Сещам се за онзи “горски” виц: Вълците решили да поздравят Заека за Нова година. След пожеланията за дълъг живот и свободно препускане по вечните ловни полета, трябвало да подпишат картичката. Започнали да умуват кое е по-удачно: милото “Група приятели” или по-непретенциозното “Глутница вълци”… Накрая решили да се запишат просто като “Глутница приятели”.

Днес, когато повече от две години гледаме сеира на братоубийствената война в Сирия, изглежда назрява моментът, в който сюрията приятели на сирийския народ ще се втурнат да го спасяват, кой от химическото оръжие на Злодея, кой от приятелския огън на Запада. И Сирия скоро ще получи картичка. Даже не една, не две, а повече, вероятно крилати…

Малко вероятно и задочно, но все пак единодушие

Не вечни приятели или вечни врагове, а вечни интереси гравитират около Сирийския конфликт. И те са в няколко плоскости, няколко направления, които зачеркват отляво-надясно, отгоре-надолу сирийската карта. Не може да не разгледаме гражданската война в арабската страна извън двупосочния вектор на сунитско-шиитския сблъсък в региона, нито отделно от израелско-арабския за Обетованата земя, да не говорим, че навява спомени и за Студената война.

Режимът на Башар Асад в Сирия остана единственият, който като държавна политика оказваше не само морална, а и съвсем материална подкрепа на Палестинската кауза, справедлива или не. От друга страна Арабската република е твърд съюзник на Ислямската (разбирай Иран) – флагменът на шиитското „еманципиране” в региона, както и основен поддръжник на Хизбулла – шиитския трън в северния хълбок на Израел.

По тази причина салафити, уахабити, разни други брадати бабаити, представители на радикалния сунитски фронт, такъв какъвто си го харесват (и финансират) от Саудитска Арабия и някои емирства в Персийския залив, виждат в сблъсъка с Асад възможност да отслабят тила на шиитите, които някои от тях изглежда ненавиждат повече и от „неверниците”. А и свободният свят май се позабави да подкрепи сериозно умерената опозиция и сега брадатите -ити от чужбина се оказват в предните редици на Свободната сирийска армия.

Интересът клати и феса, и тюрбана, и кипата, и каската…

Тук има и една странна конвергенция между интереса на сунитските радикали и нуждите на националната сигурност на Израел, които те ненавиждат. Макар в Тел Авив официално още да се чудят дали все пак с познатия Асад на власт в съседство няма да им е по-добре (както с военните в Египет, вместо с „Мюсюлмански братя”), изглежда нямат нищо против военната му мощ да поотслабне, способността му да захранва с оръжия радикалната ливанска групировка да бъде неутрализирана, ищахът му да дава убежище на палестинските групировки да се изпари, а меракът му да си върне Голанските възвишения да поизстине трайно. Иначе защо са тези бомбардировки в Сирия, за които нито потвърждава, нито отрича… какъвто си е обичаят.

Не че нещо за сътрудничество става дума, макар че конспирации – колкото искаш. Но и като погледнем само кой помага на двете страни в конфронтацията. Рамо до рамо със сирийската армия се сражават бойците на Хизбула, членове на палестинските движения, вероятно и“Стражите на Революцията” (иранската гвардия), а на Свободната сирийска армия, освен умерената опозиция и дезертирали генерали, помагат муджахидини, салахедини, няколко ислямистки фронта и групировки. Турция дава гръб, (може би идейно в Анкара се чувстват близки с местните „Мюсюлмански братя”, част от опозицията). Израел пък си бомбардира отвреме-навреме хората на Асад.

Турция май не е простила

Тук е мястото да отбележим и ролята на Турция, която освен че търпи бежанския поток, спорадичните обстрели на своя територия от заблудени или не съвсем снаряди и куршуми, се е ангажирала и доста активно с едната страна в конфликта. Дали премиерът Реджеп Ердоган си повярва, че е нещо като идол на арабската пролет, образец за подражание, лидер, какъвто искат младите араби, нещо като християн-, пардон, мюсюлман-демократа на ислямския свят. Ммм… едва ли е само това.

Няколко спора бележат отношенията между Анкара и Дамаск през десетилетията. Най-сериозният трън в очите на турското правителство изглежда бе подкрепата, която Сирия даваше на ПКК – лявата Кюрдска работническа партия, която се бореше за независим Кюрдистан върху част от Югоизточна Турция. Но сирийците уж отрязаха това спонсорство отдавна или може би не са?

Турската подкрепа за бунтовниците звучи странно и защото, макар с „кръщелно” в политическия ислямизъм, Ердоган в никакъв случай не е сред крайните му последователи, каквито са някои от сражаващите се срещу режима на Асад. По-близък изглежда обаче, поне като политическа ориентация, с по-умерените опозиционери от сирийския клон на „Мюсюлмански братя”, които няма да простят политическите репресии на семейство Асад (клането в Хама и т.н.).

Дали пък стремежите на съвременното турско ръководство за разширяване на влиянието в региона (обвиняват Ердоган и Сие в неоосманизъм) нямат нещо общо с враждебността към Дамаск – поне доскоро сериозен регионален фактор във военно (и не само) отношение.

По-пряк път за черното злато

Интересен аспект върху разгорещилата се криза е свързан с географското разположение на Сирия. Анализатори предполагат, че територията на страната би била добър и пряк, при това заобикалящ Ирак (и Иракски Кюрдистан за турците), потенциален маршрут за транспорт на петрол от Персийския залив до Европа. Като своеобразен мост между Иран и неговите шиитски съюзници в Ливан обаче, Сирия е като тапа за това перспективно, вероятно рентабилно и неексплоатирано в момента трасе за износ на черното злато от залива. Един приятелски настроен Дамаск би могъл „да отвърти кранчето” и петролът ще потече с по-голям дебит към Стария континент, където ще пристигне и на по-ниска цена. Кой не би се зарадвал?

Оценките дали тази далечна възможност е фактор не са единодушни. В краткосрочен план военна операция срещу Сирия може даже да повиши цената на петрола, но от това винаги има и губещи, и печелещи.

Не една, не две…

Три сирийски пролети изминаха от началото на гражданската война в страната. Защо обаче следващият сезон още не е сменил пролетта е много интересен въпрос. Едва ли някой се съмнява, че не малко сирийци съвсем недолюбват „династията на Асадите”. Нали конфликтът започна точно с масови протести в страната срещу управлението на Башар Асад. И тези настроения не са от днес. Достатъчно е да чуете един от смразяващите разкази на някой от сирийската диаспора по света и у нас за това как в Сирия можеш да изчезнеш „яко дим”, ако т.нар. „Народни комисии” на режима ти хвърлят око, заострят ухо за това, което приказваш, спретнат някое доносче и тем подобни познати приоми на всяка уважаваща себе си диктатура.

А и това последното не е първото въстание срещу режима. Много преди Алепо (не мога да не отворя тази скоба – казва се Халеб, но повторението на чуждоземното название създаде нов град), имаше и Хама. През далечната 1982 г. бащата на сегашния президент – Хафез Асад изпрати своите главорези срещу избухналия срещу него бунт в този сирийски град… десетки хиляди цивилни са избити в клането в Хама, включително много жени и деца,… а и много „Мюсюлмански братя” изчезват по сирийските зандани.

Сирия обаче не е нито Либия, ни Тунис, ни Алжир. Е, прилича малко на Египет, с който някога формираха за кратко Обединената арабска република. Затова и тук си имат „Мюсюлмански братя” – по затворите, разбира се. Имат си и силна армия. Между другото, малко са многочленните сирийски фамилии без роднина с пагон. И въпреки че една част от военните премина на страната на опозицията, повечето остават лоялни на режима. За да падне Асад, ще е необходимо по-сериозно количествено натрупване в редиците на дезертьорите.

С`ветска Сирия

Етно-религиозната карта на страната също създава неповторим сирийски характер на конфликта. Сирийският народ е доста разнообразен по състав. Освен сирийските араби, тук живее голяма палестинска диаспора и голяма общност от иракски бежанци. Най-многолюдната неарабска група е тази на кюрдите, които са близо 10% от населението. Има още турци (включително около размирните градове Халеб и Хомс), асирийци, арменци (една от най-големите им диаспори е тук)…

Религиозният спектър също е пъстър. Най-много са мюсюлманите сунити – близо 60%, шиитите (включително алауитите), подобно на Египет и Ливан, Сирия има и голямо християнско малцинство, което възлиза на 10% от населението, разпределено в дузина християнски църкви. Друзите са 3% от сирийците.

