Клишето за цифровизацията като техническо нововъведение се е разпаднало. Едно, защото в нея отдавна няма нищо ново, и второ, защото културните й аспекти са я присвоили, превърнали са я в име на „ера”, в сигнал за смяната на комуникативните парадигми. Дори повишаването на техническо качество на изображението, което е първоначалният ефект от процеса, вече е банална, разбираща се от само себе си привилегия, задължителен белег на индустриалното развитие.

Цифровата платформа непрестанно разширява своите територии под неписания девиз „Което не е цифровизирано днес, е изгубено за културата”, но културният й потенциал си остава най-осезаем в прехода от аналогово към цифрово телевизионно разпространение, тъй като там „от място” се превръща и в модерна доктрина за свободата на словото. И заради „увеличаването” на честотния ресурс, което е предпоставка за многообразие и съответно – за плурализъм в производството на съдържание. И заради активирането на аудиторията, която ще е в състояние пряко да изявява своите предпочитания и така да сложи край на зрителя „табула раса”, на „телевизионното просвещение”, на телевизиите-диктатори на комуникацията. И обратното – оставането в „аналоговата ера” е „технологично опакован” начин държавата и бизнесът да продължават да определят според собствения си интерес какво (и кога) те интересува на екрана.

Интерактивността с „дистанционно в ръка” е и шанс (временно изравняване на силите) на телевизията в конкурентната й битка с интернет и новите медии. Заедно с това „цифровизацията на ефира”, която изпревари и до голяма степен бламира възможността на интернет да свърши и тази работа, е защита на „двата екрана” в дома, на телевизията (за разлика от компютъра) като „главен герой” в културата на свободното време, на удоволствието от „чистото” телевизионно гледане с неговата повече от половинвековна история. Процесът е попътен на защитата на четенето на книги и е присъщ на развитите държави, особено в Европейския съюз. В този смисъл наземното цифровото телевизионно разпространение е стратегия на културна евроинтеграция. Съществени в нея са и социалните придобивки, които то носи – преди всичко разширяването на безплатния достъп до телевизионно съдържание, което е в помощ на по-бедните, както и допълнителните услуги, които са в помощ на групите в неравностойно положение (на глухите и слепите).

Такава е общата европейска социо-културна рамка на процеса. За България обаче цифровизацията още не е процес, а е проблем, който има многопосочни институционални, икономически, манталитетни и прочее видимости.

На първо място те са в дългото бездействие по въпроса (през различни политически мандати), последвано от често отлагане на крайния срок, така че отново да сме на опашката на страните от ЕС. За повечето от тях цифровизацията е приключила, като първа „стартира” Швеция в далечната 1999 г. Но ако все пак спазим последния поет ангажимент за „изключване” на аналоговия ефир през септември 2013 г., можем евентуално да изпреварим Румъния и Унгария.

И работата, разбира се, не е в самоцелното състезание (пък и лошите ученици винаги имат своите оправдания), а в това, че за забавянето в случая важи „мъдростта” на Мечо Пух: колкото повече, толкова повече. Европейският „пик” на интереса към наземното цифрово разпространение на телевизията, когато то беше впечатляваща перспектива, отдавна е преминал, а бързо течащото медийно време ни кара да се замисляме за негови алтернативи. Изграждането на мултиплекси днес създава по-скоро усещане за политическа ритуалност, отколкото за технологична авангардност.

Да не говорим, че когато си се забавил, после трябва да бързаш, което не дава възможност за плавен преход от аналогово към цифрово разпространение, а това естествено изостря противоречията му и увеличава цената му.

