Арх. Йорданка Кандулкова: Държавата и паметниците на културата

Още в първия работен ден, в който встъпи в длъжност, кметът на Несебър Николай Димитров проведе работна среща с доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова, директор на Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) по въпроси, касаещи древния град и конкретно подробности, свързани с подготовката на Плана за опазване и управление на града на ЮНЕСКО. 

………………………………………………………………………………………

Като всеки скандал в наше време, и този с внезапното – и с доста съмнителни аргументи – уволнение на арх. Кандулкова като директор на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) тръгна да се забравя. В този разговор не търсим сензации около уволнението, а искаме да разберем мнението на арх. Кандулкова по някои, струва ни се, важни  въпроси по опазването на паметниците на културата.

- Доколко дейността по опазването е подчинена на министерството? Доколко НИНКН трябва да бъде независим?

- Според мен, културното наследство, което принадлежи на целия народ, неговото управление трябва да бъде независимо. Истината е, че искаме или не, то излъчва идеи. Ако се върнем към епопеята „1300 години България”, ще видим, че с идеите за една национална история, за национална гордост, отношението към някои обекти на културното наследство беше изключително подчертано; дори отиде в едни рамки, които теорията на опазването не позволява да прекрачим. И ще дам пример – построената тогава патриаршеска черква в Търново, отношението към Самуиловата крепост. Там се вложиха изключителни средства. В годините на социализма със същата пристрастност се отнасяхме към обекти, които излъчваха партийната идея. Бяха защитени като исторически паметници сгради, свързани дори с не толкова ярки събития от живота на Комунистическата партия. Печатницата на Комунистическата партия, например, беше исторически паметник и то, струва ми се, от национална значение. Искаме или не искаме, културните следи, при срещата си със съвремието, излъчват идеи. Точно заради това съборихме и мавзолея. Много е опасно, когато културното наследство се яхне от партийни цели и се експлоатира с такава насоченост. Има опасност да издигнем на пиедестал ценности, които всъщност не са ценност. И обратното, да унищожим ценности, защото те противоречат на конюнктурата на времето, на идеите на момента, на преходните идеи. И си мисля, че институциите, свързани с опазването на културното наследство, е добре да бъдат надпартийни, ерго, към президента. Но това би била една друга система за опазване на културното наследство. В момента институтът, както е било години наред, е към Министерство на културата.

- Но степента на подчиненост е различна през годините.

