Накъде след Орешарски?

Ясен Бориславов

Един ден протестите срещу кабинета на Орешарски ще свършат и въпросът как ще изглежда България после звучи все по-актуално. Дали ще е по-добре, или по-зле? Какви ще са трайните политически ползи и вредите от тези 50 или 100, а може би повече дни на шумно освиркване и карнавално пародиране на властта по софийските улици и площади? Как ще се развива оттук насетне драматургията около белия роял, белия автобус и жълтите павета? Свободата ли ще води народа, или суетата ще се опитва да го води, както подметнаха някои коментатори по повод отделни артпрояви по мотиви от Вазов и Дьолакроа?

Дали ще се уморят и отегчат „умните и красивите“, както вече ги иронизират, и дали ще си приберат свирките, или с нова енергия ще развеят знамената след лятната ваканция на парламента? Едва ли има съмнение, че през август тези въпроси ще се въртят не само в медиите, но и около напрегнато отдъхващите след юлския политически зной депутати и министри.

Как изглеждат възможните варианти за развитие на кризата от хоризонта на отпускарското примирие? За трайно измъкване от капана, в който управляващите сами се вкараха, все още е рано да се мисли.

Вариант 1

Протестите в София временно затихват. Част от протестиращите се преместват по морето, където спорадично през август припламва искрата на бунта, преди отново да се разгори в София през септември. (Между другото би било интересно да се разбере как така любимият на всички български правителства инвеститор бай Мутракис е успял това лято, нарушавайки грубо закона, да мутризира целия плаж на „Каваците“ и да го превърне във ВИП зона с нахалните си чадъри, балдахини, шезлонги и шалтета. Има за какво да се протестира и там, и на други места.) През есента протестите се радикализират. Сблъсъците с полицията зачестяват. Откъм лагера на правителството се чуват фалшиви и лицемерни призиви за диалог, но усилията са закъснели. Към шествията на „умните и красивите“ се приобщават „грозните и гладните“, т.е. синдикатите. Правителството пада.

Вариант 2

Правителството разбира, че септември ще бъде юли и подава оставка. Президентът Плевнелиев назначава служебен премиер, вероятно безличен като Марин Райков. Към края на есента има нови избори, които частично сбъдват прогнозата на социолозите за възпроизвеждане на статуквото, макар и не точно в сегашните пропорции. Все още няма ясно припозната партия на протеста или тя не успява да влезе в парламента. Протестиращите (в критичната си маса) са принудени да признаят резултата и да преглътнат факта, че партийното строителство все пак е нещо по-сложно, скучно и не така ентусиазиращо, както карнавалното площадно пародиране на властта. Иначе казано, справедливостта на желанията не е достатъчно основание, за да се сбъднат. При по-оптимистично развитие реформаторите влизат в парламента, но не могат нищо да реформират, защото са малцинство.

Вариант 3

След договорки между парламентарните партии се определя възможният хоризонт на правителството. Обявява се дата за оставка, вероятно през май, както и точен график на основните неща, които да бъдат свършени дотогава. Обещава се прозрачност и диалогичност. Важно е този ход да не изглежда като отстъпка пред ГЕРБ. Протестите затихват, но остават в постоянна готовност отново да избухнат при всеки по-голям публичен гаф на правителството. Това е и най-вероятното развитие на кризата. По тази тема в БСП има разделение – за някои това е единственият разумен изход (Калфин, Румен Петков, Първанов), но за други (Станишев, Кутев, Янаки Стоилов и самия Орешарски) той е неприемлив. За ДПС вариантът е приемлив, защото те винаги са готови за избори. Изглежда нещата ще се решават с пазарлъци между партийно-олигархичните кланове по време на отпуската.

Има и вариант 4

Той обаче изглежда възможен само в розовите отпускарски сънища на отделни министри и депутати. Протестите заспиват в летните жеги и повече не се събуждат. Хората постепенно започват да харесват мъдрите управленски ходове на кабинета и той благополучно изкарва целия си мандат. А дано, ама надали.

