Кой от кого има да учи – хървати от българи или обратното?

Германско дете се удави в басейн, русначета приети в болница с хранителни отравяния, жена, ударена от моторна лодка, е в тежко състояние след кръвозагуба… Само за няколко дни тая черна хроника се случи на нашето море – Черното.

Тъй като не искам да ме газят джетове, да ни тровят с развалена храна и да ставаме част от черната хроника, затова тази година си избрах не Черното, а друго море – Адриатическото.

И не сбърках – Хърватия се оказа мястото, където човек може да си почине нормално и да се завърне почернял (но не от хрониката), усмихнат и в добро настроение.

Месец преди мен по тия места мина нашият премиер Бойко Борисов. В характерния си стил на словоизхвърляне той каза, че България е много по-напред, а Хърватия има какво да учи от нас.

Аз пък ви казвам точно обратното – много още имаме да се учим от хърватите, макар те да не са в Евросъюза. Не са в Евросъюза, но са европейци доста преди нас.

ПЪТИЩАТА

Предварително се притеснявах от пътя – трябваше за един ден да мина около 1100 километра от София до Задар, град почти в средата на Хърватското крайбрежие. По българските шосета за това разстояние щяха да ми се случат най-малко 1100 критични ситуации – по една на километър. А по сръбските и хърватските магистрали нищо критично не се случи – пътищата са нормални, шофьорите също. Ако в Сърбия пътното платно има тук-там кръпка, то в Хърватия високоскоростният „аутопут“ няма едно петънце по асфалта. Маркировката си е маркировка, табелите са си табели, около пътя не са разхвърляни торбички, бутилки, кофички и други боклуци…

Пътят към Адриатика минава през висока планина – Велебит. Шофьорът усеща изкачването само по тунелите – те са около десетина, като някои са дълги по пет-шест километра. Всичките са осветени, вентилацията им работи, светлинни табла те предупреждават за задръстване, по стените има телефони, откъдето да позвъниш при авария. Когато влизах в поредния тунел, ми се счуваха предупрежденията на катаджията Красимир Костов, който всяка сутрин ни информира по софийското радио : „Лявата тръба на тунела „Витиня“ е затворена за ремонт, движението се осъществява в дясната тръба и е двупосочно…“

Имаме четири тунела на магистрала „Хемус“, дето общо са по-малко от един хърватски, и никога не съм ги виждал всичките да работят нормално. А тия тук всичките си бяха в ред, никъде нямаше ремонт и движението си беше еднопосочно, а не беше отклонено „в лявата тръба“… Бях чувал, че хърватските магистрали са най-добри в Европа, сега се уверих в това. И парите за пътна такса (около 30 евро за 550 км) са пари, дадени с радост за нещо, което си струва. А не като у нас – всеки шофьор, когато си купува винетка, ругае държавата за дупките по пътищата.

ОСТРОВЪТ

Още през януари бяхме си запазили по интернет апартаментче на остров Вир, на около 25 км от Задар. В Хърватия има повече от хиляда острова, някои са необитаеми, други са резервати, но много от тях са туристически. Въпреки това е добре да си резервираш местенце отрано, хем е по-сигурно, хем по-изгодно. Селцето на острова се оказа нещо като Китен – но много по-китно. Никакви хотели, само двуетажни вили, които предлагат апартаменти за семейна почивка. Всяка вила е с дворче, в което растат екзотични палми и пинии, а около оградите цъфтят зокуми в ярки цветове – виолетови, червени, розови… Всъщност огради почти няма – те са ниски и никой не е вдигнал зидове, зад които да се заключва. Тук даже вратите си не заключват – намерихме нашият апартамент отворен, хазайката я нямаше, а по телефона ни каза да се нанасяме и да си почиваме. Дойде си след два дни и съвсем коректно отиде да ни регистрира в туристическото бюро – всеки турист (без децата) плаща такса по по едно евро на ден. Парите отиват за благоустройство на острова. На това китно островче го няма варварското презастрояване, което се случи на нашето море. Тук е строено не само с вкус, но и с мисъл – да се запази природата. Нали заради природата идват тук и туристите средна ръка от средна Европа.

