Македония и средновековните ръкописи: За пръв път ни се повтаря

| Източник: Красимир УЗУНОВ

Агенция „Фокус“

Красимир УЗУНОВ

Във всеки един клас на всяко едно училище има отличници, има добри и посредствени, има и двойкаджии, повтарачи и такива дето нищо не им харесва и с никой не се разбират.
Горе-долу така стоят нещата и с кандидатската паралелка от мераклии за членство в Европейския съюз. Естествено думата е за Македония, стандартен двойкаджия и скандалджия, готов да генерира проблеми и конфликти, за да се докаже на самата себе си.

Бившата югорепублика, вместо да върви напред в развитието си, както за запазването на крехкото вътрешно етническо равновесие, така и в отношенията със съседите си, непрекъснато гледа да задълбочава,да човърка и да трови всичко, което я заобикаля.

На македонските управляващи все нещо не им харесва и трудно се разбират сами със себе си.
И докато всички в Македония се занимаваха дали е редно военният министър на страната, етническият албанец Фатмир Бесими, да положи венец пред паметника на албанските бойци от Армията за национално освобождение, загинали по време на гражданската война от 2001 г. и защо са отдадени военни почести на смятаните за терористи албански партизани, правителството на Никола Груевски реши да се забърка в още един скандал.

През октомври в Кралския музей в Брюксел щяла да гостува изложба „Средновековни македонски ръкописи”, която да разкаже за средновековната македонска традиция. Министърът на културата на Македония г-жа Елизабета Канческа-Милевска пред журналисти разгръщаше ръкописи и пергаменти и с вълнение обясняваше, как старите македонски ръкописи най-сетне тръгват по света, за да разкажат за македонската писмена традиция. Лошото за министърката на културата е, че и десет пъти да спомене думата македонски, ръкописите няма как да сменят произхода си, дори ако цяло Скопие седне да се моли между паметници на Филип Македонски, Цар Самуил и Майка Тереза. Къде Средновековие и къде Македония.

Голото плячкаджийство в чужда история и бабуването на хилавата македонска идентичност в случая не вършат никаква работа, защото в по-голямата си част ръкописите, които вдъхновено разлистваше македонския министър са написани на старобългарски език.

Сигурно Македония щеше да организира безаварийно изложбата в Брюксел и България трябваше да реагира следварително, ако не беше прословутият македонски мерак да се похвалим с това, което сме измислили. Тихо, кротко и хоп изложба в Брюксел. После трябваше да ходим да се обясняваме в столицата на Европа, че става дума за подмяна на история и пладнешка кражба на духовна култура, че македонските ръкописи, всъщност са български.

В случая скопският мерак изигра лоша шега на организаторите. Което е нормално в общия стремеж да се митологизира всичко, което може да докаже, че в началото не бе Словото, както твърди Библията, а всичко започва и свършва с Македония.
И не трябва да се абсолютизира само казуса с българските /гръцките, сръбските и какви ли не още /средновековни ръкописи, които на терена в Брюксел трябваше да играят с македонска фланелка.
Както се казва – за пръв път ни се повтаря. Утре или в други ден ще имаме друг повод за реакция. Просто трябва да осъзнаем, че Македония винаги ще се опитва да храни собственото си самочувствие с кражба на минало, подмяна на история и тровене на междудържавните отношения.
Не само с България.

Дезинтеграционните междуетнически процеси, задълбочаването на икономическата криза в страната, правенето на статуи вместо пътища, случаите подобни на убийството край Железарското езеро и поклонението пред паметника в Слупчане, са симптомите на ръждата, която бавно, но сигурно тласка страната по пътя на конфедерализиране, федерализиране и евентуално разделяне.

И този процес е необратим, ако ще премиерът Груевски да се изправи на главата си на Скопската чаршия, да прави частични избори всяка година и да гради статуи като в Партенона. Защото процесът е вън и независимо от македонското съзнание, а външните грижи могат само да удължат агонията, но не и да я предотвратят.
Тук е мястото да споменем накратко и за българската позиция, както в конкретния случай, така и по принцип.

