Въртенето на термина „руска заплаха“ е отличен начин за изкарване на добри пари без особено напъване
Основният проблем на БСП е, че тя е лява само на думи, а реално е част от неолибералното статукво, казва пред Faktor.bg водещият на „Деконструкция” по БНР
Интервю на Ива Оприкова
- Г-н Волгин, думата „бедствие” намери трайно място в новините. Бедствие и градушки в София, кабинет в агония, оставка на Орешарски , буря в банковата ни система. Имат ли допирни точки хаоса и кризите, в които попадаме и кой ги режисира?
- Никога не съм бил привърженик на концепцията за Големите Режисьори, които оформят целия свят спрямо личните си желания. Конспиративното мислене ми е чуждо. Не вярвам във всемогъществото на някой мистериозен „Комитет на 100-те“, който диктува световните събития. Не вярвам и в безграничните способности на ДС, ЦРУ, КГБ или както там се казва днес, да качват и свалят правителства на лягане и на ставане. Да, знам, че един сюжет, който прави директни връзки между градушките, наводненията, Делян Пеевски, КТБ, Бойко Борисов, ще звучи ужасно вълнуващо и може да има успеха на спираща дъха творба на Дан Браун. Само че да вярваш в истории от типа „Елвис е жив!“ е признак на силен инфантилизъм.
- На кого служеше правителството на Пламен Орешарски през тези 421 дни?
- Когато говорим за връзките между видимата и невидимата власт, задължително трябва да кажем, че правителството на Пламен Орешарски по нищо не се отличаваше от всички останали правителства, които управляваха България през последните 20 години. Не може да не си спомняте за кръга „Орион“ около Виденов или „Олимп“ около Костов. Да не би да вярвате, че когато управляваше НДСВ, после тройната коалция, после Бойко Борисов решенията са се вземали единствено на базата на разума и доброто на България? Да, Орешарски със сигурност е бил зависим от определени политико-икономически кръгове, но нито е първият, нито ще бъде последният премиер, който ще търпи подобни укори. Ето защо колкото повече го демонизираха протестните говорители, толкова повече нормалните хора си задаваха въпроса – „След като сте толкова морални и принципни, защо не проявихте никакво желание да протестирате срещу предишното правителство, което в никой случай не беше по-читаво от кабинета на Орешарски?“ Липсата на отговор на този въпрос породи основателни съмнения, че протестърите се бунтуват не по принцип, а конкретно срещу тези управляващи, защото или са фенове на предишните или изпълняват техни поръчки.
- Навремето се обявихте против ”Протестна мрежа”. Народът, като че ли не ликуваше след оставката на Орешарски. На какво трябва да ни научат блокадата и протестите?
- Събитията от миналата година трябва задължително да ни научат, че не бива да се лъже. Именно лъжата провали протестното движение от лятото на миналата година. Аз винаги съм бил привърженик на съпротивата срещу властта и съм участвал в безброй протести. Бях на площада и в първите дните след обявяването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Престанах да ходя, когато партийците превзеха протеста. Смятам, че когато излизаш да протестираш, трябва ясно да кажеш кого представляваш. Цинично е да твърдиш, че си изразител на „копнежите на гражданското общество“, когато за всички е ясно, че работиш за ГЕРБ, ДСБ или за някой икономически кръг. Много по-честно е да излезеш и да кажеш: „Не искам БСП да ме управлява, защото съм привърженик на десницата. Искам да управляват ГЕРБ и РБ“. Точно тази честност липсваше на протестърите и затова се провалиха.
- Не е ли парадокс, че не протестът, а партията, която олицетворява олигархията ДПС дръпна шалтера на управлението на Пламен Орешарски?
- Нищо парадоксално няма. Съвсем естествено е. Едно правителство, пък било то и толкова нестабилно като това на Орешарски, няма как да бъде свалено от групичка самозабравили се нарциси. Вижте, да си разхождаш кучето на „Орлов мост“, да пиеш бира на жълтите павета, да караш голи манекенки да препускат от МС до НС и обратно, е всичко друго, но не и израз на гражданска позиция. Освен това българите не са толкова глупави, колкото им се струва на някои. Те гледаха ставащото в центъра на София и така и не видяха връзката между „арт-проявите“ и собствените си проблеми. „Представителите на гражданското общество“ така и дума не споменаха за истинските проблеми на България – ужасното неравенство, все по-голямото обедняване, обидно ниските доходи, невъзможността на все по-голям брой хора да получат качествено образование и здравеопазване. Вероятно те нямат подобни проблеми, защото са добре осигурени финансово. Само че липсата на социална чувствителност отблъсна от тях дори и онези, които в началото им симпатизираха. След като видяха, че е невъзможно да получат широка подкрепа, протестърите се отдадоха на нацистоподобни практики. Почнаха да съставят обвинителни списъци на хора с различно от тяхното мнение и да преследват с тоталитарен бяс по софийските улици всеки, когото смятаха за враг. Това тотално ги дискредитира. А междувременно правителството си управляваше и вероятно щеше още да управлява, ако от ДПС не бяха решили, че достатъчно са си дружили с БСП и че е време да подновят дружбата си с ГЕРБ.
