Агенция „Фокус“
Доц. д-р Евгения Калинова от Катедра по История на България към Софийски университет в интервю пред Агенция „Фокус” за управлението на Тодор Живков по повод годишнината от падането му от власт и промените от 10 ноември.Фокус: Доц. Калинова, какво загуби България и какво спечели от падането на Тодор Живков от власт?
Евгения Калинова: Тодор Живков е най-дълго управлявалият български държавник – близо три десетилетия. Това политическо „дълголетие“ приключва на 10 ноември 1989 г. със свалянето му от власт, но не от „народното недоволство“, а от част от най-близките му съратници. За да оценим какво загуби и какво спечели България след Живков, трябва да имаме представа как изглежда страната при неговото управление. То започва от 1962 г., когато той става министър-председател. Пътят му до този пост съвсем не е лек. Той е посочен за първи секретар на Централния комитет на БКП през 1954 г. от „българския Сталин“ – Вълко Червенков, който след смъртта на Й. Сталин (март 1953 г.) е инструктиран от новите господари на Кремъл да се откаже от един от двата поста – генерален секретар на партията и министър-председател. На практика постът не дава особени позиции на Живков (Червенков си остава фактическият партиен лидер), но му позволява да овладее апаратните игри в партията. Утвърждаването му начело на БКП става през април 1956 г., след като два месеца по-рано на ХХ конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз съветският лидер Никита Хрушчов в прословутия „таен доклад“ разкрива част от престъпленията на Сталин и изисква смяна на политическите елити в Източна Европа, свързани с годините на сталинизма. Въпреки характера на режима в България, фактът, че е начело на партията все още не дава на Живков реална власт, тъй като държавният апарат не е в ръцете му. Ще трябва да минат още шест години, през които той умело се разправя с конкурентите си в ръководството на БКП и едва в края на 1962 г. успява да поеме и премиерския пост. От този момент започва и периодът на „живковизма“ в най-новата българска история. Равносметката от него в края на 80-те години няма как да бъде еднозначна. През тези почти три десетилетия страната има постижения в образованието, в културната и научната сфера, в социалната политика. След рухването на системата на държавния социализъм финансирането на тези сфери се измести в периферията на вниманието на управляващите в годините на прехода и хората усетиха това като загуба, макар за тези процеси да имаше и сериозни обективни причини, свързани с икономическата криза. Същевременно заедно със социализма си отиде на практика еднопартийната система с всичките й дефекти, цензурата, идеологическият монопол, липсата на икономическа и духовна свобода, репресивният апарат. В този план обществото несъмнено спечели. И доколкото в общественото съзнание Т. Живков се идентифицира със системата, това са и малка част от възможните отговори за спечеленото и загубеното. Все пак, трябва да подчертая, че усещането за печалба и загуба варира в твърде широки граници и зависи от възрастови и социални характеристики, политически пристрастия и ангажименти, но при всички случаи ми се струва, че е придружено с ясното съзнание, че периодът на „Живковия социализъм“ вече е безвъзвратно затворена страница в българската история.
Фокус:Кои са най-знаковите моменти от управлението му?
Евгения Калинова: Зависи от гледната точка и от съдържанието, което се влага в определението „знакови“. За самия Живков ключов момент например е пленумът от април 1956 г., който го утвърждава начело на БКП и около който с помощта на услужливи творци се създава едва ли не митичен ореол и се говори за „априлско поколение“, „априлска пролет“ и т. н., макар парадоксално стенограмата на самия пленум да е сред най-грижливо пазените и недостъпни документи чак до края на 1989 г. „Знакова“ е и 1971 година, когато Живков успява да направи нова крачка към абсолютната си власт – заема специално създадения за него пост председател на Държавния съвет на НРБ, т. е. вече не е начело „само“ на изпълнителната власт, а поема функциите на държавен глава. „Знакови“ за него, но и за българското общество, са годините, когато начело на културната сфера е дъщеря му Людмила. Тогава Живков е в апогея на своята власт, надява се да я предаде на човек от „фамилията“ и подкрепя културните инициативи на Людмила, за да я утвърди като свой наследник в политиката. В личен план остава разочарован, но пък дейността на дъщеря му допринася за отварянето на България към света и днес можем да кажем, че втората половина на 70-те години (до смъртта на Людмила през 1981 г.) е единственият (до момента) период в новата българска история, когато културата е издигната в ранг на държавен приоритет. „Знакови“ за управлението на Живков са и поредиците опити за реформиране на икономическата система в съответствие с неговото дълбоко убеждение, че успешен политик е онзи, който осигурява бързо икономическо развитие (цената, средствата и методите на постигането му са отделна голяма тема). В годините на прехода като „знакови“ за времето на Живков в общественото съзнание се наложиха други събития. На първо място сред тях е „възродителният процес“ и с основание, тъй като тази политика, която е в пълно нарушение на човешките права на голяма група български граждани и е изцяло в дисонанс с промените в международните отношения в края на 80-те години, оставя дълбоки травматични следи и в обществената, и в индивидуалната памет, които и днес, за съжаление, са предмет на политическа употреба.
