Македония, Вигенин и индианците – І част

На 8 септември 1991 г., къде волно, къде не съвсем, гражданите на Съюзна Република Македония проведоха референдум за бъдещето и независимостта на страната, в контекста на разпадащата се Югославия, с отговор на сакралния въпрос „Подкрепяте ли независима и суверенна държава Македония с право за влизане в бъдещ съюз на суверенни държави на Югославия?” Иначе казано, увлечено от общата вълна на самоопределянето, която заливаше бившите югопредели, Скопие искаше хем да е независимо, хем не съвсем, за да не разсърди много Белград. Резонно албанските партии бойкотираха референдума и пред урните застанаха само 71, 85 % от гласоподавателите, останалите 28, 15 % просто бяха пълнолетни албанци, които имаха собствено мнение за бъдещето на македонската независимост.

5 % от гласувалите се обявиха открито за оставане в рамките на остатъчна Югославия. В по-голямата си част това бяха бивши партийни функционери на съюза на югославските комунисти /СЮК/, първоборци – активни борци, пенсионирани офицери и членове на особено популярната на времето партия – Сдружение на югославяните в Македония.

По една истинска ирония на съдбата на 8 септември, ден след рождения ден на другаря Тодор Живков и ден преди годишнината на славната Деветосептемврийска победа, на площад „Маршал Тито“, в центъра на Скопие, беше обявена независимостта на Република Македония и отделянето й от Югославия, разбира се с правото да се включи в бъдещ съюз на югославските държави.
Както се казва провидението винаги си знае работата.

Поисканата по този смешен начин независимост сигурно щеше да остане в графата комично, ако беше последвана от редица странни прояви, които ясно показаха, че за съвременното вардарско поколение не само Балканите, но и дори и Европа са прекалено тесни за претенциите – териториални, етнически, културни, исторически и какви ли още не.

Най-напред възникна спор за наименованието на новата македонска парична единица. Водени от принципа за гаргата, която задължително трябва да е рошава, новомакедонците решиха да пробват с Македонския долар. Така според местните експерти младата държава автоматично щяла да се нареди сред САЩ, Австралия и Канада, които ползвали същата парична единица. Слава Богу, словенците първи въведоха единицата толар и скопяните изпуснаха влака.

Това, естествено, не отчая строителите на съвременна Македония и те решиха да нарекат паричната единица Статер, както по времето на Александър Велики. И без това символ-верую на бившата югорепублика бе възстановяването на древна Македония в историческите и граници – от реките Инд и Ганг, през цяла Месопотамия, Хиндокуш до делтата на Дунав.

В крайна сметка югоносталгията надделя и паричната единица стана Денар, с оглед на готовността на населението да се включи в нов съюз на югославските държави – където Денар, там и сръбски Динар.
И тъй като на младата новомакедонска държава преди всичко и липсваха категорични аргументи за реализирането на историческата мисия за която тя смята, че безусловно е отредена, започна бясно ровене и плячкосване в старите прашлясали шкафове не само на съседните държави, но и по всички континенти.
Съгласете се, че не е много престижно да се твърди, че първата държава ти е дадена от Тито, втората от Киро, а гордата ти нация е измислена от Коминтерна в средата на 30-те години, като римейк на идеята за „Начертанието“ на Илия Гарашанин, забъркан в сложен коктейл от комунистическа федералистична идея и изкуствено напомпан национализъм.
Само преди пет години в Скопие се състоя едно посещение, историческият характер на което тепърва ще се осъзнава.

След 2300 години на раздяла, скопската автогара „Александър Велики“ за първи път се видяха и се познаха потомците на Александър Македонски от долината на Вардар и от планините на Пакистан.
Със зурни и тъпани древномакедонски бойци, построени във фаланга, посрещнаха принцът на хунзите, носещ звучното македонско име Газанфар Али Кан.

Така бедният македонски гражданин научи с радост, че хунзите живеели насред Хималаите и според изследователя Илия Чашуле „сборували на македонски“, защото били забравени потомци на войниците на древния македонски владетел и братовчеди на днешните новомакедонци.
В тържествените церемонии по опознаването на роднините и за да бъде параноята пълна, участваха тогавашният и сегашен премиер Никола Груевски, владиката Стефан – глава на непризнатата македонска църква, министри, кметове и интелектуалци.

