Или за хората и страните от трета класа
Д-р Георги Чалдъков
Преди сто години, на 11 април 1912 г. „Титаник“ – най-големият кораб*, създаван дотогава – отплава от пристанището в Саутхемптън за Ню Йорк. Четири дни след това – в нощта на 15 април – корабът потъва в Атлантическия океан. Една от най-емоционалните сцени във филма „Титаник” на канадския режисьор Джеймс Камерън са изпълненията на корабния оркестър, за който, както пише Daily Mirror от 20 април 1912 г., „Героите от оркестъра на потъващия „Титаник“ свирят Nearer, My God, To Thee (По-близо, Боже мой, до теб), докато корабът потъва“.**
Другата емоционална сцена е задържането на пътниците от трета класа и трудния им достъп до спасителните лодки. Въпреки че няма убедителни доказателства затова, решетки за отделяне на пътниците са били поставени по разпореждане на американските имиграционни закони, като профилактика от инфекциозни болести, които биха могли да пренесат „третокласните” хора, между които имало и 40-50 българи, тръгнали да търсят по-добър живот в САЩ. Така от 708 пътици от трета класа оцеляват само 178, докато процентът на оцелелите от първа и втора класа е значително по-голям.
Сто години след потъването на „Титаник”, на сесията в Страсбург Европейският парламент прие споразумението за предаването на информация за всички самолетни пътници до Министерството на вътрешната сигурност на САЩ (Department of Homeland Security) – тази информация се нарича съкратено „PNR” (Passenger Name Record Data), което означава, че „личните данни на пътниците” ще бъдат съхранявани от американските власти в база данни за период до 5 години. Те включват: имената, постоянния адрес, телефони, номера на кредитни карти, любими ястия, здравословно състояние, политически възгледи и сексуална ориентация на всеки, който пристига в САЩ (може да се предполага, че имената на любовниците са пропуснати от морални съображения). Споразумението обхваща всички авиокомпании, които извършват полети до САЩ. Въпреки че според противниците на споразумението, както и според „Големият брат те наблюдава” от книгата „1984” на Джорд Оруел, това е голямо нарушаване на гражданската свобода и личните данни, поддръжниците на документа твърдят, че по този начин Европейският съюз и САЩ ще се борят по-успешно с тероризма.
Като профилактика на инфекциозни болести или на международен тероризъм, Big brother (в комунизма и в демокрацията) винаги намира оправдания за действията си спрямо хората и страните от трета класа.
___________________________________________________________________
* Една година преди „Титатик”, неговият близнак, наречен „Олимпик”, със същия капитан, който управлява след това и „Титаник“, прави успешно пътуване по същия маршрут, но затова малко е писано в медиите. Потвърждавайки ужасното правило (if it bleeds, it leads), че трагедиите са по-атрактивни за медиите и читателите, отколкото радостите и успехите.
** Според митовете за „Титаник” един от музикантите в корабния оркестър е бил българин. Наистина, оркестърът, начело с диригента и цигулара Уолъс Хартли, е изсвирил последните си изпълнения на сушата именно в България – музикантите пристигат във Варна през есента на 1911 г. и свирят в Морското казино, след това и в едно от казината в София, когато получават покана за плаването на „Титаник“. На борда се качват 8 музиканти от 3 националности. Според слуховете докато е в България, Хартли много харесва един български кларинетист и го приема в оркестъра си. Дали това е точно така знаят само доцент Коста Костов в София и маестро Димитър Трайчев и неговия Титаник Бенд 100 във Варна (вижте www.zaftra.com).