Фокус: Имало ли е диктатура по негово време, според Вас?
Евгения Калинова: При управлението на Тодор Живков комунистическият режим минава през различни фази. През `60-те години срещу него има вътрешна съпротива, чиято най-известна проява е опитът за преврат, подготвян от ген. Цвятко Анев и Ив. Тодоров-Горуня, но трябва да се отдаде дължимото и на онези български творци, които в произведенията си, а и с гражданската си позиция отстояват правото на свободен изказ и „живот в нелъжа“. Тодор Живков бързо се ориентира към тактиката на „тоягата и моркова“ – поощрения за послушните, наказания за прегрешилите, но без да ги превръща във врагове. Така режимът през `60-те години е по-либерален в сравнение с периода на „чистия сталинизъм“ от предходното десетилетие, но без съмнение запазва своя недемократичен характер. През `70-те години личната власт на Живков достига своя апогей – липсват сериозни политически опоненти, интелигенцията е установила своеобразна „симбиоза“ с властта, привилегированите отношения със СССР гарантират стабилни икономически позиции на режима и всичко това в рамките на „разведряването“ в отношенията Изток-Запад. БКП продължава да има политическия и идеологическия монопол, но примката във вътрешен план е разхлабена, а във външен – „желязната завеса“ е станала по-пропусклива по отношение на културните и икономическите контакти. През `80-те години новото изостряне на блоковото противопоставяне, задълбочаващите се недъзи на социалистическата планова икономика и съветската „перестройка“ поставят нови предизвикателства пред Живков. Неговият прагматизъм и политически опит му подсказват, че дълбоките реформи са задължителни, но те не са по посока на затягане на режима и диктатура, а към постепенно и контролирано от държавата преминаване към пазарно стопанство, а в бъдеще – и към внимателно дозиран политически плурализъм (тези идеи са формулирани в най-мащабното реформено начинание на Живков – Юлската програма от 1987 г.). До свалянето му през 1989 г. Живков няма нито достатъчно вътрешна, нито външна подкрепа за тези начинания – доверието и към него, и към БКП е изчерпано и историческото време неумолимо изисква нови играчи на политическата сцена.
Фокус: Адекватно ли е било управлението му за онова време?
Евгения Калинова: Политикът Тодор Живков е продукт на системата на държавния социализъм от съветски тип. Както всеки политик, той няма как да излезе извън зададените му от историята рамки, а това са рамките на Източния блок, СИВ и Варшавския договор. Ако сме съгласни с определението за политиката като „изкуство на възможното“, можем да твърдим, че в определени сфери – напр. икономическата, външнополитическата, той изиграва ролята си като добър актьор, осигуряващ икономически изгоди на страната, която е относително малка и бедна на ресурси. В историята, а и в политиката обаче важи и друго правило – когато си осигуряваш печалба в краткосрочен план, не винаги можеш да оцениш в каква загуба може да се превърне тя в дългосрочен. Така това, което изглежда адекватно за 60-те и 70-те години в управлението на Живков – привилегированите отношения със СССР, от които България печели икономически, ще донесат на страната съмнителната слава на най-верен съветски сателит, а преходът от „парниковите условия“ към суровия климат на пазарната икономика ще покажат колко непригодна за реформи е българската икономика. Що се отнася до недемократичния характер на режима на Живков, той също е адекватен на условията в социалистическата система, които се задават от Москва. „Затягането“ и „отпускането на юздите“ Живков съобразява със сигналите от Кремъл, но и с българските специфики. Ако си припомним Дж. Оруел, можем да направим извода, че за българите по-голямата част от управлението на Тодор Живков минава „в утробата на кита“, където те са попаднали не по своя воля и където няма свобода, светлина и въздух, но има защита, сигурност и храна. Излизането от тази „утроба“ в океана на кризата в края на `80-те години и на прехода след 1989 г. роди и обругаването, и възхваляването на сваления Живков. А свободата да се изказват разнопосочни мнения и толерантността към инакомислещите би трябвало да е част от онзи духовен климат, който най-много липсваше в годините на „живковизма“.
