Една битка за истинска памет

/Поглед.инфо/ Дори само анонсът за създаването на Обединението на русофилите в БСП успя да предизвика медиен бяс в остриетата на дежурната русофобия. Знам, знам, няма особени причини да се хваля с това, защото на хората, за които говорим, им избива пяна по устата дори само при намек за нещо, което се отклонява от дежурните канони и отказва да се подчинява на спуснатите като мокра поръчка идеологически клишета за масово поразяване на съзнания.

Заради това няма да си правя труда да коментирам реакциите на Иво Инджев, например. Там царува пустота и безнадеждност. И като всеки факт от началото на апокалипсиса – неговите текстове са така удивително еднообразни, защото той описва катастрофата в главата си, а е ясно, че няма хиляди начини да опишеш една и съща катастрофа отново и отново. Аз, признавам си, съм му фен. Всеки път си оправям настроението с неговите статии, когато събера сили да изчета нещо. Няма лошо. Постоянството трябва да бъде уважавано.

На мен обаче ми направи впечатление друг текст. Авторът му е Георги Папакочев, а иначе писанието носи тежкото като силиконов бюст заглавие: „Русофилството и обикновената идиотщина“. Да, аз съм тъпо селско парче от Подуяне и заради това не изпадам в някаква лигавщина от името Папакочев. На мен лично доскоро този кадър ми беше известен с авторството на един публичен донос срещу негов колега. Папакочев и още някакъв бяха написали писмо срещу Петър Волгин, което трябваше да е пълно със злъч, а се оказа пълно единствено с тяхното мракобесно желание именитият радиожурналист да бъде свален от ефир.

В българското поднебесно пространство едно от най-гадните неща е, че интелектуалният сталинизъм и апотеозът на истеричната нетърпимост минават за морална позиция, вместо за това, което наистина са – симптоми за ментално увреждане. Съжалявам за тежките думи, но доносът е жанр, който трябва да бъде заклеймен и изкоренен, понеже авторите на подобни дивотии иначе ще почнат пак да дефилират пред очите ни като манекени на Единствената и Непогрешима истина.

Та Папакочев е взел повод от едни мои думи за това, че ние не се борим за власт, а се борим за ценности и почнал да громи новите руски реалности. И в голяма част от критиките му към тях има основание. Трябва да го признаем – описаните от него случаи са истински и заслужават само възмущение. И абсолютно обречената война с ругатните в руското кино и моралистичните изцепки на определени руски депутати заслужават солидна доза присмех.

Това, което Папакочев обаче е пропуснал да спомене, е, че критиките към всички описани все пак идват в най-голямата си част от самия руски народ. Което солидно унищожава неговата теза, че българските русофили, видите ли, ще бъдат проводници на всяка руска идиотщина по земите български. Защото, ако приемем подхода да превръщаме изключението в правило, то тогава след всяко масово убийство, което става в САЩ, трябва да настояваме всички американци да бъдат подложени на визов режим при влизането си у нас, защото не е ясно кога някой от тях ще превърти и ще почне да гърми безцеремонно по улиците. Или пък след всяка изцепка на американски политик, да почнем да настояваме, че САЩ са свърталище на идиоти, които трябва да бъдат изследвани обстойно от Световната здравна организация.

 Разбира се, че подобна аргументация е абсолютно тъпашка. И съм убеден, че авторът на статията добре го знае, заради това е странно, че е имал сили да доведе текста си докрай. Русия, освен идиотите, има и хора, които приемат днес бежанци от Украйна в домовете си. Гледах репортаж за това как обикновена жена е дала две от трите стаи в апартамента си на три семейства, бежанци от Луганск. Русия за мен винаги ще бъде образ на една продавачка на сладолед в Москва, съвсем обикновена жена, която отказа да ми вземе парите като чу че съм българин. Русия, това са хора, които са ни близки по дух и разбираеми като идеи. Колкото и да се опитват да описват различна реалност, авторите на еднодневки никога няма да успеят да променят това.

Най-накрая, разбира се, текстът завършва с любимия кинотрик на „разобличителите“ на ценности. Връщат се към миналото, за да се опитат да направят директен паралел между съвременна Русия и стария СССР. Което вероятно върши работа за целите на романтичната политически поезия, но като обществено познание е с нулев ефект. Забавна статия, защото синтезира на едно място всички дивотии, които е в състояние да роди главата на един съвременен манипулатор, който се издържа с писане от грант до грант.
Нека да обясним на господина Папакочев, че думата „русофил“ е умишлено избрана, защото тя съдържа историческа традиция, която датира много от преди времето на комунизма. Щеше да е красиво, ако сведеш братското усещане между два народа само до продукт на комунистическа пропаганда, ако не бяха годините преди това.

Какво да направя, мама му стара, като Русия винаги е била единствената държава в този студен и безмилостен свят, която ни се е притичвала на помощ в кризисни мигове. Не го направиха други, а тя Русия. То заради това тези, които искат да помнят, са се нарекли русофили. Това не е желание до безкрай да целуваш ботуша на друга държава, а да помниш откъде са тръгнали твоите собствени корени. Това дори не е цивилизационно разделение, както се опитват да ни го обясняват.

Да си русофил обаче, означава да си даваш сметка, че Русия не е просто поредната държава на картата, а страна, към която мнозинството българи винаги ще изпитват чувство на благодарност. Това убива вестителите на омразата. Защото тук не говорим за някакво преходно чувство, което се разтваря като пролетна мъглица, говорим за трайно усещане в българския дух, което е в състояние да счупи и унищожи пълните измислици на политическата коректност, която ни предлагат днес. Това усещане няма нищо общо с преходните факти от реалността и оцелява, независимо от геполитическите бури и страшни виелици.

Май заради това такива като Папакочев са нещастни. Те знаят, че водят обречена битка срещу паметта на хората, срещу усещането им за самите тях. Заради това не смятам повече да се занимавам с конкретни критики срещу идеята за завръщането на БСП към нейните традиционни ценности. Това е кауза, която платените съвести просто не са в състояние да разберат. Благодаря на всички, които ми написаха окуражителни писма във фейсбук, за да ми кажат, че е важно правилният път да бъде търсен. Струвате повече от триста папаковчеци, само това мога да кажа