Полето къща може да ти стане…
Стихът е на Филип Хорозов, но можеше да бъде написан и от Николай Коев /13.05.1936-23.082008/, също журналист и поет като Хорозов, напуснал ни преждевременно.
Ако перифразираме стиха на Дилан Томас „влюбените ще умрат , но не и любовта”, можем да кажем,че и поетите ще умрат ,но не и поезията им.
И така ще оставят смъртта без царство.Нещо повече,нейното царство за тях се превръща в реалната реалност. В която зрелището на привидността се разрушава напълно.
Нищо,че и поетите, като всички останали,преминават през живота като обрулени листа от дървото на есента.Но поетовите листа продължават да се разлистват и разрастват всяка година отново и отново.
Уолт Уитман смята,че това са надгробни листи от ухаещите върху гръд треви. Макар и слабият им дъх да се долавя от малцина.Но те поне със сигурност ще са от тези,които знаят отговора на въпроса какво означава да си истински жив.
По ирония на съдбата тези листи прорастват по-високо,за да се видят от по-далече.И едва чрез тези листи поетът оставя това,което е имал,само да се изрече.
Журналистът и поетът Николай Коев, работил дълги години в несебърския вестник,започна да живее точно в това вечно безмълвие, заради което всичко e.
Да помълчим за малко със сътворената от него поезия.
Не съм звезда
Не съм звезда.
Не съм и гара,
където релсите ръждясали лежат.
Повикай ме!
Ще дойда с теб в безкрая,
понесъл своя кратък път…
Не съм море.
Не съм и вятър,
на който трябва хоризонт зелен.
Повикай ме!
От твоя глас,от топлината,
ще разбера,че ти си в мен.
Не съм Любов.
Не съм и вяра.
Очите ми надеждата не носят.
Повикай ме!
Ще дойда като песен за изгаряне,
която с болка ни докосва…
Несебърски бряг
Калдъръмен,стръмен,величав,
Ти и днес събуждаш в мене гняв.
Забиват се във пръстите ми остриета
от мидени черупки-тъжни колиета…
Търгуват с тебе дребните душици,
търгуват яростно.А моите зеници
откриват зад стените вълнолом…
По дяволите всякаква илюзия-закон!
Отлитат птици-някой ги замеря.
Ще бъда въздухът за тях-ще ме намерят,
калдъръмен,стръмен,величав,
в себе си понесъл обич,болка,гняв…
Завръщане
Когато всяка вечер
отварям пътната врата и влизам,
аз имам само небосвод далечен,
облечен в звездна риза.
Зад мен остават пътищата прашни,
и релсите,и влакът черночел,
и детската илюзия за щастие,
от гдето само чистота съм взел.
Прозорецът в очите ти ме вика
с прозрачната си мека светлина.
По моя път не те измести никой,
макар че той е пълен с имена…
Опитай се да бъдеш с мен
Опитай се да бъдеш с мен
и когато ме няма-
просто опитай.
И когато вятър студен,
или болка голяма
неусетно повикат
в душата ти есен…
И когато от радост
в сърцето ти тихо
напира песен-
просто опитай.
Опитай се да бъдеш с мен
и когато си с други.
И когато на остров зелен
случайно откриеш
зрънца изумрудени.
И когато в стаята
косата ти някой погали.
Опитай се да бъдеш с мен,
аз от изгрев нов ще запаля.
И ще стане по-светла
З е м я т а…
Кафето е много горещо
Кафето е много горещо,
усещам дъха му сладко-горчив…
Аз исках да ти кажа още нещо,
което през годините спестих,
а си тръгвам в края на лятото.
Какъв неочаквано тъжен сезон-
отлитнаха птиците,
в очите ми свири само вятърът.
И не песен излиза,а стон…
Кафето вече е изстинало.
Изпий го,защото после горчи.
И не гледай към дъното-
там не всичко е минало,
но по-добре да помълчим.
Кръстословица
Нас ни свързва една кръстословица,
останала все още нерешена…
Сега не мога кръст да сложа,
защото ти остана в мене.
Преплитат се при водоравно и отвесно
квадрати на енигми и на истини.
И всичко ми изглежда твърде лесно,
а в същност-трябва да се мисли.
И все вървя по тайните пътеки,
които ме доведоха при тебе.
Сега гадая-какво ще е човекът,
ако за някого не е потребен…
Пролет
Една усмивка на момиче
и път-
от влаковете натежал.
Ветрецът лек,
събудил полюсите електрични-
усещането просто,
че съм издържал-
това за мен е пролет.
Истинска.
Човешка.
Не вярвам в някакви сезони,
в кокичета,
и щъркели,
и сняг.
Една ,усмивка на момиче
душата ми вълнува пак…
Настроение
Колко е хубаво-
ти съществуваш,
тебе те има…
Между нас е пространството,
измамно ефирно.
Аз се забравям-
забравям думи и минало.
Твоят поглед ме грабва
и ме разтваря в безкрайното,
в багрите…
Светът се превръща в картина,
до болка красива,
която никой още не е нарисувал…
Колко е хубаво-
ти съществуваш…
Пътуване
На П.К.Яворов
Пътувам всеки ден към тебе
и търся песента на твоя телеграф.
Не ме е страх от изстрела последен-
от ехото на тишината ме е страх.
И търся в Анхиало Калиопа.
Аз търся две най-хубави очи.
Поднасям ти цветя за почит,
а в мене твоят стих звучи.
Пригласят му вълните,уморени
пред силата на мраморната сплав.
Докосвам се до пламъка –студен е,
и грее той.И аз заставам прав…
Не ме е страх от изстрела последен,
прекъснал твоя свят голям.
Пътувам повече от век към тебе
и никога не съм останал сам.
Loading ...
