Агенция „Фокус“
Преди 133 години, след Берлинския конгрес, разкъсал безжалостно националната идея на България и върнал на турския султан Македония и Тракия, един ресенчанин, всъщност от село Подмочани, Ресенско, или както биха написали днес чиста проба македонец – Трайко Китанчев, пише: ”От връх Пирин планина, отчаян глас се чува, Македония плаче”. Това стихотворение и днес се пее по македонските кръчми, без да се знае нищо нито за повода за написването му, нито за автора му. На съвременните безпросветни изпълнители им стига едно – това, че Македония плаче. Нищо, че съгражданинът на Китанчев, Симеон Радев, който между другото е и автор на „Строителите на съвременна България” и като такъв строител се оказа на покрива на строящото се македонско външно министерство пише, че „Трайко Китанчев е една от най-чистите и най-светлите фигури на българската демокрация.”
Но Македония не плака, когато кръщаваше скопския аеродром „Александър Велики”, големия хотел край Вардар – „Александър Палас”, а правния факултет на Скопския университет понесе гордото име Юстиниян І.
Македония не плака, когато тихомълком подви Делчев, Сандански, Цар Самуил, Симеон Радев, Борис Сарафов, Борис Дрангов, Христо Стоичков и каквото още и хареса от българската давна и по-съвременна история.
Македония не плака, когато искаше да събере в една обща торба костите на десетки хиляди български войници и офицери паднали по чукарите й, и когато отказваше елементарното право да им изградим съвременни християнски гробища и да почетем паметта им, която буренясва от собствената ни немарливост и от скопския синдром на безродието.
В това отношение югоносталгията, обидените физиономии, разочарованието и силиконовите гърди на грозноватата скопска стриптизьорка Църна Мачка пред паметника на Тодор Александров могат да се приемат само като проява на лош вкус и на изпуснати нерви.
Скопие трябва да приеме разговори, да озапти археологическата треска в търсенето на историческата македонска идентичност и да попълни пантеона си с истински македонски герои в периода след 1945 г. Така фигурите на Тодор Александров, Гоце Делчев, Дамян Груев, Цар Самуил, Симеон Радев, Борис Сарафов и на всички помакедончени български национални герои, които никога не са имали преживе проблем с българската си националност, да бъдат заменени с по-подходящи. В трона на Самуил спокойно би могъл да седне Светозар Вукманович – Темпо, на коня на Тодор Александров да се покачи Лазо Колишевски, Блаже Коневски да замести светите братя Кирил и Методий като съавтор на азбуката, а вместо Дамян Груев и Гоце Делчев да се използват Лазо Мойсов и Кръсте Цървенковски. Тогава нещата биха придобили много по-реален вид.
Скопие трябва да регулира съдържанието на учебниците си по история и география, в които чак ултралевият Вигенин разбра, че фигурират нескрити териториални претенции към България.
Очевидно е, че Скопие, за да изпълни главата добросъседство, е необходимо не да се залъгва с обещаните от Груевски реформи, като отговор на Брюкселското вето, а паралелно с промените в икономиката и фанансите си, управлявани от близки на Груевски, час по-скоро да започнат реални, добронамерени преговори с България. Истински се притеснявам, че за това до юни няма никакво време, а през март предстоят засега само местни избори в Македония, в които националистичната риторика ще достигне нови върхове.
За първи път България има категорична и прагматична позиция, макар и недотам публично аргументирана и артикулирана по темата Македония.
За първи път българската позиция спрямо Македония има такава категорична подкрепа от общественото мнение в страната, без разлика от цвят и политически партии.
От инициативността на министъра на външните работи Николай Младенов ще зависи най-вече възможността да се формира още през януари екип, който да работи както върху Договор за добросъседство, така и да формира категорично и конкретно българските искания към Македония. Този екип трябва да работи с ясното съзнание, че за първи път тези искания ще легитимират българското отношение и българската позиция спрямо случващото се в бившата югорепублика пред Европа в продължение на десетилетия напред. Нещо, което беше пропуснато през последните 21 години.
Хубаво е д-р Желев се изказва, но нека да си спомни, че той ни набута в казус с изречението „признаваме държавата, не признаваме нацията”. Дори във философията трябва да се знае, че нация не се признава и някой трябваше да се спре до думичката държава. После същият бивш български президент стана член на някакъв клуб на бивши балкански величия, получи орден в Скопие и започна да се извинява за българската позиция.
Петър Стоянов успя за целия си мандат да изпрати два тира с книги за българите в Албания, които македонските митничари конфискуваха и да определи Македония като „най-романтичния период в българската история”. После така и не изживя романтиката на това отношение, въпреки че по време на неговото седесарстване покойния покойния Борис Трайковски стоеше повече на „Раковска” 134, отколкото в Скопие.
Неразбираема е позицията на Георги Първанов, който хем обясняваше на Бранко Цървенковски, че ако от едната страна на монетата стои Яне Сандански, от другата неминуемо е образът на Тодор Александров. Сега Първанов някак подсъзнателно се стреми да прилича на Вигенин и обяснява, че не трябва да наказваме обикновения македонски гражданин с ветото в Брюксел.
Българските държавници, бивши и настоящи, трябва да хранят уважение към държавата, която ги е издигнала на ръководни постове и да пазят нейното самочувствие и национална чест.