Д-р Георги Чалдъков

      Актьорът и вече режисьорът Йоско Сърчаджиев пак ме възхити с блясъците на своя мисловен и емоционален заряд в едно телевизионно предаване – особено отговорът му на въпроса  “Какво ще кажете за днешната политика?” Сърчаджиев се замисли, потърси по-лесните за произнасяне думи, и отговори, че като момче бил доста палав и често се биели с момчетата от съседната махала. Тогава чичо Кольо го извикал и му казал “Йосо, не се прави на мъж, бъди мъж!”

     Това е най-краткият и най-смислен политически коментар, който съм чувал досега. Всеки политик трябва да има един чичо Кольо до себе си, който  да му казва “Не се прави на политик, бъди политик!” Като онзи роб, който зад гърба на триумфиращия римски император му повтарял Memento mori (помни, че си смъртен).

      „Кой кой е” в тази знаменита за нашата политическа история дата 4 февруари 1997 г., ние, гражданите на Република България, научаваме най-късно – от наскоро излязлата от печатницата книга “Това се случи пред очите ми” на Йордан Василев – основател и първи главен редактор на вестник „Демокрация”; книгата е съпроводена от „Закъснял послепис” на   писателя Румен Леонидов. А дискусията на тема „4 февруари – 15 години по-късно. Къде се дянаха лидерите?”, организирана от млади социалисти във Варна „под патронажа” и с участието на президента Георги Първанов (2002-2012), провокира и президента Петър Стоянов (1997-2001) да каже съществена част от истината – на 4 февруари лидерите на БСП не се отказали сами от второ правителство и не те, а колективният политически разум е спасил България от евентуална гражданска война.

    Сега, 15 години след този 4 февруари и 22 години след онзи 10 ноември 1989 г., можем да предполгаме какви щяха да бъдат съвременните герои на демокрацията, ако тези две дати ги нямаше в политическия календар на България, тоест, ако комунизмът продължаваше да върлува в нашата страна. Тогава Илия Минев, Едуард Генов, Тодор Кавалджиев, Любомир Собаджиев, Петър Манолов и други честни българи щяха да са все още в затворите. Желю Желев щеше да напише „Комунизмът.  Документално изследване на съветския и българския комунизъм”. Соломон Паси нямаше да изрече цинизма „Майната му на православието!” Петър Стоянов щеше да си продължава адвокатската работа в Пловдив. Емил Кошлуков щеше да учи в Московский государственный университет имени М.В. Ломоносова в Москве. Д-р Константин Тренчев щеше да е доцент или професор по патология в Медицинския университет в Стара Загора. Радко Попов и Петър Доков щяха да продължават да говорят на радиовълните на BBC  и „Свободна Европа”. Тодор Живков щеше да продължава да е бодигард на Любомир Левчев, Светлин Русев, д-р Александър Чирков и други, които „обичат повече властта, отколкото таланта си”, както казваше Константин Павлов. Недялко Йорданов щеше да продължава другарските си разговори с партийните секретари на Бургас. Георги Първанов още щеше да е „Гоце” и след време щеше да замени Тодор Живков. Сергей Станишев, Андрей Райчев, Евгений Дайнов и Меглена Кунева щяха да бъдат членове на ЦК на БКП. Благовест Сендов, Стефан Данаилов и Нешка Робева, освен депутати в Народното събрание, щяха да управляват съответно науката, културата и спорта в България. Иван Костов щеше да е професор по политикономика на комунизма и коментатор във вестник „Работническо дело”, може и  министър на финансите. Съпругата му Елена Костова щеше да основе фондация „Бъдеще за БКП”. Надежда Михайлова щеше да е говорител на БКП, след това депутат в Народното събрание. Симеон Сакскобургготски щеше да си стои в Мадрид и да мечтае за „имотите” си в България. Ирина Бокова пак щеше да е генерален директор на ЮНЕСКО. Елена Поптодорова пак щеше да е посланик на НРБ в САЩ. Бойко Борисов пак щеше да е генерал. Борис Велчев пак щеше да е главен прокурор.

    Но повече от един милион българи нямаше да могат да емигрират и така България щеше да си остане населена с 8 милиона затворници.