ТУРИСТИТЕ

Те са предимно семейства с деца – по номерата на колите им ще ги познаеш. Словенци, унгарци, поляци, словаци, чехи, разбира се – и хървати… Хора не супербогати, затова на острова няма луксозни и скъпи заведения, а само малки ресторантчета, пицарии и барчета около морето. От барчетата се носи тиха музика, има и ресторант с дансинг, на който оркестър свири евъргрийни. В десет вечерта всяква музика спира и настава тишина. Няма пиянски компании, викове и крясъци. Нощем се чуват щурци, а призори птички. Сутрин към кейчето се приближава рибарското корабче, следвано от ято чайки. Рибарите продават уловената риба направо на кея – цените са като в магазина на „Граф Игнатиев“. Има и рибарница, където е малко по-скъпо, но пък ти изчистват скумрията или лаврака, ако пожелаеш. Продават се също калмари, скариди, миди и октопод – на хърватски „хоботница“.V

ПЛАЖЪТ И МОРЕТО

Морето е топло и тихо като езеро. Верига острови спира вълнението и водата се къдри само от лекия ветрец. Плажът е ограден с шамандури и няма опасност джет или моторница да прегази къпещите се. Виж, плажът не е хубав – чакъл, от най-ръбестият. От оня, с който застилат пътищата, преди да положат асфалта. Тук върху тоя чакъл не се полага асфалт, а телата на плажуващите. Ако нямаш дебела рогозка или шалте, направо се изръбваш. Но и с това се свиква – шалтета се продават и не струват скъпо. Който иска да влезе в морето, минава по циментена пътечка – след два-три метра къмъни, във водата започва пясъчно дъно. Плажът е пренаселен, от вечерта си оставят рогозките, затиснати с камъни, за да си запазят място. Въпреки че телата са много наблизко – словенски крак до хърватска ръка, унгарска глава до словашка джапанка, хората не си пречат. Никой не вика, не говори по мобилен телефон, не се кара на децата си. Затова тази пренаселеност не изнервя и не дразни. Няма концесионери, които да ти продават скъп чадър и шезлонг, няма мутри, които да спрат джипа си на плажа и да надуят музиката през отворените врати, дори продавачката на царевица много деликатно подвиква:“Кукуруза!“… Рано сутрин чистачи с оранжеви дрехи и найлонови ръкавици събират хартийките по брега, така че по плажа не остава даже един фас.

КАТО ТЕГЛИМ ЧЕРТАТА

Десет дни в Хърватия излизат на едно четиричленно семейство малко по-скъпо, отколкото в България. Но си струва. Струва си да минеш целия тоя път, за да видиш нови места, нова природа, нови хора… Освен екзотиката, тук почивката си е почивка – без напрежение, без дразнители… Твърде много станаха дразнителите по българското море – от безразборното презастрояване с хотели, през замърсените плажове, където те скубят за всяка услуга, до мърлячи – сервитьори и готвачи по ресторантите, от чието меню може да се запознаеш с модната напоследък бактерия „Ешерихия коли“ … Стана така, че българинът се завръща от родното си море кисел като лимон, а от чуждото – с усмивка. Това го написа още преди десет години нашият покоен приятел и колега Кръстьо Кръстев, мир на праха му! „Патриот съм – писа той в „Стършел“ – затова почивам в Гърция!“…

Повтарям казаното от него, само че за Хърватия… А колкото до казаното от Бойко Борисов, че хърватите трябва да се учат от нас, приемете го като поредия словесен бисер на нашия премиер. Защото хърватите си взимат по 750 евро средна заплата, гледат си работата, пазят си брега и морето и нямат никакво намерение да дойдат на нашето Черноморие, за да се учат от нас на туризъм.