Преди близо три десетилетия България премина през една от най-тежките икономически и политически кризи в новата си история. Банки фалираха, спестяванията на хиляди семейства се стопиха, цените се променяха почти всеки ден, а протестите по улиците доведоха до предсрочни избори и рязка промяна в икономическата политика.

Зимата на 1996-1997 г. остава в паметта като „Виденовата зима“, на името на министър-председателя Жан Виденов, чието правителство управлява от януари 1995 г. до февруари 1997 г. Кризата, която започна като икономическа, бързо се превърна в политическа. Загубата на доверие в банките, в лева и в държавните институции доведе до масови протести и блокади на пътища и градове.

За милиони българи обаче тази зима означава преди всичко загубени спестявания, обезценени заплати и пенсии, липса на основни храни и несигурност за утрешния ден.

Как се стигна до срива?

Корените на кризата бяха дълбоко заложени години по-рано. Икономиката все още се мъчеше да премине от централно планиране към пазарни отношения. Много държавни предприятия работеха на загуба, но продължаваха да получават банкови кредити, без да могат да ги върнат. Банковата система беше натоварена с огромен обем необслужвани кредити, а слабият контрол над финансовите институции създаваше нови рискове. Правителството на Виденов се опита да запази голяма част от индустрията и заетостта, но бавните реформи, бюджетните проблеми и кредитната експанзия само влошаваха положението.

През 1996 г. започна вълна от банкови фалити. През септември Българската народна банка постави девет търговски банки под особен надзор. Хората започнаха да изтеглят парите си, а търсенето на долари и германски марки ускори обезценяването на лева. Към всичко това се добавиха и сериозни затруднения със снабдяването със зърно и хляб, което още повече раздразни обществото.

Гечев, Койчев и спорът за политиката

Сред фигурите, свързани с икономическата политика от онова време, е Румен Гечев, вицепремиер и министър на икономическото развитие. Той беше един от водещите хора в икономическия екип, на който се падна задачата да намери изход. Въпреки усилията му политиката на кабинета не успя да върне доверието във финансовата система, да спре падането на валутата и да предотврати банковата криза. Румен Гечев изчезна от политическия живот за дълго, но не и окончателно. През последните години той се върна в парламента отново като депутат на БСП, вероятно очаквайки хората да са забравили „заслугите“ му и обясненията, че хиперинфлацията не е толкова страшна.

Важна роля в изработването на икономическата линия на БСП играеше и Никола Койчев, депутат, член на партийното ръководство и един от икономическите експерти на социалистите. През май 1996 г. Виденов и Койчев представиха пред партийното ръководство доклад за структурна реформа и финансово оздравяване. Предложените мерки включваха преструктуриране на предприятията и закриване на икономически нежизнеспособните дружества.

Очевидно проблемите вече бяха ясно осъзнати на най-високо равнище. Но предприетите стъпки не успяха да предотвратят срива. В началото на 1997 г. Койчев беше предложен за вицепремиер и министър на труда и социалните грижи в проектокабинета на Николай Добрев, който така и не пое властта.

Естествено не може да се свали цялата отговорност върху един-двама министри или партийни експерти. Кризата е резултат от решенията на правителството, от слабия банков надзор, от натрупаните проблеми в държавните предприятия и от забавените реформи. Но именно управляващите през 1995-1996 г. носят политическата отговорност за това, че не успяха да овладеят положението.

Когато заплатата губи стойността си за дни

В края на 1996 г. инфлацията вече беше достигнала много високи нива. По данни на Националния статистически институт потребителските цени през декември бяха с 310,8% по-високи спрямо същия месец на предходната година. В първите месеци на 1997 г. падането на лева прерасна в хиперинфлация. Американският долар, който в края на 1996 г. струваше около 500 стари лева, в най-тежките дни стигна близо до 3000 лева. Храните и стоките от първа необходимост поскъпнаха рязко, а заплатите и пенсиите не можеха да ги догонят.

За семействата това означаваше истински ежедневен ад. Парите, получени в началото на месеца, се топяха още преди да дойде следващата заплата, ако изобщо я дочакваха. Хората бързаха да похарчат левовете си същия ден. На другия ден същите стоки струваха много повече. Който чакаше, губеше. Който спестяваше, губеше още по-жестоко.

Най-тежко бе положението на пенсионерите и домакинствата с фиксирани доходи. Десетилетия труд, лишения и скътани пари се изпариха за няколко седмици. Част от вложителите във фалиралите банки дори не видяха парите си. Банките рухнаха, а държавата остави хората сами да се справят. Инфлацията не просто разрушаваше, тя пренареждаше богатството.

Докато обикновените хора губеха всичко, реалната стойност на дълговете се стопяваше. Именно това спаси и обогати онези, които по-късно останаха в паметта като „кредитни милионери“, тоест хората, взели огромни необезпечени заеми, които никога не върнаха. Докато баби и дядовци броеха стотинки за хляб, други трупаха богатство с чужди пари.

Последствията не спряха до портфейлите. Семейства отлагаха ремонти, отказваха образование на децата си, отлагаха операции и лечения. Потреблението падна до минимума, необходим за оцеляване. Мнозина живееха на гърба на роднини. За цяло поколение кризата остана като незараснала рана. Тя носеше спомен за грабеж, за безсилие и за дълбоко, неизлечимо недоверие към банките и към държавата, която ги остави да се сринат..