Бързата и масова реакция на българското общество, историци, езиковеди и политици гарантира отпадането на определението „Македонски” пред средновековните ръкописи. Всичко това показва особената чувствителност, която България започва да проявява към мръсните пръсти, посегнали към родната ни история.

Разбираемо е, защото напоследък ни дойде много – най-напред някаква комисия, която трябва да се занимава с дискриминационни отношения взе да редактира Ботев, Вазов, народния ни фолклор и определи Левски като нарушител на обществения ред, достоен да бъде закопчан в 6-ро Районно. Сега Св. Климент Охридски, небесният застъпник на българите и писмеността от неговото време, за една бройка, щяха да минат за македонски.

Времето на криза – икономическа и духовна, неминуемо прави народите чувствителни към собствената им история и към примерите, които ги карат да се гордеят. И още нещо, поведението на македонстващата псевдоисториография, насърчавана и финансирана от македонското правителство, започна да ни идва много: Самуил бил завоювал България, Симеон Радев на покрива на Външното министерство в Скопие, българите били фашисти, националните ни герои били македонци, офицерите ни били македонци, в България ако нямало македонци оставали само цигани…И така вече 20 години.Двадесет години по-късно нищо не е забравено, нищо не е научено.

Преди три месеца премиерът Борисов накара Скопие да плаче с фразата „за нашата добрина към вас, вие ни изкарахте хитлеристи”. И беше безкрайно прав и точен. На този фон меко казано странно изглежда мълчанието на Министерството на външните ни работи, на което това всъщност му е работата. След журналистически тормоз по телефоните и събиране на министерските отпускари за два дни се стигна до инструктиране на посолството ни в Брюксел. Хубаво е, че никой не инструктира евродепутата Андрей Ковачев и той успя да разговаря с белгийските домакини, които показаха разбиране по проблема и го решиха простичко.

Очевидно Македония и Западните Балкани не са приоритет на настоящия ни министър на външните работи Николай Младенов, въпреки „тайнствения доклад”, който той подготвял за Министерски съвет. Чиновническото, бездушно и пасивното отношение не е лек за македонстващия вандализъм. Защитата на националните ни интереси, което включва и защитата на българската история, материална и духовна култура, е пряко задължение на всеки един чиновник за времето на мандата му, който е строго определен, Слава Богу. Липсата на позиция по това, което става на запад от нашата граница, липсата на отношение към проблемите на българите зад граница, не се компенсира в никакъв случай с активности по темата Арабска пролет и арабски движения.

Сигурно е, че България трябва да проявява интерес към това, което се случва в Арабския свят, главно заради икономическите си интереси и традиционните си отношения. По-сигурно е, обаче, че България се намира на Балканите, които от столетия са бременни с проблеми и ние сме длъжни да имаме позиция, която да кара да ни уважават съседи и партньори, както да се уважаваме и самите ние.

В този смисъл, какъвто и да е докладът на Младенов за „тънката червена линия”, която не трябва да преминаваме, той е безвъзвратно закъснял. Този доклад трябваше да бъде факт, когато насред Скопие той молеше скопските новинари, да не плюят България. За три години крадците станаха по-нагли, а ругатните спрямо държавата ни – по-жлъчни. На това му казват провал, каквито и да са били идеите и намеренията. Дразнещото в случая не е неподготвеността, защото всеки може да чете и да се научи, ако иска. Вредна е липсата на отношение.

Както и да се развият от тук нататък нещата около изложбата на така наречените „македонски средновековни ръкописи” изводите са два: шмекерите от Македония, получиха добър урок, а българската общественост показа, че е особено чувствителна към десетилетните претенции към собствената ни история. Продължава да ни липсва позицията – ясна и категорична, която не зависи от моментното състояние на политическото ни управление.

Останалото е история, която трудно държи на пренаписване.
В нея „македонското средновековие” е ясно изразено и се простира между времето на Лазар Колишевски и годините на Кръсте Цървенковски.
В това време не търсете ръкописи. Тези, които можеха да пишат бяха в Голи Оток, Ясеновац и Ямите… Концлагерите на Титова Югославия.