- След целувката на Станишев и Местан ДПС направи рязък завой към ГЕРБ. Има ли опасност за партията на Борисов след изборите, ако приеме подадената ръка за съвместно управление с ДПС?
- В обществото наистина битува представата, че всяка партия, която се сближи с ДПС , е осъдена на политическа смърт. Мнозина слагат знак за равенство между ДПС и женската богомолка, която унищожава партньора си по време на секс. В този макабрен сюжет има известна логика, макар че не бива да го възприемаме като единствено възможен. Не подценявайте силния политически инстинкт на Бойко Борисов. Той може и да не е учил в Ecole Nationale d‘Administration, Insitutd‘Etudes Politiques de Paris, London School of Economics или Princeton University, обаче прекрасно знае какво трябва да прави и какво да говори, за да задържи народната любов. Сигурен съм, че дори и да отиде на някакъв тип взаимодействие с ДПС, Борисов ще представи действията си по начин, който ще убеди феновете му, че е направил най-прекрасното нещо на света.
- Преди време в БНР направихте интервю с премиера Пламен Орешарски и тогава враговете ви в гилдията излязоха със заглавия „Един Волгин оцеля след интервю с Орешарски”. Толкова ли беше страшен въпросът „КОЙ” и той ли предизвика вътрешните трусове в партии, банки, медии и държава, както и оставката на кабинета?
- Искрено съжалявам, че ми се паднаха толкова неинтелигентни врагове. Много бих искал да имам умни противници, но, уви, човек не може да има всичко, което желае. Цитираното от вас твърдение освен че показва умствена недостатъчност, не е и вярно. През изтеклата година доста колеги интервюираха Пламен Орешарски. Да споменем само по-известните – Бойко Василев, Цветанка Ризова, Иван Гарелов. Само за „Хоризонт“ бившият премиер даде няколко интервюта, да не говорим за интервютата за вестниците. Не съм забелязал някой от питащите да е наказан, свален, понижен, уволнен или репресиран по какъвто и да било начин. А въпросът „Кой?“ не е страшен. Той е банален. Признавам, че и аз изпаднах в плен на баналността и го зададох на Орешарски. Само че го направих спокойно, без фалцетни интонации и изцъклен поглед. Не използвах нито един от похватите на пошлото протестърско театро, защото не харесвам аматьорщината.
- Има ли автоцензура днес и как един журналист отстоява свободата си? Склонен ли сте да възприемате журналиста като жертва, който може да напише всичко, което му диктува собственика?
- За жалост, има автоцензура. Класическата й проява е, когато не смееш да кажеш или напишеш нещо, което може да вгорчи отношенията ти със собственика на медията. Аз не се смятам за безгрешен и затова няма да хвърля камък върху колегите, които правят това. Има обаче и един друг тип автоцензура. Там става дума за съобразяване не със желанията на собственика или на управляващите, а с желанието да си „като всички“, да говориш и пишеш това, което другите правят. Тази автоцензура се прояви особено силно миналото лято. Тогава много колеги, най-вече от електронните медии, не смееха да отправят и най-минимална критика към протестърските лидери, защото се страхуваха, че ще бъдат обявени за „комунисти“. Събитията показаха,че страхът им е бил напълно основателен. Всеки, който се усъмнеше в абсолютната правота на „умните и красивите“, беше заклеймен като „комунист“ и „сталинист“. Преди една година се получи следният парадокс -най-безопасното нещо беше да критикуваш властта, най-опасното – да критикуваш противниците на властта.Тогава критиките към властта не бяха израз на смелост, а на обикновен конформизъм, на желание да се впишеш в господстващото говорене.
