Д-р Георги Чалдъков
Благодяря ти, Боже, че не се родих човек –
да мразя своите с такава дива радост…
Илиян Троянски, „Вълкът“
“Чуйте, няма да се изморя да повтарям: демокрацията не може да бъде подарена като парче шоколад. Демокрацията трябва да бъде завоювана. За да бъде завоювана, трябва да бъде желана. За да бъде желана, трябва да знаеш какво представлява.” – писа голямата италианска журналистка Ориана Фалачи (1929-2006) в последната си книга “Интервю със себе си. Апокалипсис”.
Сега ще перифразирам Фалачи: българите не знаем как да извоюваме демокрацията, желаем я, но не знаем какво представлява. Защото сме били потискани от една жестока диктатура, продължила 45 години. И от една агресивна демокрация, която продължава повече от 22 години.
Като оценявам високо свободата да се движим по света и сравнително свободно да пишем и говорим, по всичко личи, че 22 години не стигнаха да излекуваме 45-годишните рани в начина на мислене. Така от “45 години стигат/ времето е наше” стигнахме до “22 години стигат/ времето е тяхно”.
И ние свободните хора, „отрасли на вълче мляко“, не спираме вулгарните си изяви на примитивен хедонизъм, проявен в алкохолизиране, наркотизиране, разврат, проституция, педофилия, безотговорно отразявани в медийте и съдилищата – пред очите на училището, университета, църквата, семейството и държавата. Всичко това, заедно с корупцията, дойде от пуснатия от кутията на Пандора порок: ликантропия (гръцки lykos – вълк, anthropos – чевек). В многотомната си книга Naturalis historia (Естествена история) Плиний Стари (23-79 г.) описва ликантропията като превръщане на човека във вълк.
Сега колкото повече се либерализира съвременното общество, толкова повече атавистично-заложената агресивна енергия възражда “вълка в човека”, онова homo homini lupus est (човек за човек е вълк) става ежедневие – побоища, убийства, грабежи, сексуални изнасилвания… Сега не любовта, а агресията към ближния (и държавата) e съпровождаща проява (епифеномен) на свободата – ликокрация (власт на вълци), ликантропично общество, където правата на вълка са по-защитени от правата на човека. Явлението е глобално, но рикошетът му в България е много тревожно изявен.
По данни от Житието на Климент Охридски, комендантът на Белград е бил титулуван „боритаркан“ – от тюркски “бьори”, “берю” – вълк, “таркан” – началник, командир, при което “боритаркан” означава „началник, предводител на вълците“ – така пише доцент Стефан Йорданов в статията си “За организацията на граничната охрана в епохата на Първото българско царство” (“1100 години Велики Преслав”, 1. Шумен, Изд. на ВПИ “Константин Преславски”, 1995, 211-226). Според този автор прабългарската държава е поставяла на първо място свободата и никога не е правила роби от пленените врагове, пускала ги е на свобода или им е давала шанс в редовете на армията си да докажат лоялността си към България на бойното поле. Имало е обаче и друг обичай: в Симеонова България, когато военен началник бъде “пенсиониран” или отстранен, той имал – “по военния закон” – право-на-грабеж в съседните неприятелски земи, защото трябвало – пак според закона – да се завърне вкъщи с плячка.
И така е трудно, поне за мен, да разбера къде са корените на ликокрацията в България. Те са по-добре познати на поета Илиян Троянски – описани са във “Вълк”, “Ликантропия” и другите негови стихове от цикъла “Аз и моят вълк”, публикувани през 2009 г. в книгата “Клетвата на вторите стрелци”.
Ще забележите, че там пише и за бездушието на овцете – другата страна на ликантропията.