- Да. Институтът беше твърде независим в периода до 2009 г. А в периода до 1990-91 г., преди промяната, той беше здрава, поливалентна институция, която защитаваше изцяло недвижимото културното наследство, при това ефективно, не само по закон. Националният институт за паметниците на културата (НИПК), както се казваше той тогава, изпълняваше всички дейности – проучването, проектирането, строителната реставрационна дейност, художествената консервация, лабораторните изследвания, всичко беше в системата на института. Той беше мощна полидисциплинарна структура, която обхващаше всички аспекти на опазването. От издирването до експонирането на обектите и тяхното социализиране. С промените, правейки „революцията”, изхвърляйки ненужното, с мръсната вода от коритото май изхвърлихме и бебето. Скъсахме изгражданата с години взаимовръзка между отделните професионални звена, участващи в реставрационния процес. Основни дейности, като проектирането, художествената консервация, строително-реставрационните дейности, химико-технологичната консервация, се откъснаха от орбитата на института и станаха „блуждаещи елементи” в пространството на свободния пазар. Част от субектите, които се заеха с изпълнението им, бяха производни на НИПК – „Център за проучване и проектиране”, Център за консервация и реставрация на художествени ценности”, „Централна изследователска лаборатория”, но въпреки експертния си капацитет, останали без подкрепата на държавата и без стопански опит, те много бързо фалираха. В отворилата се пазарна ниша веднага навлязоха различни субекти, много от които без опит и без  необходимите компетенции, което нанесе щети на културните ценности. Промяната се случи, преди да бъде преценен рискът от нея и преди да се изработят правила, които да го предотвратят. Така започна регресът за института. В НИПК останаха само държавните правомощия в областта на опазването: изучаването на културното наследство, даването на статут на културни ценности, водене на държавния регистър за културни ценности, съхраняване и поддържане на националния документален архив за културните ценности; съгласуване на проектите и надзор по прилагането на закона за всички намеси по недвижимите културни ценности. Административните правомощия по тези дейности бяха изцяло в института. Това изглежда доведе и до някои недобри практики. Името на института започна да се свързва със съмнения в корупционни схеми. Дали това е така, не знам, защото не съм го изпитала на гърба си, а и не съм чула за съдебно решение по такъв въпрос, но с цел да се преодолеят условията за корупция, през ноември 2009 г. бе приета промяна в Закона за културното наследство, според която съгласувателните правомощия се поеха от Министерство на културата. При това, обаче, съгласувателната процедура се изпълнява от министъра след експертното становище на института. Тоест, институтът остана онази структура на държавата, която дава независимо експертно становище, за да може министърът на културата да вземе експертно обосновано управленско решение. Тази двустъпална структура в съгласуването позволява по-голяма прозрачност на работата и създава затруднения за корупционни практики. Защо? Защото тя позволява министърът да вземе решение, съответно на становището на института, или решение в противоречие с него. Законът му дава това право – той решава! В първия случай проблеми няма – и двете институции мислят еднакво, напрежение няма, не се пораждат съмнения за защита на интереси, различни от обществените. Проблемът възниква във втория случай. При него и институтът, и министерството трябва да могат да обяснят пред обществото разликите. Защо е такова становището на института и какво кара министерството да вземе решение, различно от експертното становище. Такова разминаване се е случвало – и в практиката ми, докато бях директор, има такива случаи. И това е напълно разбираемо, защото, когато се взима едно управленско решение, трябва да се съобразят много мотиви – не само тези, пряко свързани с наследството. Всички мотиви трябва да се сложат на везната на обществения интерес и да се намери най-разумният компромис. Трябва да вземем решение кое към момента и за в бъдеще е по-важно за народа ни. Но трябва да можем и да го обясним на този народ.

Какво се случи, обаче, покрай моето уволнение? Оказа се, че в Министерството не се радват на дадените им от закона правомощия да вземат съгласувателното решение. В обясненията, които изчетох в сайта на министерството по повод уволнението, се казваше, че към министерството сме изпратили подвеждащи, нееднозначни становища. С „подвеждащи” категорично не съм съгласна. „Нееднозначни” становища е възможно да сме подали, но нали това е част от задължението на експерта – да очертае цялото поле от възможности, докато задължението на съгласувателния орган е да направи верния избор, да вземе решението и да понесе отговорността си за него. Да, имало е становища, с които те не са се съобразили. Нека да кажат, обаче, защо. Отговорът „становищата са некоректни” не е точният, мотивите трябва да са други.

- Случката със сградата в Бургас ли е причина за тези ваши „разминавания”?

- Не, има и други случаи. Сега, по памет, рискувам да не спомена най-характерния, но се сещам за още един от случаите, послужили за мотив за уволнението ми. Става дума за сградата на ул.”Цар Симеон” № 80, в която беше ресторант „Гамбринус” в София. Там наематели правят проект за преустройство на сградата. При нас идват с одобрен от общината екзекутивен проект, което означава – на финала на процедурата. Когато задвижват документите си за въвеждане на обекта в експлоатация, от общината им съобщават, че сградата е културна ценност и всичко трябва да се съгласува по реда на Закона за културното наследство. Хората внасят проектите си, след като вече са направили инвестицията, и инициират процедура за съгласуване. Прегледът на представената документация показа, че осъществената намеса е несъвместима с ценността на обекта. Сезирахме Главна дирекция „Инспекторат” за констатираните нарушения на закона и предложихме на министерството да не се съгласува внесеният проект. Министерството не съгласува проекта и възприе нашето предложение молителите да изготвят проект за възстановяване на ценността. Хората изготвиха втория проект, който по същество предвижда отстраняване на направеното и съответно загуба на цялата инвестиция, която те вече са направили. За щастие, въпросната намеса е обратима. Тя я правена с леки материали, с метална конструкция – може да бъде отстранена, паметникът може да се възстанови. Намесата е изцяло интериорна. Внасяйки този проект за съгласуване, хората поискаха среща и обясниха тежката ситуация, в която са поставени, при това не по тяхна вина: „Ние сме направили сериозни вложения. При това ги направихме, без да знаем, че това е паметник, нас никой не ни предупреди. Има ли някаква възможност да работим една-две години, да си върнем вложенията и тогава да изпълним проекта за възстановяване на паметника?”. Разсъждавайки над този казус, ние решихме, че това не е невъзможно. Една-две години – хората да си върнат парите, които са вложили, и тогава да отстранят преустройствата, които са направили. Предложихме на министерството такава формула: ако преценят за възможно, да се прояви търпимост към изпълненото преустройство за определен срок, след което да се изиска и да се проследи изпълнението на проекта за възстановяване на паметника. Тези две становища – първото, отнасящо се до екзекутивния проект за осъществената незаконна намеса и предлагащо отказ за съгласуване, и второто, отнасящо се до проект за възстановяване на паметника и предлагащо съгласуване с предложение за подобна търпимост – са цитирани в моята заповед за уволнение. Посочени са като взаимно противоречащи си становища за един и същи обект. Обясненията ми, че става дума за два различни проекта, останаха неразбрани. Предложението ни за търпимост към осъщественото вътрешно преустройство също беше отхвърлено поради липса на подобни основания в ЗУТ. Не оспорвам това решение на инспектората. То е напълно в техните компетенции и контролни функции по прилагането на Закона. Нещото, което не ми достига, е загрижеността за хората, защото съм убедена, че паметниците не могат да се опазят сами. Паметниците се опазват от хората, които ги ползват; хората, които ги притежават; хората, които ги стопанисват. За целта хората трябва да имат усещането, че ние – институциите, се грижим и за тях. На нас не може да ни е все едно как хората ще вложат парите си и как ще ги загубят. Не може на онези, които притежават паметник, да им внушаваме само, че са лоши. Те трябва да усещат съпричастността на държавата в опазването на ценността. За мен това е важно условие.

- Заговорихте за хората. Функционира ли някакво държавно-частно партньорство за опазване на паметниците? Функционира ли някакъв механизъм, който да заинтересова едно частно лице да опазва паметника, който притежава?

- За съжаление, Законът за културното наследство е твърде рестриктивен. В него няма ефективни стимули за собствениците на културни ценности. Този статут е по-скоро тежест, отколкото предимство за недвижимостите – културни ценности. Засега нашата правна рамка защитава културното наследство само със страх от наказания и глоби. Собственикът е длъжен; ако не изпълни задълженията си – глоба, наказания, комисии и т.н. Не знам някъде по света наследството реално да е опазено с глоби и със страх. Според мен, за да има напредък в този процес, трябва да се създадат стимули. Културното наследства е общо благо. Следователно, неговото опазване трябва да е обща грижа и споделена отговорност от всички – от собственици, от община, от държава и чрез тях – от цялото общество.

 - Въобще ли няма стимули за опазване?

- Единственото облекчение е освобождаването от данък сгради и то ако сградата се ползва за нестопански нужди. Освен това, собствениците имат право да участват в проекти и програми за опазване на културното наследство, но до момента няма нито една програма, която е за частния собственик. Засега има проекти и програми, в които могат да бъдат бенефициенти общините, областните съвети, музеи и пр. Но частният стопанин… не!

Преди, когато се правеше реставрация на сграда-паметник на културата, правехме тъй наречената разделна сметка – цялото вложение, свързано със специфичните изисквания на реставрацията – укрепване на сградата, дървени обшивки, дървени орнаменти, покриви, турски керемиди и т.н., се поемаше от държавата, а разходите за подобряване на битовите условия в нея се заплащаха от собствениците. Наистина имаше съпричастност. И с този механизъм възстановихме нашите исторически селища – Копривщица, Котел, Жеравна, Ковачевица, Созопол, Несебър и много други. Така статутът „паметник на културата” не беше тежест на хората. Това беше период, в който самите хора инициираха даване на такъв статут. Първо, това им пазеше къщите от отчуждаване; второ, това беше сериозна помощ. И така се опазиха цели селища. Сега това не съществува.

- Преди време имаше три села, обявени за колективен паметник на архитектурата – Ковачевица, Бръшлян и Долен, ако не се лъжа. Като гледаме какво се случва в Несебър, който е с най-висша защита – какво ли се случва в Бръшлян или в Долен, в Ковачевица?

- Вижте, там, където икономическият интерес е по-слаб, процесът на самозащита е по-силен. Там, където инвестиционният интерес е голям, както е в случая с Несебър, и загубите са големи. Мисля, че щетите в Ковачевица наистина са по-малки; в Бръшлян също не са с тези измерения. В Несебър и Созопол са като че ли най-драстични.

- Няма ли най-накрая някаква оправия в този Несебър? Не говоря за няколкото показни разрушавания.

- Завършва се плана за опазване и управление на Несебър. Той трябва да даде онези механизми, по които за в бъдеще този град да се управлява така, че световната ценност да бъде защитена. С този план за опазване и управление ние търсим нова ефективна формула за осъществяване на дейността, съчетаваща опита от добрите световни практики, нашия собствен положителен опит и поуките от грешките от миналото и от настоящето. Мерките и механизмите на действие, заложени в плана, насочват вниманието и грижата както към обектите на културното наследство, така и към хората, чрез които и с участието на които това наследство може да бъде опазено. Надявам се, че Планът за опазване и управление на Старият град Несебър ще промени посоката на трансформациите в Несебър и скоро към него ще се насочи нов туристически интерес, породен от неговото прераждане.

- Нещо по-конкретно, все пак?

- Първо, това, което е изградено незаконно, ще трябва да влезе в законови параметри.

- Тоест, да се узакони?

- Не, не е точно така. За да може да се узакони, незаконното строителство трябва да се приведе в съответствие с изискванията на охранителните режими. Някъде това ще е свързано с пълно премахване, другаде – не съвсем. Тези режими са различни в различни зони на града. В резултат на много задълбочен и пространен анализ на селищната тъкан се определят няколко зони с различно отношение към „извънредната универсална стойност” на световната ценност. В съответствие с характеристиките на тези зони се извеждат и предписанията за тяхното опазване.

Има обаче и друг, също нелек казус – обекти, които са изградени, следвайки верни законови стъпки, но които със своите обемни пространствени характеристики не отговарят на предписанията, които се изготвят. А те са законни. Големият въпрос е как процедираме с тях. И тук държавата трябва да вземе много важни решения. Първо, ясно и недвусмислено да признае конфликтното присъствие на тези обекти. Да демонстрира готовност и политическа воля да търси решение на проблемите, породени от тях. Да програмира срокове, в които да осигури ресурс за тези признати конфликти в тъканта на Стария град. Трябва да кажем, че това не могат да бъдат краткосрочни или средносрочни мероприятия. Те ще се програмират в цялостната перспективна рамка на плана, която е 20 годишна.

Освен това хората, които са опазили своите сгради – културни ценности, в добро състояние, в автентичен вид, трябва да получат поощрения за това. Те трябва да бъдат възнаградени за обстоятелството, че не са си надградили един етаж отгоре и не черпят пари от хотелски стаи. Трябва да се усети, че е по-голяма грижата за хората, които опазват, а не за тези, които рушат. За целта проектът предвижда да се създаде фонд „Старинен Несебър”, да има поредица механизми, с които да има компенсация за хората.

- А Рилският манастир – друг световен паметник – поддържан ли е?

- Да. Специално за Рилския манастир Църквата като институция се грижи добре. Игуменът е отговорен човек. За да предприеме една или друга намеса, иска становището на института. Имаха намерение, породено от дарители, да сменят полилеите на манастирската черква с нови, светогорски тип, които били по-подходящи за богослужението, за ритуала, който се осъществява. Не го направиха, без да попитат – все още, докато аз бях в института, нямаха съгласувателно становище. За да намерим верен отговор на тяхната молба, имаше посещение на място от наши експерти; отиде художник, отиде изкуствовед. За да видим доколко тези полилеи, които са в момента в черквата, са нехармонични, нетрадиционни, чужди на ритуална. Според свещенослужителите, те са светски тип полилеи. В тази връзка колегите започнаха едно много сериозно проучване на полилеите в други черкви от този период, в други манастирски черкви от този период, за да бъдем категорични, че тяхното искане има своите основания. Освен това, ние поискахме от игумена информация от кондиките на манастира кога са купени тези полилеи, от кого са дарени, от кого са изпълнени, каква е тяхната ценност. Защото не само ритуалът е този, който може да ни позволи да заменим част от художествената същност на паметника с друга. Така или иначе, статутът на световна ценност е добит с тези, т. нар. от тях светски, полилеи. Разказвам ви всичко това, за да разберете, че между стопанина на този манастир и института има диалог. Наличието на диалог говори за наличие на грижа, и то на обща грижа. Законът за културното наследство вмени сериозни задължения на Православната църква и на другите вероизповедания в грижата им за опазване на онези културни ценности, които те притежават или стопанисват. Дори според закона се изисква до месец юни всяка година те да дават отчет пред министъра на културата за извършените от тях дейности. Аз, обаче, в тези две години, такъв отчет не съм видяла. Доколко държавата им го е изискала, не знам. Но трябва да го изисква, защото събитията, които се случиха в Пловдив, в черквата „Св. Марина”; проблемите на Бачковския манастир и опазването на иконата на св. Богородица там– всичко това показва, че Църквата не винаги е готова да бъде добър стопанин.

- Много често се казва, че броят на недвижимите паметници на културата е твърде голям. Каква е динамиката на отписване и вписване на паметниците?

- До момента този процес върви само в рамките на инициативата на конкретни субекти. Било то собственици или хора, които имат някакви инвестиционни намерения спрямо паметниците. Най-честото искане от частните лица е за сваляне на статут, а от общините – за даване на статут или повишаване на категорията. Естествено, това е във връзка с техните инвестиционни интереси, свързани с европейските програми, които предвиждат средства за недвижими културни ценности от национално значение. Затова общините ни атакуват с поредица преписки, които да ни убедят, че един обект е много, много ценен, за да може общината да кандидатства с него за европейско финансиране. А хората, които не получават нищо, искат да се освободят от хомота на този статут, който за тях е по-скоро тежест върху имота, отколкото предимство. Но наистина е изключително необходимо да има държавна политика за актуализация на регистъра. Не е достатъчно законът да го е предвидил и да го е предписал. Трябва да има целево държавно финансиране и то за един период от 5-10 години, в които по национална програма, вероятно на териториален принцип, да се направи актуализация на целия регистър. Защо? Защото има „мъртви души” – много обекти, които вече физически не съществуват, а все още стоят в регистъра. Има обекти, които са били вписани точно с преходни партийно-идеологически мотиви. Те също трябва да бъдат преосмислени съобразно съвременните критерии. Има такива, които са много ценни спрямо съвременните представи за културна ценност, а пък стоят с ниски категории, защото са декларирани, примерно, през 1956 г., когато преценката за тях е била друга. Така че, от всяка една гледна точка, трябва да актуализираме регистъра. Има и нещо друго, много важно, което налага това да се случи. За всеки обект недвижима културна ценност трябва да се формулират предписания за неговото опазване. За голям брой обекти такива предписания не са създадени и се формулират по повод конкретна инвестиционна инициатива, свързана с обекта. Създаването на предписанията по повод, постфактум формира твърде нездравословна среда за каквато и да е инициатива. Ограниченията трябва да бъдат известни предварително, още преди да се е зародила идеята за намеса в историческата среда. Това е обективното условие, което ще унищожи условията за корупционни практики. Ако всички изисквания се знаят предварително, ако те са огласени, решението по даден случай не може да бъде повлияно отникъде…

- Какво пречи да се изработят предписанията? Финанси, хора?

