 |
| Светослав Терзиев |
Премиерът Бойко Борисов има по-малко от седмица да се дегизира по новата мода, защото досега се държеше като
десен талибан на срещите в Брюксел
Неговото престараване да сочи България за пример на другите как да поддържат фискална стабилност чрез мизерия може да му спечели подритване дори от покровителката му Ангела Меркел, защото дискредитира европейската десница като враг на народите. Би било проява на много лошо възпитание да вдига знаме, което в няколко европейски държави бе стъпкано от избирателите, защото им дотегна да се свиват заради банкерски грехове. Германската канцлерка Меркел се готви за избори догодина и знае, че ще бъде следващият политически пътник, ако не промени поне реториката си и не даде някакъв знак, че завоят към по-социална политика е възможен.
Придържайки се към правилото да не си отваря устата преди Меркел, Борисов би трябвало да е доловил някои сигнали, че предстои промяна. Желязната дама, която гледаше със студено високомерие левия кандидат-президент Франсоа Оланд и отказваше да се срещне с него преди изборите във Франция, внезапно отвори обятия още вечерта след победата му и го покани да й гостува ден след встъпването си в длъжност на 15 май. Като белег за гостоприемство тя за първи път употреби неговата лексика за растеж на европейската икономика като съставен елемент на политиката за излизане от кризата, която досега се ограничаваше само до затягане на финансовата дисциплина. Най-вероятно двамата ще си разменят жестове на добра воля и ще излязат на извънредния Европейски съвет със синхронизирана декларация, която да покаже, че френско-германският мотор на ЕС продължава да работи, макар и при съжителство на две разноцветни политически семейства. Затягането на коланите няма как да е популярна мярка, особено в условията на избори, а освен това тя може да има само краткосрочен ефект, защото както се видя задушава икономиката в дългосрочен план. Председателят на Еврокомисията Жозе Барозу (също от десницата) заяви пред парижкия в. „Лез еко“, че е „щастлив от отварянето в резултат на идването на Франсоа Оланд, което ще насърчи възобновяването на инвестициите, но при условие да не се допусне ново задлъжняване“. Дошло е време Европа да мисли за изплуване от кризата, а не за гмуркане още по-дълбоко в подмолите й.
Борисов пък трябва да си даде сметка, че
времето му също изтича,
и ако не предизвика предсрочни избори, ще се яви най-късно догодина пред избирателите в много променена политическа атмосфера. Наблюденията в България и по света показват, че при особена нужда хората са съгласни да търпят лишения до две-три години, но после скачат за правата си. Когато президентът Желю Желев се срещна за първи път през май 1992 г. в Мадрид с бившия монарх Симеон Сакскобургготски, двамата разговаряха как българите ще издържат две години изпитанията на прехода, защото всеки си има в мазето буркани с това-онова съгласно националната традиция. После преходът щял да свърши и положението да се оправи. „Точно така, консерви“, съгласи се Симеон, на когото може би още не му минаваше през ума, че след по-малко от десетилетие ще му се наложи да управлява този народ, научен периодично да се свива в черупката си. За да му се отвори път обаче, народът трябваше да изгони пет пъти управляващите, които злоупотребиха с търпението му. Затова Симеон дойде с обещание да подобри живота му точно за 800 дни, което е малко над 2 години и 2 месеца. Това бе пределът на поносимост, отвъд който започна и неговото разлюбване. Като негов бивш телохранител, послушник и полицейски началник Борисов няма как да не помни уроците му. Сега обаче възниква въпросът как в качеството си на отиващ си премиер да направи ляв завой, след като тъй усърдно се е афиширал за десен политик пред българските избиратели и европейските лидери. Той дръпна толкова демонстративно вдясно, че СДС на Мартин Димитров и ДСБ на Иван Костов останаха далеч назад да му дишат праха. Сега почти никой не им обръща внимание нито в дясното политическо пространство у нас, нито в Европейската народна партия.