Евгения Калинова: Тодор Живков е най-дълго управлявалият български държавник – близо три десетилетия. Това политическо „дълголетие“ приключва на 10 ноември 1989 г. със свалянето му от власт, но не от „народното недоволство“, а от част от най-близките му съратници. За да оценим какво загуби и какво спечели България след Живков, трябва да имаме представа как изглежда страната при неговото управление. То започва от 1962 г., когато той става министър-председател. Пътят му до този пост съвсем не е лек. Той е посочен за първи секретар на Централния комитет на БКП през 1954 г. от „българския Сталин“ – Вълко Червенков, който след смъртта на Й. Сталин (март 1953 г.) е инструктиран от новите господари на Кремъл да се откаже от един от двата поста – генерален секретар на партията и министър-председател. На практика постът не дава особени позиции на Живков (Червенков си остава фактическият партиен лидер), но му позволява да овладее апаратните игри в партията. Утвърждаването му начело на БКП става през април 1956 г., след като два месеца по-рано на ХХ конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз съветският лидер Никита Хрушчов в прословутия „таен доклад“ разкрива част от престъпленията на Сталин и изисква смяна на политическите елити в Източна Европа, свързани с годините на сталинизма. Въпреки характера на режима в България, фактът, че е начело на партията все още не дава на Живков реална власт, тъй като държавният апарат не е в ръцете му. Ще трябва да минат още шест години, през които той умело се разправя с конкурентите си в ръководството на БКП и едва в края на 1962 г. успява да поеме и премиерския пост. От този момент започва и периодът на „живковизма“ в най-новата българска история. Равносметката от него в края на 80-те години няма как да бъде еднозначна. През тези почти три десетилетия страната има постижения в образованието, в културната и научната сфера, в социалната политика. След рухването на системата на държавния социализъм финансирането на тези сфери се измести в периферията на вниманието на управляващите в годините на прехода и хората усетиха това като загуба, макар за тези процеси да имаше и сериозни обективни причини, свързани с икономическата криза. Същевременно заедно със социализма си отиде на практика еднопартийната система с всичките й дефекти, цензурата, идеологическият монопол, липсата на икономическа и духовна свобода, репресивният апарат. В този план обществото несъмнено спечели. И доколкото в общественото съзнание Т. Живков се идентифицира със системата, това са и малка част от възможните отговори за спечеленото и загубеното. Все пак, трябва да подчертая, че усещането за печалба и загуба варира в твърде широки граници и зависи от възрастови и социални характеристики, политически пристрастия и ангажименти, но при всички случаи ми се струва, че е придружено с ясното съзнание, че периодът на „Живковия социализъм“ вече е безвъзвратно затворена страница в българската история.
Фокус:Кои са най-знаковите моменти от управлението му?
Евгения Калинова: Зависи от гледната точка и от съдържанието, което се влага в определението „знакови“. За самия Живков ключов момент например е пленумът от април 1956 г., който го утвърждава начело на БКП и около който с помощта на услужливи творци се създава едва ли не митичен ореол и се говори за „априлско поколение“, „априлска пролет“ и т. н., макар парадоксално стенограмата на самия пленум да е сред най-грижливо пазените и недостъпни документи чак до края на 1989 г. „Знакова“ е и 1971 година, когато Живков успява да направи нова крачка към абсолютната си власт – заема специално създадения за него пост председател на Държавния съвет на НРБ, т. е. вече не е начело „само“ на изпълнителната власт, а поема функциите на държавен глава. „Знакови“ за него, но и за българското общество, са годините, когато начело на културната сфера е дъщеря му Людмила. Тогава Живков е в апогея на своята власт, надява се да я предаде на човек от „фамилията“ и подкрепя културните инициативи на Людмила, за да я утвърди като свой наследник в политиката. В личен план остава разочарован, но пък дейността на дъщеря му допринася за отварянето на България към света и днес можем да кажем, че втората половина на 70-те години (до смъртта на Людмила през 1981 г.) е единственият (до момента) период в новата българска история, когато културата е издигната в ранг на държавен приоритет. „Знакови“ за управлението на Живков са и поредиците опити за реформиране на икономическата система в съответствие с неговото дълбоко убеждение, че успешен политик е онзи, който осигурява бързо икономическо развитие (цената, средствата и методите на постигането му са отделна голяма тема). В годините на прехода като „знакови“ за времето на Живков в общественото съзнание се наложиха други събития. На първо място сред тях е „възродителният процес“ и с основание, тъй като тази политика, която е в пълно нарушение на човешките права на голяма група български граждани и е изцяло в дисонанс с промените в международните отношения в края на 80-те години, оставя дълбоки травматични следи и в обществената, и в индивидуалната памет, които и днес, за съжаление, са предмет на политическа употреба.