Всеки от тези варианти има добри и лоши страни и нито един не предвещава политическа стабилност. При вариант 1 е възможно едно закъсняло и неизбежно преподреждане на политическия пейзаж, но има вероятност страната да изпадне в непредвидим хаос, а и сигурно има хора, които потриват ръце в очакване. При вариант 2 е възможно бъдеща партия на протестиращите отчасти да балансира политическото напрежение и да бъде представена във властта, но е твърде вероятно също БСП и ДПС отново да оседлаят държавата със или без подкрепата на трета партия. Рискът от завръщане на ГЕРБ също не е малък, въпреки че публичното им деградиране в идните седмици и месеци ще продължи и вероятно ще излязат нови срамни неща като тефтерчето на Златанов. Ролята на наивник, когото разни лоши хора като И.Ф. и Ц.Ц. са успели да мамят, но той все пак ги наказва, когато разбере измамата, ще става все по-трудна за Борисов дори пред най-простодушните му избиратели. Вариант 3 е по-скоро печелене на време и не предлага трайно решение. Вариант 4, както казахме, е розов сън.

Както и да се развият нещата, през август, медиите ще продължат да се взират в детайлите и да отразяват начинанията на противниците и защитниците на Орешарски. От което медийният образ на кабинета никак няма да спечели, защото проправителственият хербарий около пилоните на НДК стои твърде унило на фона вечерните манифестации между „Дондуков“ и „Орлов мост“. Двата протеста един до друг приличат на битката между Поста и Карнавала в картините на Стария Брьогел. Там Поста е мършава старица със сушена херинга в ръка, а Карнавала е весел дебелак, яхнал буре с бира или вино и обилно закичен с наденици и пушени свински бутове.

Може от време на време в жегата

отделни говорители да изпускат по някоя звънтяща глупост

Според Т. Буруджиева грешката с Пеевски била съпоставима с гафа около Румяна Желева през 2009-а, поради което и кабинетът заслужава да бъде пощаден. Ако наистина е така, с какво БСП е по-приемлива от ГЕРБ? Пред „Уолстрийт джърнъл“ по повод скандалните си назначения Орешарски обясни, че и преди някои от тези хора са били на същите позиции, но не е имало протести. Но нали заради това тройната коалиция загуби от ГЕРБ? А да не би само да си предават щафетата? Възможно е да се поднови безсмисленият спор дали поляните на Бузлуджа събират повече хора от центъра на София и кое от двете символни пространства е по-важно за бъдещето на страната.

„Сега е по-добре да има правителство, което да действа под граждански натиск, отколкото избори до дупка“, каза Янаки Стоилов („Труд“, 22 юли). „Казваме „да“ на белия роял, но „не“ на павето“, патетично обобщи Лютви Местан след нощните сблъсъци около белия автобус. Иначе казано, нямаме нищо против да си протестирате, продължавайте да се забавлявате, стига гюрултията ви да не постигне желания от вас резултат. Подобно високомерие едва ли може да остане без последствия.

Трайно успокояване на обществото може да има само ако управляващите елити се опитат да разберат какво точно се е случило през пролетта и лятото, ако надникнат безпристрастно и без високомерие в автентичния свят на протеста. Протестиращите искат партньорски отношения с властта, а не властнически отношения между гражданина и държавата. Нищо повече от това.

През изминалите 23 години т.нар. демократичен преход раздели българското общество на две – на печелещи и губещи от промяната. Печелещи са политико-олигархичните и криминалните елити, които живеят сред обръчи от фирми и си разпределят порции. Тези елити със сходна политическа генетика бяха разклонени във всички парламентарни партии на прехода. Това са хора, които живеят като част от разни схеми за по-големи или по-малки измами. Живеят в хранителни вериги като описаните с инициали в тефтерчето на Филип Златанов и

изобщо не познават душевния уют на почтеността

За двадесет години те моделираха един силно отблъскващ и будещ погнуса образ на българския политик като алчно, крадливо и безсрамно същество. Няма значение дали истината е точно такава. Представата е такава. Реален резултат е опасното деградиране на идеята за властта като нещо по принцип разумно и добро.