Оставката на Виденов и протестите през януари

На 21 декември 1996 г., на извънреден конгрес на БСП, Жан Виденов обяви оставката си като министър-председател и като председател на партията. На 28 декември Народното събрание прие оставката на правителството, но това не сложи край на кризата. БСП все още разполагаше с парламентарно мнозинство и настояваше да състави ново правителство, докато опозицията и протестиращите искаха предсрочни избори. Социалистите издигнаха за кандидат-премиер Николай Добрев, дотогава министър на вътрешните работи, а начело на партията застана Георги Първанов.

През януари 1997 г. протестите обхванаха София и редица други градове. Организираха се стачки, блокади на пътища и демонстрации срещу продължаването на управлението на БСП. На 10 януари напрежението достигна връхната си точка. Хиляди демонстранти обкръжиха Народното събрание. Част от тях проникнаха в сградата, бяха счупени прозорци, нанесени бяха щети и избухнаха сблъсъци с полицията. През нощта силите на реда разпръснаха протестиращите. Имаше ранени както сред гражданите, така и сред служителите на реда. Събитията от 10 януари се превърнаха в символ на политическото противопоставяне и показаха, че кризата вече не може да се реши с размяна на министър-председателя, докато парламентарното мнозинство остава същото.

Петър Стоянов заема президентския пост

В разгара на събитията настъпи и смяна на държавния глава. Петър Стоянов, избран за президент през ноември 1996 г. с подкрепата на СДС, положи клетва пред Народното събрание на 19 януари 1997 г. и официално встъпи в длъжност на 22 януари, като наследи Желю Желев.

Той се оказа изправен пред една от най-тежките политически кризи след началото на демократичните промени. Желю Желев вече беше отказал да връчи мандат на БСП за съставяне на правителство, въпреки че конституцията изисква той да бъде даден на най-голямата парламентарна група.

На 28 януари Стоянов връчи проучвателния мандат на Николай Добрев, но публично настоя социалистите да се откажат от втори кабинет. Междувременно протестите продължаваха, страната беше обхваната от стачки, а политическото противопоставяне заплашваше да доведе до още по-сериозна дестабилизация.

4 февруари: денят, в който Добрев върна мандата

Решаващият момент дойде на 4 февруари 1997 г. Сутринта Николай Добрев и Георги Първанов отидоха при президента с предложение за състав на ново правителство. БСП все още имаше нужното мнозинство в парламента, за да избере кабинет. Стоянов отказа да приеме предложената папка с проектокабинета и свика заседание на Консултативния съвет за национална сигурност.

През следващите часове се водиха интензивни политически разговори. В крайна сметка БСП се отказа от съставянето на ново правителство, а Добрев върна мандата. Решението беше взето под огромен обществен натиск и при сериозни разногласия в самата партия. Ролята на Добрев остава важна за мирното разрешаване на кризата – въпреки че беше кандидатът на БСП за премиер, той участва в решението партията да се откаже от властта и да се премине към предсрочни избори. Политическите сили постигнаха съгласие за изход и протестите и блокадите постепенно бяха прекратени.

Служебното правителство на Софиянски

На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначи служебно правителство, начело със Стефан Софиянски, дотогава кмет на София. Основната задача на кабинета беше да подготви предсрочните парламентарни избори, насрочени за 19 април. Но икономическата ситуация изискваше и спешни действия.

Служебното правителство взе мерки за възстановяване на финансовата стабилност, за осигуряване на снабдяването със зърно и за възобновяване на сътрудничеството с международните финансови институции. Едно от най-важните решения беше подготовката за въвеждане на валутен борд. Идеята се обсъждаше още през 1996 г., но едва през пролетта на 1997 г. се оформи политическо съгласие за практическото ѝ осъществяване.

На 18 март представители на парламентарните сили приеха декларация, която позволи на служебния кабинет да продължи договореностите с Международния валутен фонд. Кабинетът на Софиянски направи и важна външнополитическа стъпка: през февруари България официално заяви стремежа си към членство в НАТО.

Валутният борд и краят на инфлационната спирала

На 19 април 1997 г. се проведоха предсрочните парламентарни избори, които спечелиха Обединените демократични сили. На 21 май новото правителство на Иван Костов пое управлението. На 1 юли 1997 г. в България официално влезе в сила валутният борд, наричан още паричен съвет. Курсът на лева се фиксира към германската марка в съотношение 1000 стари лева за една марка.

Системата ограничи възможността Българската народна банка да печати пари и да финансира бюджета чрез емисия. Паричната база трябваше да бъде обезпечена с валутни резерви, така че се въведе строга парична дисциплина, целяща да върне доверието в лева и да спре инфлационната спирала.

Ефектът започна да се усеща още преди официалното въвеждане на борда. През следващите месеци инфлацията рязко спадна. Валутният борд обаче не върна загубените спестявания и не премахна социалните последици от кризата. Предстояха години на преструктуриране на предприятията, приватизация и промени на пазара на труда, които също струваха скъпо на хората.

Асен Василев: След изборите властта започна да бърка в джоба на всеки българин

Увеличението на цената на природния газ със задна дата е скандално