Днес чух как премиерът на една европейска държава сравни себе си с храбър кучкар, а народът, който го бе издигнал от калта, където му беше мястото, с кучета, които трябва да бъдат държани „здраво”. Сигурно тази екзотична аналогия би ме разсмяла искрено, ако държавата не се казваше България, премиерът, Бойко Борисов, а тварите, от които се очакваше да слушкат, да не хапят, да не лаят и да ближат ботушите на добрия господар, не бяхме ние, българите.
Тогава, сънувах страшен сън. Насън видях как един нискочел, гръмогласен и простоват субект попадна на върха на еволюционната стълбица, назоваван почтително „кучкар”, „звероукротител”, дресьор”. Направо тръпки да те побият! Какво може да бъде казано за общност, в която един жалък примитив като Борисов може да бъде виждан на върха на пирамидата? Какви следва да бъдат тия под него?! Дори първичният органичен бульон, от който, според материалистите, е произлязъл животът, би следвало да се възприема за нещо по-висше от ония, за които връх, венец и господар е Пожарникарят!
Та в моя кошмар видях Борисов с ловджийски рог в ръка, начело на свирепа кучешка глутница. Те преследваха всичко, което можеше да лази, хвърчи, пълзи или тича пред тях, разкъсваха го и се избиваха един-друг за кокала.
Там беше яростният, хищен и доста побъркан доберман, Цветан Цветанов. За доберманите се говорят злокобни неща. Създателите им са сътворили развитие, при което черепът се оказва тесен за без друго не обилния мозък и, накрая, някои костни пластинки притискат мозъчната тъкан, животното полудява и разкъсва господаря си.
Също рамо до рамо с великия ловец, препускаше кучето-убиец, Ротвайлерът Дянков, който, потресен от собствените си физически и психически деформации, често освирепяваше дотам, че, с пяна на уста, се нахвърляше дори върху престарелите мравчици-пенсионери. Фокстериерът Плевнелиев ровеше с лапи земята за да надуши следи и тържествено откриваше нови ловни пътеки и ловни полета.
Имаше и една доста поостаряла и малко грозновата хрътка, която скимтеше, лаеше, тичаше в кръг и отчаяно се опитваше да зарови лайната, произведени духовно и словесно от висшия й господар. Хрътката Цецка Цачева.
Описвам само малка част от глутницата на първия кучкар в нашата държава. Пропуснах затлъстялата, добродушна и пасивна сантбернарка, Искра Федосиева, безличните, вечно лаещи срещу дивеча и послушни гончета, депутатите от ГЕРБ. Но, при такава обилна кучешка популация, не може да се сетиш за всички.
След тази свирепа господарска глутница търчаха със скимтене и комична имитация на свиреп лай опозиционните псета: Тук беше пинчерът Сидеров, който, по духовна сила и красота, се родееше с плъховете и, подобно на тях, беше близал ръката на кучкаря, а сега вече бе готов да я захапе. Човек можеше да види и дакелът Доган, който изглеждаше кротък, победен и опитомен, приличаше на тлъст салам с крачка, но, при първа възможност, би се впил в гърлото на кучкаря.
Нека не забравяме и за кокершпаньола Янев, който изглеждаше благ и безобиден и също толкова тъп и, когато се опиташе да залае, само разсмиваше глутницата. Най-отзад, на опашката подтичваше кралският пудел Симеон. Той не можеше да гони, не умееше да хапе, нито дори да лае, но пък си имаше синя аристократична кръв. На лице бяха и двете немски овчарки, Мартин и Иван, които се опитваха да минат за свирепи, но езиците им сами се вадеха в готовност за близане, появеше ли се шанс да се доберат до някой недооглозган кокал.
А какво да кажем за фона, за масовката или миманса, т.е., за кученцата, които само стоят и наблюдават парада на фаворитите?! Тук бяха болонките журналисти от политическия слугинаж, които са най-многобройната пасмина от кучешката популация. Рамо до рамо с тях се кипреха декоративните пудели-манекенки, поп фолк певачки или „миски”, чиято заветна мечта бе да оближат…на някой от великата глутница или даже на самия кучкар (само да им дадат някоя предизборна халтура).
А къде бяхме ние, скъпи мои приятели? Намериха ли местенце в моя сън и обикновените, неопощените, ненахранени и необезпаразитени нищожества, наричани в България електорат?
Е, тъй като нито глутницата, нито свитата й е хукнала нанякъде да бяга, на въженцата остава да увиснем ние. Защото ние сме помиярите! За какво ни ползва Великият кучешки господар?
Той не разчита да му помагаме в лова, защото тайно съчувстваме на дивеча и у нас дивото зове.
Не ни подхвърля кокали, тъй като се досеща, че бихме ги изгризали, но, след това, едва ли бихме облизали ръката му.
Не ни свири със сладкогласия си ловджийски рог, тъй като не си мисли, че ще завием от солидарност или приветствено ще заскимтим. Не, ние ще заръмжим дълбоко и яростно и ще видим дали е защитено гърлото на кучкаря.
Ето защо, ние ядем помия, слагат ни електорални номера на ушите, затварят ни в кучкарници, говорят ни, че месото съществува само в легендите, зародили се в дебрите на леса. Ние сме пълни със СРС – бръмбари, вместо бълхи, опашките ни са подвити и пълни с тръни и репеи, а, когато намерят удобен повод, с радост ни натикват в кучкарници и дерат кожите ни за палта. После ни убиват с тухли или камъни по главите и твърдят, че са ни евтанизирали.
Когато дойде денят на изборите, слагат в рядката ни помия по някой кокал, твърдят, че ни помагали да се европеизираме, да се бойковизираме и отчитат луди пари за програмите, с които ни просвещавали. Помиярска съдба!
Но, ако бях на мястото на нискочелия нагъл и примитивен кучкар, бих треперил не от глутницата, не от нейната опозиция, не от декоративните зрители, а само от помиярите. Защото ние няма какво да губим и добре помним красотата на това да бъдем свободни вълци. Защото у нас свободата, достойнството и поривът на дивото все още зоват!
И нека кучкарят си припомни за един много мъдър древноелински мит, за Актеон, ловецът, когото разкъсали собствените му хрътки!
Паула Лайт – 25.06.2011г.
http://www.facebook.com/PaulaVerityLight
http://bg.netlog.com/paula_light
Loading ...