- И двете липсват. Истината е, че колкото и да увеличат хората в този институт – една толкова мащаба операция, която да обхване страната, не може да се извърши само от служителите на института. Още хора в НИНКН са нужни, за да се създаде капацитет на институцията да приеме, оцени и процедира тази мащабна кампания по актуализация на регистъра. Самите експедиционни проучвания, според мен, трябва да се изнесат към външни изпълнители. Това могат да бъдат университети, БАН, граждански сдружения с подобни компетенции, Българският национален комитет на ИКОМОС или Национално обединение „Съхрани българското” и др. Това е много сериозна дейност и за целта трябва да има осигурено финансиране от държавата. При това не малко финансиране. В резултат на една такава кампания трябва да се задейства нещо друго, също много важно: кадастралната карта на културното наследство. Всички министерства водят своите специализирани кадастрални карти, които подават информацията в Агенцията по кадастъра. Много е важно най-накрая Министерство на културата, чрез Института за недвижимо културно наследство, да започне да изготвя Специализираната кадастрална карта на културното наследство. Това задължение на института е вменено от измененията на закона от 2011 година. За съжаление, това задължение не е обвързано с инвестиции и с хора на института. При последната ми среща със зам. министър Стоев и с главния секретар но министерството Стоян Стоянов казах, че е необходимо да се увеличи щатният състав на института. Дори само и заради обстоятелството, че законът вменява нови функции на института за водене на тази специализирана кадастрална карта. Но ми се отговори: „Няма бюджет”. Щом няма бюджет, законът няма да бъде изпълнен.

- Смайващо е, че няма досега такава карта.

- Смайващо е, но няма. 20 години знаем, че трябва да се прави. Защото, ако има такава карта, ако Агенцията по кадастъра разполага с данните от нея, тя ще уведоми Агенцията по вписванията за статута на обектите. И тогава никой, който си е купил или продал обект, няма да каже: „Аз не знаех, че той е културна ценност”. Тогава всяка характеристика на имота отива в Агенцията по вписванията и няма изненадани купувачи. Това са прости връзки в системата, които трябва да изградим.

- Всъщност, можем ли да говорим за система, след като няма връзки между елементите… А хилядите археологически обекти – тях кой ги защитава? Питам, защото наскоро обвиниха археолозите, че „слагат прът в колелата на историята” – и на магистралите.

- Това е просто лишено от смисъл обвинение. Специално за археологическите обекти се поддържа археологическа карта на България. Но в нея се вписват само разкритите обекти, само идентифицираните такива. А законът опазва всички – и неидентифицираните. Скоро един от археолозите на института излезе в отпуска, за да направи обход на едно трасе, по което ще мине магистрала. От колко км беше, ще ви излъжа – обхождали са 300 м полоса по трасето на пътя и са регистрирали 78 обекта. България е невероятно осеяна. Всяка стъпка от земята ни е осеяна с нечии културни следи. Ние наследяваме богатство, за което трябва да докажем, че имаме цивилизационната готовност да го опазим. А за целта трябва да изградим здрава система.

- Наследяваме и културни паметници от социализма, нали?

- Да, това са културните ценности от нашата най-новата история – от втората половина на ХХ век до годините на прехода. Минали са вече 21-22 години, живеем в други условия, в друг ред – и социално-икономически, и идеологически. Този период за нас вече е осъзната история. Следователно, трябва да се запитаме кои са ценните материални следи от този период. С приемането за Закона за културното наследство имаме вече и правни основания те да бъдат защитени. Първият проблем, обаче, за налагане на тази защита е тяхното идентифициране. Вече има изградени критерии, по които да се прави оценка на тези обекти, за да бъдат те селектирани и поставени под защита на закона. Миналата година направихме първите крачки в тази посока. Защитили сме два групови паметника на културата в Димитровград. Това са „първите лястовички”. В момента се проучват няколко обекта в София. Проучването върви във връзка с международен проект, в който участваме заедно с над10 европейски страни. Водеща е Италия. И това е проект, предвиждащ изграждане на европейски културен маршрут, свързан с архитектурното наследство от тоталитарните общества от ХХ век. Много са интересни обектите, които страните участнички представят, емблематични за тези тоталитарни общества. Димитровград участва с обектите, които вече защитихме. На института се падна много отговорна част от проекта – да формулираме критериите за подбор на обектите и за тяхната оценка като културни стойности, които могат да предизвикат туристически интерес и да бъдат включени в един европейски културен маршрут. За София проучваме Ларгото – това са сградите на властта и пространството на обществено-политическия център на столицата. Освен това – сградата на Националния дворец на културата; комплекса сгради на резиденция „Бояна”, включително сградата, която сега се ползва за Национален исторически музей. Както и монументалния комплекс „Знаме на мира” – Камбаните. Паметника на Съветската армия, пространството около него – емблема на тоталитарния режим.