Налага се Борисов да претърпи политическо прераждане, за да не последва съдбата на приятелите си Силвио Берлускони и Никола Саркози. Неговият таен коз са уроците от първия му ментор – Тодор Живков, но някак си не върви да извади от ръкава си партийната книжка, която навремето отказа да върне и предпочете заради нея да напусне МВР. Необходима е маневра (маньовър – Т. Ж.), която нито да го извади от релсите, нито да го отпрати в глух коловоз. В най-близо време може да очакваме
представление в стил социална отговорност на десницата,
за което Борисов ще намери суфльори още на извънредния Европейски съвет. Усети ли попътен вятър в тази посока, проблемите вече ще бъдат за лидера на БСП и ПЕС Сергей Станишев, който ще трябва да се приготви за тежка борба на левия фронт не толкова с бившия президент Георги Първанов, колкото с премиера Борисов. Защото десният популист е народняк, т.е. богаташ, заиграващ се с народа, а Борисов има и двете качества. Освен това в България няма значение каква ти е политическата боя, защото разделението не е на ляво и дясно, а на постоянно управляващи (несменяеми, но със сменящ се управленски антураж) и на постоянно управлявани (но гласуващи разноцветно избиратели). На несменяемите им е все едно кой е на власт, но на Борисов не му е все едно, защото ако загуби качеството си на избираем, губи себе си.
Възможностите му за социални маневри обаче са ограничени, защото въпреки приказките за икономии източи финансовите резерви на държавата и вече може само да трупа дългове, за които обаче трябва да получи разрешение от все още доминираната от десницата Европа. Тя го плесна неотдавна през ръцете заради намерението му да посегне на Сребърния фонд и да го превърне в държавни ценни книжа. Следователно
трябва да се търсят решения, които не струват скъпо
Ако не хляб, народът може да получи зрелища, поне за да задоволи частично накърненото си чувство за социална справедливост. Борисов е намислил да разсели висшата администрация из цялата страна, което обаче ще бъде разход със съмнителна полза. Едва ли народът жадува точно за близък контакт с оядени чиновници, които по принцип мрази. По-полезно е да се приложи правилото, че нов бардак не се прави чрез разместване на креватите, а чрез смяна на овехтелия персонал. В този смисъл много по-силен сигнал за нов курс би била смяната на финансовия министър Симеон Дянков, който е безчувствен за левия повей. В парламентарния дебат за икономическата ориентация на държавата миналия четвъртък той заяви: „Заключенията не означават непременно, че всичко е розово, но от гледна точка на фискална политика, банкова политика, бюджетна политика България е една от малкото страни в ЕС, която засега се справя добре.“ А къде му е социалната политика, за да порозовее поне малко образът на правителството? С такъв министър демоде Борисов повече не би могъл да върви напред.
Безплатен ляв пирует може да се направи и ако се хвърли закачлива светлина върху някои забележително богати фигури в левия сектор, за да се замисли за пореден път левият избирател какво общо може да има с тях. Преялите през несвършващия преход с лопата да ги ринеш. По един да показват за назидание на ден, ще им стигнат до изборите и ще хартисат. На техния фон вътрешният министър Цветан Цветанов, комуто се наложи да дава обяснение в парламента за шестте си апартамента, ще изглежда почти като пролетарий. Тъй като досиетата на прехода, които бившият президент Първанов обяви за почти несъществуващи (опоскани до страничка-две), все пак са доста изобилни, разполагащите с тях властници имат богат избор. Въпросът е кой им е отмилял достатъчно, за да е готов за показване. Така могат да се спечелят похвали и от Брюксел, защото у нас политическият и икономически елит често се слива с криминалния, за чието разобличаване настоява Европейската комисия в периодичните си доклади.
Има и още един ляв инструмент в ръцете на Борисов. Както показа в Мадан и Кърджали, той може да играе ролята на силов синдикален бос в защита на работническата класа. Конструираната в заника на комунизма българска капиталистическа система функционира и до днес по правилото, че всеки назначен капиталист може да бъде и уволнен. Така онзи, който не плаща заплати и създава напрежение в държавата, може да бъде принуден да прехвърли собствеността си другиму, а банките да бъдат накарани да отворят гишета дори в почивен ден, за да изплатят забавени заплати. Най-важното е, че при такава брутална намеса на властта родната фондова борса не трепва, докато в други страни би настанала борсова треска. Това е признак за хладнокръвие на българския бизнес, който е уверен, че социалните процеси се управляват от когото трябва и както трябва. От него се очаква да застане за пореден път в правилния сектор и почти е сигурно, че няма да сбърка.
Loading ...
