Защо на БСП не се прощава ?

Иво Атанасов

Има един въпрос, който мислещият човек не може да не си задава, ако наистина е такъв. Той прозвуча и в залата на „Позитано“ 20 по време на последния пленум. Защо на Бойко Борисов три години и половина му прощаваха какво ли не, а на нас не ни дават дори три дни и половина толеранс, когато сме в управлението? Защо онези, които сега скачат срещу всяка непремерена дума, почти цял мандат търпяха да бъдат наричани „кофти мат’рял“, да бъдат подслушвани и заплашвани, че на всекиго може да бъде спретнат компромат? Защо не реагираха на замразените доходи, на кражбите от пенсионните и здравните фондове, на силовото превземане на бизнес територии от мрачни фигури, близки до властта?

Разбира се, тези настроения невинаги са били масови, нито пък непременно са се изливали на улицата. След провала от 1996-1997 г. БСП бързо си стъпи на краката, в разгара на костовизма постигна равенство в местните избори, макар опонентът да работеше „с бой и подкуп“ и с „нахранете журналистите“, по-късно спечели президентския вот, след това – и парламентарния, и реализира успешен мандат. И тогава имаше протести и стачки, но в рамките на уважителното отношение към партия, излязла от международната и вътрешната изолация и привлякла симпатиите на голяма част от гласуващите. А след избирането на лидера ни начело на европейските социалисти се създаде впечатлението, че БСП е излязла завинаги от „химическото чистене“.

Уви, това впечатление се оказа погрешно. Сегашните събития ни върнаха двадесет, че и повече години назад. Рециклирани бяха за нов живот лозунги от най-дивото време на българската демокрация. Може би защото не разчетохме правилно февруарските протести. Те не бяха от типа: „Долу ГЕРБ, да живее БСП!“ Напротив, насочени бяха срещу всички партии. Непосредственият повод бяха високите сметки за тока, но в кратера на недоволството клокочеше възмущението от гигантската несправедливост на прехода, от слугуването на групировките и колениченето пред интересите на задкулисието. Като прибавим четвъртвековната масирана пропаганда срещу ценностите на социализма и внушаването на знак за равенство между нас и олигархията, трябваше да ни е ясно, че нищичко вече няма да ни бъде простено. Особено когато вече не се прощава и на другите.

Сега се вижда, че не на всички ни е било ясно. Особено на онези от нас, които налагат решенията. Основата на участието ни в управлението и без това е стеснена, както никога досега. Половината от гражданите не участваха в изборите, около четвърт от гласувалите пък не са представени в парламента, защото партиите им не прескочиха бариерата. Като прибавим и информациите, че протести така или иначе щяха да бъдат организирани, трябваше да бъдем безкрайно внимателни в действията си, а не да катализираме недоволството с кадрови гафове. Вместо това, презаредихме усещанията, че и при нас тежката дума има задкулисието, че се стремим не да пресечем опитите на групировките да кадруват, а да флиртуваме с някои от тях за сметка на други. Това не само няма как да бъде простено, особено пък на нас, но и на този фон остават в сянка важни и чакани от четири години социални мерки, които правителството предприе и които биха свалили градуса на напрежението.

През 1996-1997 г. активен фактор за предизвикване и задълбочаване на кризата в БСП бяха и среди вътре в партията. Сега обаче не е така. Всеки конгрес и по-ключов пленум завършва с фанфарна победа над опонентите. Опозицията в БСП е разпокъсана и малобройна, няма си и водач. Ето защо опитите да се търси изход чрез посочване на врага с партиен билет са непродуктивни. Днешната криза в партията е предизвикана изцяло от нейния връх. Поради това преодоляването й не може да стане с намеци, че този или онзи се договаря на тъмно с ГЕРБ. Тези внушения не просто са нелепи, те затрудняват решаването на проблема, защото подменят неговите параметри.

Промяната в БСП, ако искаме да е спасителна, няма как да не почне от върха. Не е ясно обаче дали низините ще му наложат „да изкорени пороците в организацията и дейността на партията“, както бе решено на последния пленум. И да пресече „влиянието на задкулисието в собствените си среди“. Не се знае дали низините ще искат това. Защото послушанието вече е страшно. То направи възможно име от дясното пространство като Мартин Захариев, при цялото дължимо уважение всекиму, да победи в Националния съвет за място в изборните листи Велислава Дърева – най-яркото перо на ДУМА след Продев. Това е не просто нагаждане, а откровен и опасен отказ от мислене. Ако няма откат, този подход може да се възпроизвежда до плюс безкрайност и в парламентарната група. Но ако ние сами смятаме себе си за второ качество, трябва ли да негодуваме, че ни наричат „червени боклуци“?

Да, на БСП нищо не се прощава. Може да звучи странно, но тъкмо в това е нашият шанс. Защото ние имаме бъдеще не ако сме като всички други, а само ако сме различни.

Други текстове от автора на ivoatanasov.info