ХРИСТО ПИМПИРЕВ:ПИНГВИНИТЕ НИ ПРЕВЪЗХОЖДАТ

Остров Ливингстън се побългарява

След седмица към Антарктида поема поредната българска експедиция, начело с доайена на програмата проф. Христо Пимпирев. Роден е на 13 февруари 1953 г. в София. Той е професор по геология, шеф на Националния център за полярни изследвания, председател на Българския антарктически институт и носител на редица национални ордени и чуждестранни отличия. Неговото име носят голям ледник и цял бряг на остров Ливингстън. „Всеки ден“ разговаря с него за чувството да е далеч от дома за месеци и как се работи при едни от най-тежките условия на планетата на късче българска земя.

Проф. Пимпирев, какво е усещането да получите националния флаг от президента за 21-ви път преди експедицията на Антарктида? 

Усещането всеки път е удивително. Все пак ние отиваме там, за да правим една национална кауза – България да бъде на Антарктида и да участва в бъдещото разпределение на този континент. С връчването на националния флаг ние усещаме подкрепата на държавата за тази кауза. Макар че не я усещаме финансово, но поне морално. Това ни дава сили да работим в суровите условия, които ни очакват. 

Кога тръгвате към ледения континент? 

Първата група от 9 души тръгва на 9 ноември. Тя е съставена предимно от логистици, които трябва да отворят базата „Св. Климент Охридски“. Все пак тя е била 6 месеца без хора вътре, които да я поддържат, и не се знае какво ще заварят, като отидат. Случвали са се и неприятни неща – веднъж покривът на едната къща беше хвръкнал и трябваше да се ремонтира, за да се възстанови постройката. А тя е изградена с толкова много труд и усилия. Деветимата първо ще трябва да закупят 5 тона гориво, за да може базата да функционира в следващите 4 месеца, в които сме там. Те трябва да се снабдят и с храна поне за 3 месеца, докато дойде другата група. Освен това ще са необходими и материали за ремонт на постройките. Изобщо логистиката и работата там не е лесна. Все пак това е едно българско селище, което трябва да бъде готово в края на годината, най-късно в началото на 2013 г., за да е подготвено за научната група. Има много проекти, които им предстоят, свързани с глобалните климатични промени. 

Миналата година имахте доста трудности с финансирането на експедицията. Тази година положението по-добро ли е и кой ви даде рамо? 

Тъй като това е национална българска кампания, не е като да се изкачи един връх и това да е целта. Това са дългогодишни усилия за строителството на селището. То трябва да се поддържа, за да бъде България част от антарктическото сътрудничество и усвояването на този континент. Това не е частна инициатива. Повечето държави са с бази на континента и тяхното финансиране по всяка експедиция е от порядъка на 1-1,5 милиона евро. Има държави и с по-добър бюджет. 

А вашият какъв е? 

Досега той беше 300 хиляди лева. От 1998 г. не се беше променял, въпреки вдигането на цените на горивата, на хранителните продукти, изобщо на всичко. От тази година бюджетът ни е 350 хиляди лева, което е малко повече от цената на два скъпи автомобила (въздиша – б.а.). 20 души, работещи за България, на българска територия, трябва да се справят с тези пари няколко месеца. Това е 10 пъти по-малко, отколкото е това, с което разполагат другите. 

Проявяват ли интерес към експедициите бизнесмени и политици, освен учените? 

Повечето от учените са преподаватели в университети, най-вече в Софийския университет, и даже вече има защитени дисертации на млади хора. Добре дошли са и бизнесмени. И са идвали, защото Антарктида е не просто сериозна наука, но и е сериозен бизнес. Повечето страни, които влагат милиони евро и долари там, го знаят много добре. Повечето бази вече имат изградени супермодерни телекомуникации, прави се печеливш туризъм. Бизнесът има място там, но представителите му в България все още гледат ден за ден. А участието му в антарктическите експедиции е стратегическо, за него се гледа в бъдещето. Инвестициите се правят от хора с такова виждане, защото знаят, че процесът може да отнеме и десет години, но после ще има стократна възвръщаемост. 

Когато прекарвате толкова време на това сурово място, то струва ли ви се понякога по-приветливо, отколкото родната почва? 

Аз отивам за 21-ви път на Антарктида. Отивам на добро място, въпреки че условията са много сурови. Ние там сме едно затворено общество, лишаваме се от всички удобства на цивилизования свят като мобилния телефон, интернета и телевизията. Ние живеем заедно, помагаме си взаимно. Но и забавления не липсват – китара вечер, пеят се песни. Аз наричам този свят паралелен. По-добрият. Защото се откъсваме от ежедневните простотии, които ни заливат отвсякъде. Това не е „Биг Брадър“, в който всеки може да си тръгне или да бъде изгонен. На Антарктида никой не може да си тръгне. 

Но пораждат ли се конфликти и как се преодоляват на 14 хиляди километра от дома? 

Неминуемо е. Когато едно общество от 20 души, които живеят непрекъснато заедно и нямат връзка с останалия свят, с близките и роднините си, е нормално да се породят някои конфликти. Но и те се изглаждат. Всеки знае обаче, че не може да си тръгне и е длъжен да прави компромиси. В България всеки може да си вдигне шапката и да каже „дим да ме няма“, а там това няма как да се случи. 

След толкова много експедиции, става ли Антарктида малко по-българска? 

Да, разбира се. С всяка следваща експедиция, континентът става по-български и заради повечето хора, които отиват там ежегодно. Екипът ни се подмладява, вече има участници на около 20-25-годишна възраст, което е голям успех за нас. Има и все повече дами в екипите, защото те разведряват атмосферата и са необходими не по-малко от мъжете. 

Дамите приготвят вечерята и си носите традиционните български питиета? 

Всички помагат. И да, определено си носим по малко български алкохол. Но количествата са малки, защото ние пътуваме с нормални полети, а авиокомпаниите не позволяват повече от 20 килограма багаж, а в него се включва страшно много екипировка. Е, случва се някой да пренесе една бутилка ракийка или нещо друго българско. С това се черпим на празници – на Коледа и на Нова година, когато сме там. Но не крием, че ни липсват българските изби (смее се – б.а.). 

Колко подготвен трябва да е човек, за да тръгне с вас на експедиция? 

Всеки може да го направи, стига да е здрав. Условията са изключително тежки, трябва да бъде екипиран добре. Преди да започне експедицията обаче, специален медицински екип оценява състоянието на всеки един от участниците в нея, тъй като там нямаме възможност за нормално лечение, нито има медицински пункт. Така че човек трябва да е корав и да е готов да поеме необходимите задачи, за да бъде полезен на останалата част от екипа. Никой не тръгва за Антарктида просто така, на всеки е разпределено някакво задължение. Не идват туристи – може един да снима филм за живота на екипа там, как живее, как се справя, или пък да дава интервюта по медиите, когато това е възможно. Предстоят доста проучвания, като те са продължение на проекти от минали експедиции заедно с учени от Италия, Франция и Испания. Към нас се присъедини и една млада геоложка от Аржентина и всички заедно продължаваме да изследваме вечната замръзналост на континента или т.нар. „пермафрост“. Изследванията върху нея дават сериозни данни как се развиват промените в климата. И това, което се случва в Антарктида, влияе не само там, а на цялата планета. Освен това изследваме и влиянието им върху живите организми. Доказано е, че от 20 години насам има затопляне на климата в западната част на Антарктида, където е и българската база и заради това поне 50% от популацията на пингвините е намаляла. Това са важни процеси за цялата екосистема и на практика влияят и върху човека. 

Приятели ли са ви пингвините? 

Коренните жители са много важни. Ние много си приличаме. Те се забавляват като нас – пускат се по склоновете като по ледена пързалка, скачат в океана. Освен това си гледат малките с „детски учителки“, когато майките търсят храна. Пингвините са изключително организирани, а и в по-голямата част от живота си са моногамни, с което превъзхождат нас, хората. 

Проф. Пимпирев, изградихте и български параклис на о-в Ливингстън. Палите ли свещи? 

В интерес на истината го направихме, защото имахме нужда от православен храм. Всеки изпитва необходимост да остане сам, да запали свещ, да помисли, да се сети за близките си в България, за тези, които ги няма на този свят. Всички се събираме там на Коледа, на големите празници Ивановден и Йордановден. Това е нашето място да се помолим.