Хирошима

Хирошима

Димитри Иванов

Днес е шести август. На шести август 1945 гръмна атомната бомба над Хирошима. Събитията се развиха така:

1. Цар Борис III умря на 28 август 1943;

2. Хитлер се самоуби на 30 април 1945 в бункера под развалините на Берлин;

3. Токио устояваше въпреки тежките US бомбардировки. Пилотите камикадзе на Mitsubishi A6M Zero, най-добрият изтребител в тогавашния свят бяха страшилище за US бомбардири и самолетоносачи. Едва на 2 септември 1945 след атомните бомби над Хирошима и Нагасаки японците подписаха пред генерал Дъглас Маккартър на борда на кораба „Мисури“ безусловната си капитулация.

Когато умря цар Борис III, още не бяхме пресушили естествените блата и ги нямаше противоестествените язовири; не подозирахме, че един ден те ще предизвикват наводнения и природата ще ни накаже, че й се бъркаме в работата. Някои казват, че Бог ни наказва, защото Бог е природата.

Когато умря цар Борис III, цареше необикновен щил. Като огледало застина морето около Несебър, който гъмжеше от мухи, вляво и дясно на провлака, където сега е застроено, имаше дюни, накъдрени всяка заран на нови вълнички от нощния бриз.

Цар Борис III избегна световния ураган, запазвайки своите поданици, включително еврейските. Англо-американските бомбардировки над България бяха дреболия на фона на световните събития.

На шести август 1945 в 8.15 часа сутринта The B-29 Superfortress bomber пусна над Хирошима ураниевата атомна бомба, кръстена „Малчугана“ (The Little Boy). Неотдавна умря на 93 години навигаторът на летящата суперкрепост „Енола Гей“, кръстена на името на майката на командира на 12-членния екипаж. US кръщават, адресират и посвещават. Недалеч от Белград ми показаха един бронебоен „dude“ (неразрив със сърдечник от обеднен уран и лазерно насочване), адресиран до Слободан Милошевич. На корпуса му бомбърите бяха написали с бели букви „happy easter slobo“, понеже бомбардираха навръх сръбския православен Великден. В японския филм „Хирошима“ атомната гъба е гневът на боговете. Опенхаймер или Телър, забравих кой от двамата физици, наблюдавайки атомен или термоядрен взрив, потресен от мощността промълвил: „Аз съм Шива, разрушителят на светове“.

Дали ако САЩ не бяха употребили атомно оръжие над Хирошима и Нагасаки и императорът не беше обявил капитулация, повече щяха да са жертвите при десант на японските брегове? Генерал Дъглас Макартър не знаел, никой не знаел. Хари Труман казал, щом не Токио, тогава Осака, Йокохама, Нара и ги показал на картата.

Плебеят и патрицият: Труман продавал тиранти, игли, напръстници и друга кинкалерия преди да стане президент на САЩ. Макартър бил военен герой, син на военен герой, най-награждаваният US военен, високообразован, четвърто поколение военен. Обяснил, че Нара е бивша японска столица и паметник на японската култура, а Осака и Йокохама му трябват, за да дебаркира. – Значи Хирошима и Нагасаки, отсякъл Труман и дал заповедта.

Имаше шегичка, че кортежът на генерал Макартър, окупаторът на Япония, се загубил в лабиринта от улици и развалини в Токио. Истината е, че заповядал на войниците си да се къпят сутрин и вечер, както правят японците. Легендарният генерал, когато избяга от Филипините в Австралия през 1942 г., казал „I shall return“ и се върна. В Корейската война 1950-53 под снайперски огън той пролазил да огледа поразен противников танк, установил, че е съветски Т-34, долазил обратно невредим в окопа и казал небрежно: „Не са добри снайперисти“ (майсторът снайпер уцелва, и то така, че да не убие, а двама да извличат ранения и да намалеят с трима в противниковия окоп). Макартър не пусна „малчугани“ (атомни бомби) над целите в Северна Корея и СССР, които му били набелязали. Генералът, небрежен за живота си, не бил като други US генерали, които казвали: Задачата е да не ни убият, а ние да убием колкото можем повече врагове.

Труман разкара Макартър. Пред US Конгреса Макартър каза: Old soldiers never die; they just fade away.

Закаленият в битки войник се въздържал от ескалация. Сегашните US интервенти в Украйна не трябваше да ескалират, сваляйки пътнически самолет и употребявайки балистични ракети, понеже следващото стъпало в ескалацията е ракети с ядрени заряди (sic). Ще го кажа още два пъти: Интервентите, интервентите не трябваше да свалят малайзийския лайнер и после – с балистични ракети.

Не губя надежда, че Вашингтон ще престане да се държи като малчуган, който тропа с крак и се инати: На мойто ще стане. Ще проумее, че понякога може да стане на неговото, понякога не може. И футболистът Стоичков каза : „Съмтайм уин, съмтайм люн“. Горбачов даваше нещо срещу нищо – голи обещания, които бяха нарушени. Това предизвика US апетит като апетита на Гаргантюа на Рабле. Апетитът идва с яденето.