Сравнително светският (и съветският) характер на Сирия даваше свобода на различните вероизповедания и относително равноправие. Важно е обаче да се отбележи, че семейството на президента Асад е от алауитски произход. Много от важните постове в държавната администрация и армията са заети от представителите именно на тази религиозна група. Сериозна част от градския социално-икономически елит принадлежи и към християнската общност. И двете прослойки естествено са част от или свързани с политическия елит на управляващата партия БААС. В същото време немалък дял от провинциалното население е сунитско. Тук трябва да кажем, че опозицията подкрепя основно сунитите, докато част от сунитското мнозинство и преобладаващ дял от малцинствата, които се опасяват от сунитска доминация при промяна на статуквото, се сражават в редиците на правителствените сили.

А като стана дума за селото и града преди малко, не може да не обърнем внимание и на икономическата съставна в гражданския конфликт. Усетил накъде духа вятърът в последното десетилетие-две, режимът на Башар Асад, подобно на други в арабския свят, направи опит да се реформира.

Една от редовните за такива случаи причини беше, че не отговаря на очакванията на своите граждани (за малко да кажа избиратели) по отношение най-вече на жизнения стандарт (знаем в пирамидата на потребностите, тези са на по-началните нива). Та половинчатият опит за $опазаряване” на икономиката доведе естествено до забогатяване на едни и обедняване на други. По-точно обедня провинцията, по-заможен стана донякъде градът.

В даден момент обаче режимът даде леко на заден заради напрежението в сунитското село, но така си създаде врагове отляво и отдясно. Бунтовете срещу Дамаск донякъде се дължат на тези реформаторски неволи, а реформите на подобни режими трудно се отдават заради вкоренената номенклатура, ширещата се корупция и ориенталска шуробаджанащина.

Хладен полъх от Студената война в арабската жега

Защо в Леванта още мирише на Студената война е добър въпрос. Първо Сирия е може би от последните артефакти от онази епоха. Управляващата партия БААС произхожда от арабската форма на социализма, подправен с щипка национализъм и като изключим последните не съвсем удачни реформи, включително преминаването към псевдо многопартийна система, си е типична подражателка на комунистическите си посестрими от бившето съветско пространство, с всичките недостатъци, които произхождат от това.

В случая обаче и с един плюс – светският характер, който успя да наложи в Сирия, защото става дума за мюсюлманска държава с множество малцинства (етнически и религиозни). Именно към промяната на този характер са се устремили една сериозна част от бунтовниците, а именно – представителите на радикалния ислям и техните по-умерени събратя  – „Мюсюлмански братя“. Именно от нея се боят и малцинствата и елитите, устроили вече живота си по доста по-европейски образец.

Второ – Сирия приютява последния руски военен обект извън пределите на бившия Съветски съюз. Пристанището в Тартус осигурява логистика и ремонт за руските кораби в Средиземно море. Стратегическо е защото спасява руския флот от необходимостта да прекосява през Босфора всеки път, когато се нуждае от провизии, муниции, гориво или ремонт. Затова е толкова мила на Москва арабската република.

На следващо място в Руската федерация си дават сметка. Падне ли Асад, може да дойде ред на иранските аятоласи, а когато интересът се насочи към Ислямската република, горещото се приближава на крачка от руската граница. Оттам и помощта, която оказва Кремъл на „асадовците”, къде морална, къде вероятно материална. Дали за сваления миналото лято турски разузнавателен самолет не е помогнала руска ракета, например…

От другата страна на уравнението стоят САЩ и съюзниците на Вашингтон, в Европа и в Близкия изток. За тях ударът по режима на Асад носи ползи в няколко направления. Ще отслабне твърд съюзник на Москва в региона, близък приятел на Техеран и спонсор на ливанската групировка Хизбула и палестинското движение Хамас. Ще пострадат като цяло и амбициите на шиитите, които формират пояс от Иран в Персийския залив до средиземноморското крайбрежие в Сирия и Ливан.

Ако се съди по последните заявления в навечерието на надвисналата над Сирия военна операция по повод употребата на химическо оръжие от режима в Дамаск, силите на Асад ще бъдат ударени, но целта няма да е свалянето му от власт. Дали тази заявка има за цел само да успокои Москва или наистина има осъзнат интерес от това сегашните управници в Сирия да не бъдат заменени от по-непредсказуеми, по-крайни и дори по-враждебно настроени към демократичния свят, предстои да разберем. Така или иначе истинската цел изглежда е военната мощ на Сирия да бъде отслабена, доколкото за това възможност създаде конфликтът в страната.

Та, така… сложен е сирийският гамбит и трагичен сирийският сеир. А, да – някакви хора загинаха, още ще умрат, но имат ли време сюрията приятели от изток, запад, север и от юг и с тези сметки да се занимават…