Пламен Даракчиев. Снимка: БНР

Вчера (сряда – бел.ред.), около 18.30 часа, залата на втория етаж в билдинга на КНСБ. Вътре – около 50 граждани и представители на неправителствени организации. Тече кръглата маса на организаторите на протестите. По-точно на групата на онези, които наричат „момчетата“ – Ангел Славчев, Янко Петров и Дончо Дуков. До мене седи Мариана. Тя е моя колежка от някогашния всекидневник „Демокрация“, но отдавна не е в България. Била е на работа в ООН, после в „Амнeсти Интернешънъл“, а сега е в офиса на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Долетяла е от Варшава, където е един от офисите на организацията. Тук е буквално за няколко дни, за да види протестите.
След известна суетня и надвикване, най-сетне се оформя дневен ред. Но битката за това какво да влезе в него е жестока. От отсрещната страна на масата – мъж към 50-те упорито настоява да се обсъди връщането в експлоатация на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй“. Малко по-нататък момиче от организацията на името на Махатма Ганди прави опит да прочете програмен документ, но я прекъсват.

Откъм моята страна внезапно се надига мъж с изпито и бледо лице, с къдрава и разхвърляна коса, приличащ на застаряващ университетски професор. Виждал съм го през годините. Сигурно и вие. Мъжът обяснява гръмогласно философията на „Окупирай Уолстрийт“. После подканя присъстващите да не признават системата и нелегитимните институции. Залата не изпада в потрес. Само е озадачена. И не откликва. Мъжът сяда безславно на мястото си.

След него скача слабичък, разпален младеж. При него битката на живот и смърт не са реакторите, а БДЖ. По-точно „Товарни превози“. Отляво на нас скача и възрастна дама, която има конкретно предложение – в София да се издигне грамада от камъни срещу властта. Като във Варна. Прекъсват и нея…
Докато Ивайло Франц – един от лидерите на предходната кръгла маса, се опитва да се надвика всички, пристига Ангел Славчев. Отваря се дума за парламента и за Изборния кодекс. Става ясно, че има законодателно предложение за промени. Ангел излиза на катедрата и почти прави опит да го прочете. Но сам разбира, че е нелепо, тъй като вътре има членове и алинеи, за които никой в залата си няма хабер. В следващият момент най-неочаквано ораторът признава чистосърдечно, че не го е чел. Малко по-късно се изяснява, че проектът все пак е внесен. Някой отваря лаптопа си и започва да го търси в сайта на Народното събрание.
Ние с Мариана се споглеждаме. Предния ден сме били на едно дълго заседание на група млади юристи. Резултатът от това заседание бяха няколко промени в Изборния кодекс, чиято цел е да облекчи процедурата за участие в изборите на независими кандидати.
Но вече сме в хаоса. А той е пълен. Групата, на която разчитаме и с която сме работили предния ден, се предава бързо и без бой. В крайна сметка се пристъпва към гласуване на първата точка за Изборния кодекс. В залата само аз, Мариана и още двама човека сме чели законопроекта на проф. Владимир Брезоев, внесен от бившия атакист, а сега независим депутат Гумнеров. В него липсва понятието „партия“. То е заместено от набедения политолог с понятието „национален инициативен комитет“. Залата гласува охотно за безумието.
След като приключват веднъж завинаги с партиите, присъстващите се заемат със следващите точки. Първата е предложението за мораториум върху приватизационни и всякакви разпоредителни сделки от страна на служебното правителство. Не е ясно дали присъстващите знаят, че няколко часа по-рано, една от парламентарните партии – БСП, вече е направила същото предложение.

След това, със същия устрем залата прегазва конституцията. С третата точка се настоява законодателната власт да наложи мораториум върху всички искове и съдебни дела срещу потърпевши граждани. Барабар с конституцията, под ножа отиват всички монополисти – енергийни, телефонни, банкови, всякакви.
Между точките, обаче, текат и други спорове. Някой се изказва презрително за другата кръгла маса. И по-точно за сексуалната ориентация на Десислава Петрова – Солджъра. Мариана влиза в ролята си на правозащитничка и се опитва да обясни, че така не може. Награкват я отвсякъде. Младежът, за когото борбата за БДЖ „Товарни превози“ е на живот и смърт, внезапно изтичва до нас. Щем не щем трябва да изслушаме дълга тирада. От нея става ясно, че фондацията на Сорос, както и другите западни неправителствени сдружения, умишлено толерират хората с различни сексуална ориентация у нас. Така да се каже, за да ни пробият от вътре. Мариана млъква със зинала уста.
Но изненадите не свършват до тук. След малко пред двама ни каца лист с въпроси, над които пише „Комисия по външна политика на протестиращите“. В анкетния лист ни питат искаме ли чужди военни бази в страната, искаме ли намеса в близкоизточен конфликт и евентуално война. По-нататък ни питат дали не искаме да се разграничим от посочването на ливанската групировка Хизбула като извършител на атентата в Бургас. Най-накрая ни приканват да осъдим „намесата в нашите вътрешни работи на тайни световни общности и НПО-та с външно финансиране“.
Тук вече не издържам и излизам да пуша. Насреща ми – адаш от Фейсбук, който ме разпознава. Той има идея. И тя е президентът да предложи извънредно положение. По този начин, след като са денонсирани определени положения в конституцията, неговата администрация ще може да се заеме с изработването на нов Изборен кодекс. Млъквам. Нямам какво да му кажа. Адашът усеща, че нещо не е наред и се опитва да разбере дали освен неговия има и друг изход. Но аз вече съм си допушил цигарата.
На тръгване, долу пред входа на билдинга, се заформят малки групи, в които се обсъждат оживено проблемите. Доближава ме младеж, който ме разпознава като бащата на неговия съученик Иво Даракчиев. Обяснява ми колко лошо нещо е приватизацията и защо трябва да бъдат национализирани ЕРП-тата. Опитвам се да му кажа, че може би по-доброто е все пак да има възможност да се избира измежду няколко доставчици на ток. Соча му примери в чужбина. Но той е непоклатим в убеждението си. И знам, че няма да се разберат със сина ми, защото живеят в различни светове.
Малко по-късно сядаме в близката кръчма. Мариана, аз и тримата от групата. Между тях е Росен. За мое учудване, собственик на фирма за кризисен мениджмънт. Росен отпива от червеното вино, поклаща глава и казва: „Не, това не може да бъде. Така не стават нещата.“ Отдъхвам. Направо съм радостен, че го срещнах.
На раздяла се прегръщаме с Мариана. На другият ден тя заминава. Нашето няколкодневно приключение приключи. Тя е жена, която е обиколила света, докато е била сътрудник във върховния комисариат за бежанците в ООН. И по силата на задълженията си се е срещала с мрачни режими и с хора, пролели кръвта на собствените си народи. Но сега виждам, че е истински притеснена.
Мъча се да я успокоя, че това не е истинската картина на нещата. Но не успявам. Защото това може да не е картината, но определено е част от нея. И то съществена. Не знам какво ще напише в доклада си като се върне. Но определено в него със сигурност ще пише, че тук – в България, все по-трудно разговаряме по между си. И че кризата е по-дълбока, отколкото си я мислим.