Фокус: Имало ли е диктатура по негово време, според Вас?
Евгения Калинова: При управлението на Тодор Живков комунистическият режим минава през различни фази. През `60-те години срещу него има вътрешна съпротива, чиято най-известна проява е опитът за преврат, подготвян от ген. Цвятко Анев и Ив. Тодоров-Горуня, но трябва да се отдаде дължимото и на онези български творци, които в произведенията си, а и с гражданската си позиция отстояват правото на свободен изказ и „живот в нелъжа“. Тодор Живков бързо се ориентира към тактиката на „тоягата и моркова“ – поощрения за послушните, наказания за прегрешилите, но без да ги превръща във врагове. Така режимът през `60-те години е по-либерален в сравнение с периода на „чистия сталинизъм“ от предходното десетилетие, но без съмнение запазва своя недемократичен характер. През `70-те години личната власт на Живков достига своя апогей – липсват сериозни политически опоненти, интелигенцията е установила своеобразна „симбиоза“ с властта, привилегированите отношения със СССР гарантират стабилни икономически позиции на режима и всичко това в рамките на „разведряването“ в отношенията Изток-Запад. БКП продължава да има политическия и идеологическия монопол, но примката във вътрешен план е разхлабена, а във външен – „желязната завеса“ е станала по-пропусклива по отношение на културните и икономическите контакти. През `80-те години новото изостряне на блоковото противопоставяне, задълбочаващите се недъзи на социалистическата планова икономика и съветската „перестройка“ поставят нови предизвикателства пред Живков. Неговият прагматизъм и политически опит му подсказват, че дълбоките реформи са задължителни, но те не са по посока на затягане на режима и диктатура, а към постепенно и контролирано от държавата преминаване към пазарно стопанство, а в бъдеще – и към внимателно дозиран политически плурализъм (тези идеи са формулирани в най-мащабното реформено начинание на Живков – Юлската програма от 1987 г.). До свалянето му през 1989 г. Живков няма нито достатъчно вътрешна, нито външна подкрепа за тези начинания – доверието и към него, и към БКП е изчерпано и историческото време неумолимо изисква нови играчи на политическата сцена.
Фокус: Адекватно ли е било управлението му за онова време?
Евгения Калинова: Политикът Тодор Живков е продукт на системата на държавния социализъм от съветски тип. Както всеки политик, той няма как да излезе извън зададените му от историята рамки, а това са рамките на Източния блок, СИВ и Варшавския договор. Ако сме съгласни с определението за политиката като „изкуство на възможното“, можем да твърдим, че в определени сфери – напр. икономическата, външнополитическата, той изиграва ролята си като добър актьор, осигуряващ икономически изгоди на страната, която е относително малка и бедна на ресурси. В историята, а и в политиката обаче важи и друго правило – когато си осигуряваш печалба в краткосрочен план, не винаги можеш да оцениш в каква загуба може да се превърне тя в дългосрочен. Така това, което изглежда адекватно за 60-те и 70-те години в управлението на Живков – привилегированите отношения със СССР, от които България печели икономически, ще донесат на страната съмнителната слава на най-верен съветски сателит, а преходът от „парниковите условия“ към суровия климат на пазарната икономика ще покажат колко непригодна за реформи е българската икономика. Що се отнася до недемократичния характер на режима на Живков, той също е адекватен на условията в социалистическата система, които се задават от Москва. „Затягането“ и „отпускането на юздите“ Живков съобразява със сигналите от Кремъл, но и с българските специфики. Ако си припомним Дж. Оруел, можем да направим извода, че за българите по-голямата част от управлението на Тодор Живков минава „в утробата на кита“, където те са попаднали не по своя воля и където няма свобода, светлина и въздух, но има защита, сигурност и храна. Излизането от тази „утроба“ в океана на кризата в края на `80-те години и на прехода след 1989 г. роди и обругаването, и възхваляването на сваления Живков. А свободата да се изказват разнопосочни мнения и толерантността към инакомислещите би трябвало да е част от онзи духовен климат, който най-много липсваше в годините на „живковизма“.
Loading ...
