ДЕСПИНА И ЛЮБЕН

Вълко Любенов:“Въгленче от един живот в България „

ВИЗИТЩА В.Л. 2020

Наскоро известният хореограф,худ.ръководител на Професионалния фолклорен  ансамбъл „Слънчев бряг“ и създател  на уникалната Обединената общинска школа по изкуствата за деца и юноши в Несебър, Вълко Любенов навърши 83 години.Скромен жест към неговия дългогодишен труд за запазване на българския дух и възпитанието на подрастващите е този негов разказ,който публикуваме.

 

На брега на Черното морето

 1945 г.

с. Обзор , окол. Поморийска, обл. Бургаска

4..ЦЯЛОТО СЕМЕЙСТВО 1949 Г.ОБЗОР

 

 

 Едрите капки шумно се блъскаха в гладките каменни улейчета, които капчуците бяха издълбали макар и за кратко време. Утрото настъпваше мъчително бавно. Сякаш се канеше да ражда тежко. Идващата надеждна пролет също тъй бавно настъпваше през тази година.

Бай Лазар – небръснат, настръхнал и тих, събрал вежди, наметнат с отдавна овехтяла горна дреха, прилична на войнишки шинел, обикаляше като патраул недовършената къща и свиреше сигнала на „тревога”. Това беше една свирня без мелодия, която извиваше и се къдреше там, където не можеше да очаква човек.

За какво мислеше този наскоро завърнал се от фронта, от победа над Берлин, изпечен корав фронтовак? Какво беше смутило закоравялата му мъжка душа?

Той знаеше, че вътре в единствената позакърпена стая на новата и още недовършена къща, в която можеше да се живее що годе, има живинки, които до кости усещат неговата свирня и като при въздушна тревога слушат затаили дъх „сигнала”. Бай Лазар знаеше, че вътре вярната му другарка Пенка също е настръхнала и като квачка е прибрала около себе си четирите им невръстни дечица. И като обезумяла от страх птица стиска отчаяно челюсти и притиска децата до себе си.

Трета поредна нощ цялото семейство на бай Лазар и кака Пенка беше нощувало и премаляло гладно. Децата вече не хленчеха, а виеха. Виеха тихо като стон от дълбоко потисканата болка. Те знаеха и разбираха, макар и невръстни, че нещо тежеше и беше много трудно на мама и татко. Не смееха или по-скоро нямаха сили с глас да завият, че да поискат комат хляб. Само конвулсивно стискаха полите и ръцете на съсухрената и почерняла не от слънцето майка.

Първите лъчи на мокрото зимно слънце пробиха най-горното стъкло и сякаш надникнаха плахо в голата и уплашена тишина на стаята. Сигналът на бай Лазар отдавна вече не нарушаваше бременната с тишина и напрежение утрин. Той беше вече далеч в Балкана зает с трудната си и опасна работа.

Силен трясък разцепи измъчена тишина. Голяма отломка ледени висулки и мокър сняг се беше откъртила от стрехата на втория етаж изпреварвайки всичките пролетни капки от капчуците. Този трясък разбуни съвсем виещата петорка. Децата сякаш престанаха да мислят.

         – Мамо-о-о-о, майчице-е-е-е, дай ми да ям-м-мм, дай ми хляб-ъ-ъ-ъа-а-а-а, олеле-е-е-е, мамо-о-о-о! – не спираха да протягат измършавели ръчички и конвулсивно да стискат и дърпат майка си.

Кака Пенка, сякаш обезумяла, разрошена и страшна в своята мъка, разбута децата и почна да бие де кое намери и да удря, където свари. Зарева горката, зави, заскимтя грозно, изписка отчаяно, грабна дилафа и започна с всички сили да се налага по бедрата, главата, гърдите… Страшен вопъл излизаше от могъщо дишащите и изсъхнали гърди. И когато се умори, тя се тръшна на пръстения под покрит със скъсана стара рогозка. Просна изнемощялото си и омършавяло тяло на кръст господни и изхриптя задавено и страшно:

– Ръбайте, майка-а-а, яжте-е-е-е, изяжте мене, мамините-е-е-е, няма, мама-а-а-а, няма от къде да взема-а-а-ъ-ъ-ъ! – и сега вече, като че ли буйна река се отприщи от гърлото и. Зарида женицата, занарежда:

– Няма-а-а, Лазаре-е-е-е, и ти къде си-и-и-и, да видии-ш-ш?

А децата се хвърлиха върху милата си майчица стъписани.

– Олеле, мамо-о-о, няма вече-е-е-е! – и заридаха тихо в хор всички от петорката.

В стаята отново стана тихо. Капчуците все така шумно вършеха своята неотменна работа дълбаейки с нежния си блясък здравия камък, прокарвайки път на буйните пролетни снежни води, на сълзите молещи бъдещето с плаха надежда за още живот.

Само мокрото и студено зимно слънце все още стоеше на горното стъкло.

 

 

Вълко Любенов

…………………………………………………………………………………………..

 

22.02.2015 - ЛЮБЕН П. АТАНАСОВ Посвещавам този разказ на баща ми Любен Петков Атанасов /роден в с. Обзор /с. Гьозекен/, 1915 г./, участник във Втората Световна Война и майка ми Деспина Петрова Атанасова, /родена в с. Обзор /с. Гьозекен/, 1915 г./, наградена с орден-медал за многодетна майка, отгледала по време на войната сама 4 деца, дочакала войника победител 1945г.

 /1. 30.април1938 г. Петко  ; 2. 09.12.1040 г. Вълко ; 03.февруари 1944 г. Ради  ; 23.01.1947 г .Станка /

 

 

Print Friendly

Автор: Nessebar-News.com


      Вашият коментар

      Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *