Откога сме независими, какво е независимост и дължим ли на някого признателността да се зовем днес независима държава, в която живее независим български народ? На тези въпроси ще се опитаме да отговорим в следващите редове, като за целта сме извадили богат исторически ракурс от многотомната История на България на БАН за провъзгласяването на Независимостта на България от една страна, а от друга – погледът на един от известните историци в България Данаил Димитров.

Датата 22 септември 1908 година завинаги остава в родната историография като един от моментите, в които българският политически елит показва завидни умения и възползвайки се от благоприятната международна обстановка успява да извлече максимума за държавата. В следващите редове, като споменахме в първия абзац, ще разгледаме този безспорен успех на българската дипломация, реакцията на Великите сили и причините това събитие да се случи точно през есента на 1908 година. Независимостта на България не идва „от днес за утре“, а процесите започват още от Освобождението, което впоследствие се оказва вратата към така бленувата независимост на Родината.

Успешните военни действия на руската армия и българското опълчение от 1877 и 1878 година принуждават Османската империя да признае поражението си. Вследствие на това на 3 март 1878 година в Сан Стефано започват мирни преговори, които довеждат до подписването на едноименния предварителен мирен договор. Според него българската държава е възстановена на територия, обхващаща близо 180 000 км² площ.

Със съзнанието, че това, което прави е временно и случайно, а и с известна свобода на действие, в Сан Стефано граф Игнатиев се „развихря“ над картата. Ориентир за България му служи очертанието на Цариградската конференция, като някъде той изрязва, другаде прибавя територии. При чертането на граници основните мотиви на графа не са етническите реалности, а стратегически и други „висши съображения“. Такава е позицията и на руското правителство. То допуска Цариград да си задържи част от Косово, а в замяна на това Сърбия е компенсирана с български земи.

Естествено възниква въпросът – след като е ясно, че договорът ще бъде ревизиран, защо изобщо е съставен, при това с ясното съзнание, че той нарушава предварително поети ангажименти? Игнатиев намеква, че с този договор ще се осигури завинаги благодарността на българите към Русия, а тези, които го разрушат, ще загубят всякакво влияние сред тях. Тъй като не се очаква фалиралата Османска империя да е в състояние да изплати контрибуции на Русия, той предлага вместо тях трибутът (данъкът) на Княжество България към султана да се изплаща на Русия.

Целият Санстефански договор (сключен на 19 февруари/3 март 1878 година) показва, че интересът на Русия е насочен към създаване на Велика България, докато към арменците, към Босна и Херцеговина и други области се проявява незначителен интерес. Това само засилва подозренията на другите Велики сили, че в лицето на България Русия търси удобен плацдарм за бъдещо завладяване на Цариград.

Става ясно, че е необходим нов международен форум. По молба на Русия за място на конгреса е избран Берлин, а за негов председател – германският канцлер Ото фон Бисмарк.

Великите сили,авторите на Берлинския договор, очевидно не се съобразяват с етническите дадености, дори със собственото си дело – Цариградската конференция, а само със стратегическите си интереси. Те разрушават Санстефанска България, не защото мразят българите, а защото ги смятат за оръдия на Русия. Самите българи им дават повод да мислят така. По време на Берлинския конгрес те демонстрират гореща привързаност към своята освободителка. Санстефанският договор е символ на така жадуваната от българите свобода. Безспорна негова заслугата е, че връща България на картата на Европа.

Българският народ е покрусен от решенията в Берлин и през следващите десетилетия основната цел на политическия елит става обединението на всички българи в една държава. Първата крачка е направена през 1885 година, когато след блестящо проведена акция е обявено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Страната обаче остава васално княжество на Османската империя, което се превръща в една от основните пречки за довършването на започнатото обединително дело.

Причините васалитетът на България да спира порива на държавата към национално обединение са няколко. Първо, като такова България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Освен това върху територията на държавата се разпростират всички клаузи на т.нар. „режим на капитулации“, който представлява система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните търговци.

Всичко това (ниските мита и такси – бел. ред.) подбива изключително много дейността и пазара на българите, което оказва негативно влияние върху младата икономика на държавата. Освен всичко България няма право да има министерство на външните работи, както и дипломатически и търговски представители в други страни, трябва да приема всички икономически задължения, наложени от Османската империя, а и не на последно място е задължена да плаща ежегоден данък.

След Съединението през 1885 година България започва да се развива с удивителни темпове. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Пример за това е фактът, че София се превръща в една от първите европейски столици, по чиито улици се движат трамваи, както и сериозния напредък в изграждането на железопътната мрежа, част от която обаче не е собственост на българската държава.

Целият този възход ярко контрастира с международния статут на държавата, макар много от клаузите, уреждащи васалното положение на България да са просто неспазвани формалности. Така постепенно, 30 години след Освобождението на България, извоюването на независимостта се превръща в една от основните цели на държавния елит. Трябва да се отбележи, че такива опити са правени още през 1897 година още по време на управлението на Константин Стоилов, но тогава се оказват неуспешни.

Също така трябва да се отбележи, че княз Фердинанд отдавна има желание да отхвърли зависимостта на България от Османската империя. Поради това в началото на 1908 година той поставя на власт правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. Партията клони в своите пристрастия към Русия и Антантата. Князът на свой ред е ориентиран към другия лагер и смята, че избора на едно русофилско правителство ще доведе до известен консенсус в позициите на Великите сили при евентуално отхвърляне на васалитета към Високата порта. Благоприятният момент настъпва през 1908 година.

Конкретни призиви за обявяване на Независимостта идват от министър-председателя Александър Малинов, който на първата си аудиенция при княз Фердинанд заявява, че е дошло крайно време за „провъзгласяване на независимостта на България“.

Преломен момент се оказва избухването на младотурската революция в началото юли. Султанът е принуден да възобнови конституцията на Османската империя от 1876 година, а младотурското движение започва пропагандирането на идеята за единна нация.

До революцията главно влияние над империята има Германия, но Великобритания вижда в нея възможност да възвърне своите позиции. Така те започват с всякакви възможни средства да търсят сближаване с движението, извършило революцията. Малко след младотурската акция, българският дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов предлага да се провъзгласи независимостта.

Самият Гешов играе водеща роля в едно друго събитие, което ускорява влошаването на българо-турските отношения. Става дума за празненствата от 30 август по случай рождения ден на султана, на които българският дипломат не е поканен.

С подобни действия младотурците целят да напомнят, че България е васално княжество и за нея не би следвало да се прилагат обичайните дипломатически норми. Обстановката се нажежава и се стига до отзоваването на Гешов. Малинов смята, че случаят може да се използва като добър повод за активно повдигане на въпроса за независимостта.

Междувременно на 6 септември избухват масови стачки в Източните железници, които са на българска територия, но формално са собственост на Османската империя. За да избегне големи загуби, компанията на Източните железници (на която е възложена експлоатацията на линиите и която де факто ги контролира) моли София да осигури нормалното обслужване на линиите. Българското правителство се възползва от създалата се ситуация и завзема железниците. Тук трябва да се спомене името на Андрей Ляпчев, който в качеството си на министър има ключова роля в тези събития.

На 10 септември се провежда среща на българския княз с император Франц Йосиф в Будапеща, на която Фердинанд е приет като независим владетел. Подобна демонстрация следва да загатне за предразположението на двуединната монархия към българските намерения. На следващия ден князът се среща и с външния министър Алоиз фон Ерентал. Предполага се, че именно на тази среща е постигната някаква договореност за действията на двете държави по нарушение на Берлинския договор, макар да липсват категорични сведения за това.

След приключване на срещата в Будапеща Фердинанд извиква Малинов и Ляпчев във Виена. Той изразява недоволството си от завземането на железниците, опасявайки се че това би могло да отблъсне Австро-Унгария. След дълги дискусии князът се съгласява, че единственият изход от създалата се ситуация е обявяването на независимост. Русия на свой ред съветва българите да изчакат първо Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина и чак след това Петербург ще предложи подкрепата си на София.

На 16 септември българското правителство окончателно взима решение независимостта да бъде обявена. За дата е определен 21 септември 1908 година. Това е провокирано от опасенията за колективни действия на Великите сили спрямо България, особено имайки предвид споровете по въпроса за железниците.

Отчитат се и проблемите, които страната ще има независимо дали обяви независимостта преди или след действията на Австро-Унгария, но логиката е, че защитата на независимостта ще е много по-сложно ако София изчака Виена. На Фердинанд е съобщено бързо да се завърне в страната. Така на 21 септември князът слиза на дунавския бряг при Русе, където е посрещнат от правителството.

На следващия ден, 22 септември, при подобаваща тържественост Независимостта на България е обявена в църквата „Свети Четиридесет Мъченици“ в град Търново. Там, в присъствието на министрите пред събралото се множество, царят прочита предварително подготвения манифест. Целият български народ ликува. България вече е независимо царство, а Фердинанд получава титлата цар.

Бързо вестта достига до всички краища на страната, където се провеждат радостни шествия. Актът от 22 септември превръща България в пълноправен член на международната общност, а освен това дава надежда за постигането на националното обединение.*

Независимостта през погледа на историците

118 години след обявяването на Независимостта България трудно може да води напълно самостоятелна външна политика, а обществото все още остава разделено по отношение на големите геополитически центрове, заяви пред News.bg историкът Данаил Димитров.

По думите му още от Освобождението насам България се намира в пресечната точка на интересите на Великите сили. Той припомни, че дори самото Освобождение често се разглежда през призмата на противопоставянето между интересите на Руската империя, от една страна, и тези на Англия и Франция, от друга.