Втората видимост на проблема е предизвикана от световната криза, която промени отношението към всичко, включително и към цифровизацията. Едно е – и като ресурс, и като мащаб на мисленето, да започнеш да цифровизираш ефира си преди кризата, а съвсем друго е, когато тя тече. Тогава е почти невъзможно икономическата тежест на процеса да се разпредели консенсусно между участниците в него – държавата, операторите на мултиплекси, доставчиците на телевизионно съдържание и зрителите. Те като в игра на Черен Петър гледат непременно да я прехвърлят на съседа, като държавата си остава най-уязвима, защото пряко отговаря за успеха на цифровизацията пред обществото и пред европейските партньори. Държавата обаче, както е добре известно, сме ние самите, поне когато става дума за пари – все от нас ще ги вземат, независимо дали като данъци, като покупателна възможност или като цена на услуга. Финансовият министър, разбираемо, на свой ред опита да се отърве от Черен Петър като откровено заяви: „Ако е възможно, трябва да искаме отлагане на тази процедура. Не е по силите на бюджета стотици милиони да се дават (за цифровизация)”.

Изходът тогава е да се намери пресечна точка между обществения и частния интерес. Засега в нея попада избраният с конкурс оператор на първите мултиплекси, който, за да защити вече направените инвестиции, трябва да ги продължи, докато цифровото разпространение се наложи и в България и започне да ги връща.

Държавата също усеща, че „ножът е опрял в кокала” и не остана безучастна – отдели 17.5 милиона лева за разяснителна кампания сред населението и за снабдяването му с „крайни устройства” за адаптиране на по-старите приемници към цифров сигнал. Това обаче са само „първоначални залози”, финалното преразпределение на икономическата тежест предстои. То е поредният тест за продуктивността на диалога между институции, бизнес и общество (последното значи и медии, някои от които в случая имат двойна роля – и като посредници, и като предприятия).

Третата видимост на проблема е слабата мотивация на телевизиите, която макар и латентна (рядко я изричат „на глас”, особено по-големите) е парадоксална, защото цифровизацията е преди всичко в тяхна полза – разширява аудиториите им, повишава качеството им, осъвременява комуникацията им и прочее. В другите европейски държави тъкмо те (стимулирани и от „здравата ръка” на регулаторите) са двигател на процеса. У нас обаче дори придобилите правото „маст кери” (Възможността първи и по право да се качат на мултиплексите, заради отнетия им аналогов ефир – бел. авт.) сякаш вече се съмняват, след първоначалната амбиция, дали това е привилегия или форма на принуда. Причините?

Най-напред в задължителния „симул каст” период (Период на едновременно аналогово и цифрово разпространение на телевизионните програми – бел. авт.) (борбата е да е колкото се може по-кратък) разходите за разпространение на ефирните телевизии, ако не се удвоят, то задължително ще се увеличат. А и после едва ли ще намалеят чувствително – иначе на нашия ограничен пазар едва ли новите играчи в лицето на мултиплекс-операторите ще оцелеят. Тук трябва да се прибави и отпадането (свиването) на отчисленията за авторски права за програмите, които сега се разпространяват „по кабел” – когато се „качат” на мултиплексите, достъпът до тях ще е свободен, което неизбежно „подбива цената”.

Пък и въобще завидните мащаби на кабелното разпространение в страната са част от причините за скептичността на телевизиите към цифровизацията на ефира. Само 20 процента от домакинствата остават извън него при това в по-малки населени места и с по-ниски доходи, така че в качеството си на телевизионна аудитория не представляват особен търговски интерес. За сравнение: във Франция, например, през целия „аналогов период” поне 60 процента от домакинствата са се ползвали единствено от свободния ефирен достъп до телевизионни програми и по този начин от само себе си са се превърнали в „готова” аудитория за последващото цифрово разпространение.

За България има и една, допълнително утежняваща процеса, специфика: независимо че потребителите на кабелното разпространение са с пъти повече от тези на ефирното, последното (особено ако е с национално покритие) формира в обратен ред с пъти по-висока цена на рекламата (спрямо програмите, които се разпространяват само „по кабел”). Това е инерционна нагласа от „времето преди кабелите”, която трудно може да се рационализира с днешна дата, но продължава да е определяща за формулата на пазарния успех: ефирна програма (по възможност национална) със задължително кабелно разпространение. Явно е, че ефирът тук има по-скоро митологична функция и за да я изпълнява, не е толкова важно дали ще е цифров или аналогов. Далеч по-важни са „кабелите”, тъй като гарантират аудитория (и като количество, и като „качество”) и телевизиите са склонни много повече да играят на тяхна страна, отколкото на тази на мултиплексите.

