават геополитически ресурси да сторят това, за момента са само три: ЕС, Русия или Турция.

С най-големи шансове сред тях е ЕС, но начините за вземане на решения от съюза са такива, че едва ли шансовете ще се реализират.

За Турция това не е актуален въпрос, а и тя е най-нежеланият от страна на българския народ „партньор” за подобно действие.

Остава Русия.

Честито на очакващите този изход и на работещите по въпроса българи и Бог да ни е на помощ на останалите!