Оказа се, че съвременните новомакедонци били роднини не само на хунзите в Хималаите, но дори и на калашите в района на Южен Хиндокуш, на границата с Афганистан.
Затова от няколко години в долината Читрал вече работи македонски културен институт.
Македонската научна мисъл през последните години отиде още по-напред. Доказано беше сходство между обичаите на племето на ирокезите, около Големите езера в Северна Америка, познати от романите на Джеймз Фенимор Купър и стария македонски бит. Това ще рече, че древните македонци са били във връзка със североамериканските индианци, много преди Колумб да открие Новия свят и да започне европейската колонизация.

На всичкото отгоре професорът по електротехника Томе Бошевски и неговия колега професорът по компютърна техника и информатика Аристотел Тентов от Университета в Скопие, през 2006 г. взеха че разчетоха Розетския камък от времето на Птолемеите в Египет, с който се мъчат поколения археолози близо 200 години. Македонските технократи опровергаха Жан-Франсоа Шамполион и доказаха, че средният надпис на камъка бил на древномакедонски език.

След като се окопа в античността, преди година Скопие се зае и със Средновековието.
Напористата министърка на културата Елизабета Канческа – Милеска опита да пробута на лековерните белгийци „История Славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски и още цял куп старобългарски ръкописи като доказателство за 1000 годишната македонска писменост и култура…
Всичките тези примери нямат за цел освидетелстването на държавните и научните стратези на съвременния македонизъм.

Кризата на идентичността и страхът от албанската експанзия разбираемо правят държавните мъже в Скопие припрени и безпардонни в стремежа им да създадат собствена национална митология.
Това обяснява отчаяното лутане от дълбока античност до средновековие, от Александър и Аристотел до Самуил, както и стотиците статуи нацвъкани във всяка скопска градинка и по покривите на държавните институции като заклинания.

Българските революционери Тодор Александров и Гоце Делчев яздят на коне край реката и пред Пожарната.
Костурският войвода Васил Чакаларов размахва пищов на централно скопско кръстовище като легендарния обирджия на дилижанси от Дивия Запад Джеси Джеймс.

Авторът на „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев се изкатери на покрива на Външното министерство, но след като бе разкрит, че не е Теодор Рузвелт, замина за Музея на революционната борба.
За сметка на това на покрива на министерството остана да се гуши неврокопския войвода поручик Борис Сарафов, чийто скромен принос в световната дипломация се измерва само със задирянето на щерката на английски лорд, от която благополучно се отказал срещу пари за закупуване на оръжие.
Един от най-героичните и трагични царе на родната ни история, цар Самуил, който 40 години воюва с Византия за опазването на България, сега дели мегдан с император Юстиниян пред погледа на албанката от Скопие Майка Тереза.

Музеят на революционната борба, приютил изгонения Симеон Радев, беше построен за 12 млн. евро. В музея вече са събрани 109 восъчни фигури на исторически личности, биографията на които от двете страни на българо-македонската граница меко казано изглежда доста различна…
В проект е изграждането на Музей на античността, който удивително щял да прилича на Акропола, с уговорката че македонския акропол е по-стар и по-важен от атинския.
Да не говорим за Порта Македония, върху която териториалните претенции от Пирин до Егей са увековечени и върху камък…

Изброяването и припомнянето на всичките тези примери идва да послужи за своевременното диагностициране на македонизма като едно особено остро и агресивно клинично заболяване.
Виртуалната представа за света, в който живеят нашите най-млади югозападни съседи, въпреки доказаните ни роднински връзки, трябва да ни прави много по-внимателни и по-предпазливи.
Защото опита да се огледаме в очите на самоизолиралата се и вечно недоволна Македония, не може да ни извиси дажепред собствените ни избиратели.
Кюстендилската среща на отбор министри и от двете страни имаше ефект само за вътрешна употреба и то кой както го разбира.

В Скопие определиха срещата като минизаседание на министерските съвети, на което веднага скочиха албанските министри, които не са били поканени и половин Македония не е била представена.
И правилно.

След срещата единствено министърът на външните работи Никола Поповски въздъхна с облекчение и констатира, че в София вече ще се работи в приятелска атмосфера.
Същият този Поповски, който само преди месец смяташе, че добросъседството не зависи и не може да се затвори в рамките на един междудържавен договор.