Губещи са почти всички останали. От губещите се очаква да бъдат нещо като електорална тор, която периодично чрез квазидемократични избори да обогатява почвата на партийно-олигархичния метаболизъм. Протестите от февруари и юли показаха, че тази „феодална“ политическа конструкция е пред разпадане. Политическата геометрия вече е различна. В България има и „трето съсловие“, ако използваме едно малко архаично понятие от новата европейска история, и това съсловие трудно може да бъде залъгвано с квазилеви или квазидесни фразеологии, зад които се крият крадливи мутро-милиционери и партийни технократи. Това е средната градска класа, която не желае повече да бъде управлявана и ограбвана от съществото мутра, което т.нар. демократичен преход роди, отгледа и модифицира във всички обществени сфери – политически партии, държавна администрация, бизнес, съд, прокуратура, медии. Тя не желае това същество да й налага своите примитивни вкусове и етични стандарти и видимо е решена да не отстъпва. След юлските протести тази нова средна класа има друго самочувствие и е въпрос на време да заяви политически претенции. Тя цени своята чест малко повече от хляба. България вече не е същата, ако употребим едно от клишетата на прехода. По някаква ирония на случая в личността на Делян Пеевски се оказаха събрани в едно повечето характеристики на типажа мутра – френологични, биографични и поведенчески. И това преля чашата. Впрочем къде изчезна депутатът Пеевски? Някой знае ли къде е и защо никой вече не се интересува от него? Той все пак не е игла да се изгуби, макар че името му боцка. Около личността му все още витаят въпроси, на които обществото продължава да чака отговори.

Защо все пак беше избран за председател на ДАНС

Какви стратегически държавни интереси наложиха този налудничав подход? Държавни ли са или частно-корпоративни? Или партийно-корпоративни? Чии точно са? Какви очаквания са имали Орешарски, Местан и Станишев от това „нестандартно решение в нестандартна ситуация“, както го нарече председателят на ПЕС? Защо е нестандартна? Кои моменти от биографията на Пеевски и по какъв начин показват, че точно той е правилният човек за шеф на ДАНС? И най-сетне един по-общ, но в действителност най-съществен въпрос. Възможно ли е упражняване на власт без задкулисие, т.е. без криминалност? И още един. Възможна ли е безнаказана глупост? Без ясни, открити и честни отговори на всеки от тези въпроси името на Пеевски ще мъждука като вечно кандило над политическия гроб на старата левица, която от лятото уверено отива натам, където стигна старата десница на 12 май т.г. Проблемът е, че откровените отговори сигурно биха били също толкова неприемливи, колкото и обтекаемото фразьорство, с което партийните лидери се измъкват от неудобни въпроси. Днес няма кой като Петър Стоянов да се обърне към Орешарски и да му рече: „Пламене, кажи си, те ще те разберат.“ А може истината да се окаже непоносимо грозна, за да бъде разбрана.

“Борбата на Сирница с Поста“, Питър Брьогел – старши. Двата протеста – пред НДК и на жълтите павета, приличат на битката между Поста и Карнавала в картините на Стария Брьогел. Там Поста е мършава старица със сушена херинга в ръка, а Карнавала е весел дебелак, яхнал буре с бира или вино и обилно закичен с наденици и пушени свински бутове.

Снимка: Юлиян Савчев Протестиращите искат партньорски отношения с властта, искат партньорски, а не властнически отношения между гражданина и държавата. Нищо повече от това.

Снимка: Михаела Катеринска Контрапротестът пред НДК