Днес подобна тенденция се наблюдава при дебатите около случващото се в Украйна. Ако си позволиш и най-малкото съмнение в сатанинската същност на Владимир Путин, ако кажеш, че за ужасите в Украйна отговорността на Вашингтон е не по-малка от тази на Москва, моментално ще те нарекат „рубладжия“ и ще обявят, че на нощното си шкафче държиш портрет на Берия. Затова и много колеги предпочитат да не се произнасят по тази деликатна тема. Не искат да попаднат на мушката на убедените евроатлантици. А евроатлантиците съвсем скоро ще почнат да организират петминутки на омразата /припомнете си Оруел и „1984″/, където ще дават израз на огромния си гняв срещу „козните на Кремъл“. Безплатно им подарявам една частушка, на която попаднах, сърфирайки в нета:
Кошка бросила котят? Это Путин виноват.
От тебя ушла жена? Это Путина вина.
Говорят, в России ад? Это Путин виноват.
Куришь, пьёшь и не женат? Это Путин виноват
- Кой разделя обществото на русофоби и русофили? Двата лагера са в битка по форумите и социалните мрежи, а от тях не зависи сблъсъкът между Русия и евроатлантическата общност. Търсенето на обективната истина трябва ли да се счита, че си част от единия лагер?
- Глобалният сблъсък между Русия и САЩ, който се води на територията на Украйна, активизира особено силно онези среди в българското общество, които не могат да издържат и пет минути, без да нададат уплашен вой по повод „страховитата руска заплаха“. Допускам, че някои правят това безплатно. Те действително смятат, че в Кремъл денонощно се кроят планове за съсипването на основния руски враг – България. За други въртенето на термина „руска заплаха“ е просто отличен начин за изкарване на добри пари без особено напъване. Има безброй центрове, институти, фондации – и в Европа и в САЩ – които отпускат щедро финансиране на „активните борци срещу Кремъл“. След като добрите американци и европейци дават такива хубави пари, ще бъде грехота да не ги вземем – това е като цяло начинът на мислене на много български анализатори с ярко изразена „евроатлантическа ориентация“. За да бъдат получени тези средства е необходимо да изпълните само две условия: първо, да ругаете Путин всеки път, когато ви поканят да говорите по телевизията и, второ, да разкриете колкото се може повече законспирирани агенти на Кремъл в България.Така създавате впечатление, че вършите къртовска работа по „разобличаване на „руските шпиони“ и можете да претендирате за сериозно възнаграждение. В лова на „вещици, изпратени от Кремъл“ няма нищо оригинално, разбира се. Преди половин век с това се занимава прословутият американски сенатор Джоузеф Маккарти. А няколко години преди него с тази дейност се отличава военният министър Джеймс Форестол. Форестол така се вживява в търсенето на руски агенти, че притесненият за психическото му здраве президент Хари Труман го уволнява. Малко по-късно Форестол се самоубива. Маккарти също не свършва добре. Лишен от всякакви правомощия, осмиван от всички, той умира от цироза, причинена от постоянни злоупотреби с всевъзможни алкохолни напитки.
- Обичате да говорите за необходимостта от силна левица в България. Само че БСП е в ужасно състояние. Напоследък се чуват коментари, че предстои едва ли не опело за столетницата, че я чака съдбата на СДС. Ще спаси ли новият лидер единството й?
- Предполагам, че БСП ще остане единна, само че това е най-малкият й проблем. Основният проблем на социалистическата партия е, че тя е лява само на думи. БСП и по-конкретно хората, която я ръководеха през последните години, са отдавна част от неолибералното статукво. Липсва онзи хъс, който е характерен за една истинска левица. Истинската левица не пристъпва плахо от крак на крак, не кърши пръсти, не търси одобрението на олигархичния истаблишмънт, а ясно и категорично заявява какво смята да прави. Искам в България да има левица, която да работи не за 1-ия процент привилегирован елит, а за 99-те процента нормални граждани. Искам да имаме левица, която ще се осмели да премахне данъчните привилегии на особено богатите, ще посмее да извърши национализация, ако се налага, и ще преразпределя много повече средства от спечелилите от прехода към загубилите.
- В Европа и САЩ лявото е либерално и прогресивно, у нас свободата на духа се класифицира в дясното. Не е ли парадокс това?Удовлетворен ли сте от начина, по който изглежда дясното в България?