- От министрите Дянков и Рашидов само това се чува – културен туризъм, печалби от старините…

- Не знам дали си дават сметка, обаче – и министър Дянков, и министър Рашидов – че ако не спасим Несебър, България не може да развие никакъв културен туризъм никъде. Не може една страна, която не може да опази своите седем световни ценности, да развива успешен културен туризъм. Другото, което трябва да разберем, е, че не можем да развием културен туризъм с исторически следи-фалшификати. Светът цени автентичното, истинското в културното наследство. Наблюдавам напоследък желание да градим крепости, да зидаме зъбери, да правим исторически следи по-величави, отколкото всъщност са те. Ако тръгнем да създаваме хипотези върху нашето културно наследство, ние ще загубим всичко. То е все едно да напълним хазната с фалшиви пари и да кажем: „Имаме много пари”.

- Накрая – не стана все пак много ясно, чии интереси сте засегнали, та се стигна до уволнението ви?

Надявам се, че това не са интересите на нашето културно наследство. Не са интересите и на професионалната колегия, която с труд и компетентност се бори за опазването на това национално богатство – подкрепата, която колегите ( във и извън НИНКН) ми дадоха след уволнението ме кара да си мисля, че е така. Остава да са нечии лични или корпоративни интереси… но аз никога не съм работила за тях и не ги познавам. На този въпрос могат да отговорят само тези, които ме уволниха и така защитиха тези интереси.

Разговора води Христо Буцев

3 януари 2012

Бел. ред. Така се случи, че публикацията на този текст се забави – междувременно в брой 2/20 януари 2012 арх. Христо Генчев писа за арх. Кандулкова: „По време на нейния директорски мандат тя се примиряваше с нихилистичните своеволия на „Главболгарстрой“ вътре в археологичния резерват „Сердика-Средец“. Помолихме я да допълни разговора със свой коментар:

Уважавам арх. Генчев като ерудиран, борбен и точен колега – професионалист и общественик. И точно, за да не разваля тази своя представа за неговия образ, ще внеса една същностна корекция в посочените от него дати относно моя мандат като директор. Аз бях директор на НИНКН не от 2008, а от 08.03.2010 г. до 15.12.2011 г. Голямата грешка с вклиняването на конструкцията в трасето на декумануса беше вече факт, когато аз се включих в работната група, назначена от министъра. Не съм склонна да поема вината за нея. Не знам защо и с какво съм оставила у арх. Генчев впечатлението за човек, способен на примирение и нихилизъм, но не съм такава (за справка – Министерство на културата!).По отношение на работата по „археологическите следи на Сердика-Средец” (не мога да приема, че този израз омаловажава археологическото наследство) сме търсили всички възможности за съхраняване на всеки новооткрит факт и за създаване на възможно най-добрите условия за неговото експониране. Именно това обстоятелство породи пет поредни и то същностни изменения на проекта за станциите на метрото. Разбира се, това не е само моя заслуга. Това е плод на усилията на всички участници в процеса – във и извън упоменатата работна група, включително на археолозите и на екипа от проектанти и ръководители на метрополитена. Това се случваше в условията на диалог, коментари, напрежение, търсене на варианти, гонене на срокове и т.н., но винаги при едни нормални делови колегиални отношения, за което бих искала да благодаря на всички – съмишленици и опоненти, с които съм работила по тази задача.

Й. К.

Доц. д-р Йорданка Кандулкова е известен специалист по опазване на паметниците на културата и историческите територии, преподавател по културно наследство в УАСГ, дългогодишен член на Българския национален комитет на ИКОМОС, от 2002 до 2005 негов генерален секретар. От март 2010 до декември 2011 е директор на НИНКН.