Отношението на самите „кабели” към цифровизацията е следващата видимост на проблема. То вече е на откровена съпротива, която обаче донякъде има своите прагматични основания, защото е логично известно оттегляне на аудиторията им в полза на свободния ефирен достъп до разширения грил от програми, предлагани от мултиплексите. Трудно е още да се прецени какви точно ще са трансформациите в „телевизионното гледане”, но и отсега е ясно, че те няма да доведат до принципна промяна – „кабелите” са станали част от консумативния стереотип на градския човек у нас и той едва ли масово ще започне да се отказва от тях, за да се върне към антената. Поне не лесно и не веднага. Но играта тук по-скоро е друга: „кабелите” си извоюваха позицията на монополист, който диктува условията на потребителя, и именно тя е заплашена. С цифровата ера идва краят на „първоначалното натрупване на зрители” – от уличен стълб на уличен стълб и от дърво на дърво… В по-далечна перспектива ще оцелеят тези, които на най-високо професионално ниво отговорят на очакванията на зрителя, придобил вече и паралелен начин да стига до „много канали”.

Зрителят… Неговата незаинтересованост е петата видимост на проблема. Той в масовия случай не знае и не искат да знае за възможностите на цифровизацията, защото му звучи като клише от репертоара на европейските чиновници и на местния политически елит, на който и без това няма особено доверие. Та и по-лошо – звучи му като публично приемливо име на поредната далавера, от която ще спечели някой друг. Или поне като трудно проницаема абстракция без връзка с „реалния живот”. И проблемът не е толкова във все още незапочналата разяснителна кампания, колкото в сравнително ниските (спрямо другите европейски държави) консумативни стандарти на по-голямата част от населението, на която въобще не й е до това. Особено пък на тези 20 процента от по-малките населени места, които основно разчитат на безплатното ефирно разпространение. Младите пък, през които новите технологии приоритетно влизат в бита, вече не са активна телевизионна аудитория. А ограничената заможна група, която търси „висока резолюция”на картината, отдавна си я набавя и без мултиплекси.

Шестата, последна според това изложение, видимост на проблема е изборът на мултиплекс-оператори (от КРС през 2009 г.), който предизвика неизбежните вътрешни дебати, но в резултат от жалба провокира и проверка от страна на Европейската комисия. Основното подозрение е, че условията на конкурса са създали неравнопоставеност между кандидатите. Реагирайки на конкретния казус обаче (кой е спечелил, кой е загубил), Комисията прави препоръка да отпадне условието мултиплекс-операторите да не са и доставчици на телевизионно съдържание, което е принципна защита срещу вертикалната концентрация на собственост. Плах „чистач” в нашата, замърсена от явни и главно скрити концентрации, медийна среда. Впрочем, тъкмо проблемът за концентрацията – и то дори още хоризонталната, е основен и при „раздаването” на мултиплекси – да не попаднат в едни и същи ръце. Което на свой ред намира контрааргументи в ограничеността на местния пазар – раздробяването на собствеността просто няма да позволи на цифровия пренос да се превърне в бизнес. А когато пак гоним последния влак, сме принудени да пренебрегваме въпроса „Как се прави цифровизацията у нас?” заради въпроса: „Дали тя въобще ще се състои?”.

* Текстът е част от проекта „Застрашените свобода и плурализъм на медиите. Диагностика и решения” на фондация „Медийна демокрация”, за който Mediapoolвече информира. Проектът се осъществява с подкрепата на Институт „Отворено общество” – София. Изказаните становища и мнения са отговорност на автора и не отразяват непременно мненията и политиката на Институт „Отворено общество”.