- Свободата и солидарността не са взаимоизключващи се категории. Тъкмо обратното. В различни исторически моменти именно левите партии и движения са допринасяли за освобождаването на колкото се може повече хора от робството на затъпяващата монотонна работа. Благодарение на борбите на левите днес имаме всички тези придобивки, които смятаме за природни дадености – осемчасовия работен ден, платените отпуски, болничните, майчинските, достойното заплащане. Нали осъзнавате, че бедният човек не може да бъде свободен. Когато се чудиш как да си платиш ипотеката, когато нямаш пари за образованието на децата си или не можеш да си позволиш квалифицирано медицинско обслужване, последното за което ще мислиш, е свободата. Бедните хора не се интересуват от свободата, за тях най-важното е да има какво да ядат. Бедните ще гласуват за всеки кандидат диктатор, който достатъчно убедително им обещае, че при неговото управление винаги ще се радват на богата трапеза. Така че ако не искаме да има авторитарно управление, трябва не да размахваме кухи фрази за някаква имагинерна свобода, върховенство на закона, правов ред и т.н. Трябва да осигурим достоен живот на повечето българи. Само тогава свободата ще бъде истинска, а не измислена.
Ето това не могат да разберат десните. Те само повтарят, че трябвало да разчитаме на пазара да оправи нещата. Пазарът никога и никъде не е бил универсално решение. Без решителната роля на държавата едно общество, оставено единствено на пазарната стихия, много бързо ще се превърне в джунгла.
А за политическата десница в България ми е мъчно. Тя се е превърнала в едно лишено от достойнство същество, което целува краката на Бойко Борисов с надеждата да получи някаква облага от него. А той не се скъпи на облаги, особено на тези, които му се подмазват. Спомнете си, че при предишното управление на ГЕРБ някои твърдо сини демократи получиха изгодни постове – и у нас, и в чужбина. Тяхното лицемерие наистина е безгранично. Когато са в своя среда, не спират с подигравките по адрес на „банкянския простак“, но останат ли очи в очи с обекта на сарказма си, го заливат с всичката възможна любов на света. Това представлява политическата ни десница. За жалост.
- Идеите, които валят – за президентска република, за задължителен вот, за нова конституция, не издават ли лутане и безпомощност?На кого да се довери в крайна сметка избирателя? Има ли избор на 5 октомври?
- Всеки политик, който не знае какво да каже, започва да ни агитира да пренаписваме конституцията или да подкрепим задължителното гласуване. Проблемите на България изобщо не са в конституцията, нито във формата на управление, нито в избирателната система. Всичко това са технически въпроси. Основният проблем на България е в огромната бездна между елита и народа. Елитът живее в свят, тотално откъснат от проблемите на нормалните хора. Членовете на българския елит се чувстват много по-близки до брюкселските, вашингтонските и всякакви други чуждоземни елити, отколкото до своите сънародници. Аз изобщо не изключвам вероятността от тотален бунт срещу самозабравилата се властова каста. И този бунт няма да има нищо общо с миналогодишните лежерни разходки по жълтите павета, кой знае защо наричани „протест“. Подобни мързеливи телодвижения се извършват от разглезени „столичани в повече“, които се чудят какво до правят и в случая бяха излезли, защото бяха чули, че е „модерно да се протестира“. След един-два месеца престана да бъде модерно и хай-лайфът се скри. Един истински бунт ще бъде несравнимо по-радикален и гневът му ще застигне целия елит, включително и протестърския. Тези протестъри също са част от елита, само че онази негова част, която миналага година почувства, че губи позиции. И затова реши да си поиграе на революция. Резултатът беше печално-жалък. Дали има избор на 5 октомври? Да, разбира се. Колкото и отвратителни да изглеждат всички партии, все пак има някои, които са запазили известна нормалност, които не са в плен на маниакално самозабравили се вождове. Съветвам хората да гласуват за подобни партии, а не за такива, които просто обслужват егото на лидера си.
- Навремето обществото приемаше всичко написано във вестниците и изречено по радиото и тв за чиста монета, днес омразата на обикновените хора, като че ли се осигурява от журналистите. Къде сбъркахме? Вярвате ли в ролята на журналиста като коректив на обществените настроения както пише в учебниците?
- Никога не съм смятал, че казаното в медиите трябва да се приема за чиста монета. Тъкмо обратното, длъжни сме да подлагаме на съмнение всяка информация. Колкото и да търсим, няма да намерим онази напълно обективна, тотално безпристрастна медия, която никога не изкривява информацията. Ето защо няма смисъл в подобни търсения. По-добре е да работим за това в България да има най-различни медии, да има всякакви журналисти- леви, десни, центристи, републиканци, монархисти, анархисти….Само ако има подобен плурализъм, можем да сме сигурни, че ще се доближим до истината за ставащото. И, разбира се, не бива да сме конформисти. Трябва да сме готови да се борим – с политиците, с олигарсите, с преобвадаващите настроение в обществото. Това последното е особено трудно. Обаче именно тази борба е задължителна.
Loading ...