Димитров подчерта, че днес България не разполага с възможността да води напълно самостоятелна външна политика „по начина, по който на нас ни се иска“.

Според историка, ако трябва да се опише накъде е насочена България днес, отговорът би бил различен в зависимост от това дали говорим за политическия курс или за обществените нагласи.

Димитров отбеляза, че в историята трудно могат да се поставят еднозначни оценки и да се говори за „абсолютно добро“ или „абсолютно лошо“.

По думите му зад действията на големите държави стоят конкретни имперски, политически и икономически интереси.

В този контекст той припомни и думите, приписвани на капитан Петко войвода, че „няма сопа, която да избие Русия от сърцето на България“.

Историкът посочи, че един от най-важните уроци от българската история е свързан с готовността да отстояваш свободата и независимостта си.

Той добави, че примерите от миналото показват, че когато един народ е готов да защити каузата си, дори с цената на жертви, той може да постигне целите си. Именно този урок обаче, според него, продължаваме да не усвояваме достатъчно добре.

Димитров акцентира върху разделението в българското общество. Вместо обединение около национални каузи, по думите му, хората „от ден на ден все повече се разделят“.

Това, според него, може да бъде удобно за политиците, тъй като действа старият принцип „разделяй и владей“. Димитров допълни, че когато един народ се обедини около обща национална кауза, много по-трудно може да бъде спрян по пътя към нейното постигане.

По отношение на днешните предизвикателства Димитров посочи, че независимостта не трябва да се разбира единствено като политическа или геополитическа категория.

Той припомни, че в миналото българската държава е трябвало да съобразява външната си политика с обстановката около себе си, но паралелно с това е било необходимо да се работи и за подобряване на жизненото равнище на населението.

Според него и днес именно икономическата сигурност на хората е сред факторите, които могат да повишат националното самочувствие.

Димитров отбеляза, че в политическите програми често присъстват различни лозунги, но реалните действия остават недостатъчни.

„Когато искаме да повдигнем самочувствието на нашия народ, трябва всичко днес да ни позволи да се убедим, че сме българи“, посочи той.

По думите му хората трябва да имат достатъчно добри доходи, за да живеят нормално и да имат време не само да решават ежедневните си проблеми, но и да обръщат внимание на културата, историята и останалите обществени въпроси.

Според него постоянната борба с ежедневните затруднения измества на заден план усещането за национална принадлежност, самочувствието и увереността, че българите са горди и независими.

На въпроса дали днешните политици биха обявили независимостта на България, ако трябваше да го направят днес, Димитров отговори отрицателно. „Не смятам, че ще го направят, защото, за съжаление, аз не виждам българофили„, заяви той.

Данаил Димитров добави още, че в съвременния политически живот вижда както русофили, така и русофоби, но според него липсват политици, които на първо място поставят българския интерес.

„Липсва ми този тип политик, който ще се замисли първо какво е мнението на българите, а след това какво е мнението на Запада и на Изтока„, подчерта Димитров.

Той уточни, че разбира съществуващите икономически, търговски и военни зависимости, но според него те не трябва да заличават усещането за собствена национална идентичност и държавен интерес.

Димитров припомни, че България има над 1300 години държавност и именно това историческо наследство трябва да бъде основание за по-силно национално самочувствие.

Вместо това обаче, според него, българският интерес твърде често остава на заден план, включително и в политическия живот.

Признаване на Независимостта

След обявяването на Независимостта българският политически елит насочва вниманието си към международното признание на акта. Най-засегнатата страна, която в случая е Османската империя се вълнува преди всичко от размера на обезщетението, което България трябва да плати за дължимия румелийски данък.

С руско посредничество този въпрос е решен, при това възможно най-благоприятно. На практика България не заплаща нищо на Османската империя, поради причината, че Русия се съгласява да опрости 125 милиона лева от контрибуциите, които турците трябва да изплатят на Петербург по Освободителната война.

България обаче трябва да изплати тези суми на Русия чрез сключването на заем от 82 милиона лева с лихва от 4,75%, за срок от 75 години без никакви гаранции или контрол. По този начин е притъпено недоволството на Високата порта. Останалите висящи въпроси между България и Османската империя от една страна, и България и компанията на Източните железници от друга се уреждат с отделни договори. Великите сили признават официално независимостта чак след 6 април 1909 година.

Обявяването на независимостта е едно от най- големите постижения в историята на родната ни дипломация. Макар че сме свикнали да го приемаме като един напълно формален акт, то е сред един от онези моменти, които трябва да помним, и с които трябва да се гордеем.

*Източник на информацията от българската историография: 

• История на България в четиринадесет тома. Том 7: България 1878-1903
• История на България. Том 8: България 1903-1918. Културно развитие 1878-1918