Вашингтон е като Розовата пантера Пинко. Пинко не пада в пропастта изведнъж; той прави още няколко крачки във въздуха, докато полети надолу и разбере, че е стъпвал във въздуха.

Бжежински поиска да ме поучава сякаш съм US студентче. Оспорих апетита на САЩ да са полицаят в еднополюсен свят. Получи се телевизионна кавга. Вярна ще излезе моята прогноза, не неговата.

„Момченцето“ (The Little Boy) убило 140 000 души, над половината от населението на Хирошима. Останалите умряха по-късно от лъчева болест, но те умираха бавно и след 25 години един от тях беше жив и аз го видях.

Австралиецът Уилфред Бърчет бил първият журналист, който се добрал до Хирошима след атомния взрив, седнал на развалините, извадил от раницата миниатюрната си швейцарска пишеща машинка „Хермес бейби“ и започнал репортажа си така: I write this as a warning to the world – Аз пиша това като предупреждение към света. Неговите репортажи се отпечатваха в над 80 вестника по света. Уилфред ми остави документацията си, която събирал в Лондон, Париж, Лаос, Виетнам и Камбоджа, но аз не мога да ползвам чужда документация, дори собствената си не мога. Бърчет направи свръзка да почнат в Париж преговори за мир във Виетнам. Той ми обясняваше: Този е Си-Ай-Ей (ЦРУ), онзи, с когото той говори е Кей-Джи-Би (КГБ), третият, дето ги слуша, е от френския шпионаж. А в Дака и Читагонг Андре Малро, културният министър на Дьо Гол, ми говореше за неговия Musee Imaginaire (въображаем музей) и аз му носех куфарите (те нямаха колелца), а той ми се караше, защото нямаше кому другиго да се кара на френски: Защо я няма оная трева, която англичаните засаждали и която гонела комарите пред бунгалото! Защо речните скариди от Ганг са панирани, а не на скара? Защо като ги поръчвах, не обясних по-подробно на бера (the bearer boy)? Какво съм написал като кореспондеция? Превеждах му, а той: Не така, а ей така ще го кажеш!

Бърчет и Малро бяха различни по характер, но си приличаха по това, че макар и автори на книги, целта им не беше да пишат книги, а да казват какво станало напоследък или преди векове и да участват в каквото става и каквото има да става. Всичко друго било дървена философия или поезия, или графомания. Повлияха ми; не написах книги, за да не съм графоман.

Японецът, когото отидох да видя в Хирошима, сигурно не е жив поради старост, не поради лъчева болест. Сутринта купил риба и на връщане, когато въртял педалите на велосипеда си, взривната вълна го запратила в един ров и когато се събудил, било тъмно.

Събух си обувките в антрето, както се прави в Япония, това е хигиенично. Така влизаш и в българска селска къща, така влизах в турски къщи, да не говорим за великолепните джамии, застлани с истински килими от Персия. Японецът ми даде джапанки, но не бях с японски чорапи, на които палецът е отделно от останалите пръсти, не можах да надяна добре джапанките, препъвах се, той ме придържаше да не падна.

Като го отнесла вълната от взрива сутринта, когато купил риба и се събудил по тъмно, не намерил рибата, но намерил велосипеда си, на който нищо му нямало, но и Хирошима я нямало. Някой хора казват: Чужденците не знаят за България и което е по-лошо – не искат да знаят. Той знаеше, че „Българите са японците Балканите“ и искаше да знае защо. Предпочитам да ми разказват, вместо да ме разпитват, но трябваше да кажа нещо. Разказах му за моя кръстник Димитър Списаревски и той бе много доволен. Така трябва да служиш на императора. Въздържах се да обясня, че Спайч не служеше на императора, а на България и че цар Борис Трети не беше император, а кръщелник на руския император и когато Вермахтът прегази Западните Балкани, казал: Като видиш, че иде порой, направи му вада, че да не отнесе целия бостан. Японецът вероятно би разбрал; два пъти му оказвали честта да подкастря храстите в императорската градина в Токио.

На мен пък ми оказваха честта да ме канят в шоу на Ен-Ейч-Кей, където върховният майтап беше да тупнеш някого по главата с навит на руло вестник. Аз „гайджинът“ недоумявах какво му е смешното и те още повече се смееха и Ен-Ейч-Кей ми плащаше за участието пари, пред които българските хонорари изглеждаха смешни. Но истинската смешка беше, когато протестъри съобщиха, че се разбрали с полицията да има безредици (riots). Ен-Ейч-Кей да прати репортери да снимат (боят с полицията е безсмислен, ако го няма в телевизионните новини). Репортерите помагаха двете групи да се намерят в лабиринта от улици (протестърите с каски и тояги, отрядът срещу безредици с палки и щитове). От репортерския вертолет с портативна радиостанция (тогава нямаше мобифони) им помагаха – вие минете оттук, вие оттам, че да се срещнете. Тези „riots“ не бяха за пари (компанията те е назначила пожизнено, ако си ядосан, можеш да набиеш манекена на шефа с поставения до манекена бич). Riots бяха, защото на Окинава, за да разширят пистите на US базата, вземаха на селяните земята. България е „Земя като една човешка длан“.