Красимир УЗУНОВ
Преди повече от 5 години, по време на едно от поредните сборища по повод от годишнината на АСНОМ, бившият президент на Македония Киро Глигоров хвърли в потрес местните новинари.
На въпрос за т.нар. македонска национално-освободителна борба срещу фашизма /разбирай българите – б.а./, Глигоров вместо да разкаже за партизанските отряди създадени стихийно и мощно в повечето случай на 8 и 9 септември 1944 г., взел, че проговорил на доста правилен книжовен български език. Цензурата навреме се усетила и „говорот” на първия македонски президент не бил излъчен директно, а бил преразказан.
Според лекарите-специалисти, с напредването на възрастта, в човешката памет се отключват грижливо потискани в продължение на години знания и образи, спомени от младостта и пр.
Така, че нищо чудно, късният Кирил Благоев Григоров, внезапно да е проговорил на езика на своята младост, на езика на който е учил в Щип и в Кюстендил, на езика на който е ергенувал в Пловдивско и Софийско.
Ако беше продължил да говори на този език след 1944 г. той сигурно нямаше да стане член на Председателството на Югославия, а щеше да опознае мрачните мазета на УДБА, Идризово и каменните кариери на Голи Оток, Ясеновац и Ямите. Концлагерите на бивша Югославия, в които загинаха без съд и присъда десетки хиляди българи.
Но когато човек се запъти към безкрая, на прага на вечността, очевидно никой не знае, какво ще се отключи в паметта му и на какъв майчин език ще проговори.
Сещам се за Киро Глигоров, докато слушам разпилените и несвързани спомени на бившия президент Желю Желев за признаването на независимостта на Македония през бурния януари на 1992 г. С две думи, на кратко, Желев се ядосал на два пъти – веднъж на Европейската комисия и втори път на гръцката политика, която била пълен идиотизъм. Как България едва ли не принудила великите сили – Русия и САЩ да признаят Македония и т.н. Слушам как се бъркат масово и повсеместно Турция и Македония и ми става жалко и болно, защото разговорите за българската външна политика едва ли трябва да се елементаризират като масали на Веселиновския селски пазар. Обидно е и за държавата и за хората, които някога са поставили този президент начело на България.
Още повече, че спомените на Желев са верни само по избирателност. В тях вярно е само това, че когато в българския парламент бе прочетена декларацията за признаването на независимостта на Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина и Македония всички депутати, без тези от БСП, станаха на крака. Даже сценарият изискваше преди името Македония да се направи пауза за особената тържественост на момента.
С две задължителни уточнения за тези, които отскоро се занимават с проблемите на Западните Балкани.
Първото, че признахме Босна и Херцеговина за независима държава, без тя да е поискала или обявила независимост. Какво да се прави като не четем и не се готвим.
Второто уточнение е за самата Македония. Екстреното и припряно признаване на независимостта на Македония, противопоставянето на външния министър Стоян Ганев, намесата на заместник-министъра Стефан Тафров и всички останали детайли, бяха продиктувани от президентските избори. За първият си кратък мандат Желев бе избран от парламента и предпочетен пред д-р Петър Дертлиев. Този избор нямаше как да стане без благословията на левицата и всички сегашни героични напъни и съжаления, че Желев бил пропуснал да забрани БКП/БСП отиват в графата „Балетристика”.
Първият тур на преките президентски избори беше проведен на 12 януари 1992 г. Вторият тур – на 19 януари 1992 г. Желев спечели с 5 % пред левия кандидат Велко Вълканов.
Между двата тура – на 15 януари 1992 г. България призна независимостта на Македония, за да се осигури на Желев т.нар. националистически вот.
Простичко.
После именно Желев ни вкара в казуса за нацията, като обяви: „Признавам държавата, не признавам нацията”.
Днес Желев не си спомня за това изявление. Или не иска.
После професор Марко Тодоров не подписа договор между просветните министерства в Скопие.
После Желев покани Киро Глигоров през април 1994 г. и Киро Глигоров отказа да подпише договор между двете страни, защото имал езикова бариера. Същата вечер, след като преодоля бариерата, Киро Глигоров се помоли в „Св. Александър Невски”, запали свещ на Свети Мина и отиде да види роднините си в София. На какъв език е говорил с тях е друг въпрос.
До края на мандата си през януари 1996 г. , слава Богу, Желев не успя да натвори по-сериозни неща. Като подробности могат да бъдат определени изцепката за македонската нация на предизборен митинг на СДС в Благоевград и интервюто за струпани войски по границата с Македония на тогавашния президентски съветник генерал Стоян Андреев, след което трябваше да обясняваме, че свинете във военните стопанства са повече от войниците по югозападната ни граница.
„Ренесансът” на късния Желев започна с Балканския политически клуб – представителна пенсионерска организация на преобладаващо бивши държавни величия. В повечето случаи – много, много бивши.
Желев забрави какво е говорил в политическите си младини, а македонските медии забравиха основния въпрос на 90-те години – „Защо председателот Желев не ни призна”.
Орденът „8-ми септември”, връчен на същата тази дата 15 януари, но през 2010 г., посрещането в скопския „Александър Палас” и изпращането с обяд на крайпътния ресторант „Кратер” между селата Гиньовци и Ранковце, Кривопаланешко, очевидно правят чудеса.
Късният Желев се отрича от себе си като президент и обвинява собствената си държава в липсата на правилна политика спрямо Македония.
При това, след като в продължение на първите пет години на прохождането на младата македонска държава е имал всички възможности да влияе върху формирането на тази политика в зародиш.
Така Желев съзнателно или не се присъединява към нестройния хор на хонорованите говорители на македонската онеправданост в политиката на България.
И това при положение, че над 72 % от анкетираните българи се обявяват срещу антибългарската кампания в Македония, кражбите на история и продължаващото преследване на българското самосъзнание.
За бившия ни президент това, какво мислят хората, част от които някога сигурно са гласували за него, дори когато загуби срещу Петър Стоянов вътрешните избори в СДС, днес няма голямо значение.
Може би по-важни за него са заглавията в доминираните от скопското правителство: „Желев осъжда българската политика, Желев не споделя позициите на Плевнелиев и Борисов, Желев определя като идиотски исканията на Гърция”.
Лошото е, че моментът слава в края на деня, често пъти е измамен.
Дори неизвестната скопска улица да бъде прекръстена на „Д-р Желю Желев”, няма никаква гаранция дали в по-следващо време няма да бъде наречена „Яшар бег” или „Али паша Янински”.
Всъщност, на фона на обречената на политически, икономически и етнически конфликти Македония, това е без особено значение.
Приликата с Киро Глигоров все повече ще се засилва и ще топи и без това малкото останало уважение.
Добре ще е Желю Желев да помълчи малко по Македония или да премисли това, което говори, за да не ни създаде проблеми и с други страни.
Простичко е да прочетем написаното от Вазов, автор и на толкова много стихове за Македония, в повестта си „Немили-недраги”: „Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин ?…
Loading ...
