Преди да напиша моя отговор за политическия календар на България, ще разкажа как неотдавна в телевизионното предаване “На четири очи” Йоско Сърчаджиев пак ме възхити с блясъците на своя мисловен и емоционален заряд – особено отговорът му на въпроса “Какво ще кажете за днешната политика?”. Сърчаджиев се замисли, потърси по-лесните за произнасяне думи, и отговори, че като момче бил доста палав и често се биели с момчетата от съседната махала. Тогава чичо Кольо го извикал и му казал “Йосо, не се прави на мъж, бъди мъж!”
Това е най-краткият и най-смислен политически коментар, който съм чувал досега. Всеки политик трябва да има един чичо Кольо до себе си, който да му казва “Не се прави на политик, бъди политик!” Като онзи роб, който зад гърба на триумфиращия римски император му повтарял Memento mori (помни, че си смъртен).
И така „кой кой е” в тази знаменита за нашата политическа история дата 4 февруари 1997 г., ние, гражданите на Република България, научаваме най-късно – от току-що излязлата от печатницата книга “Това се случи пред очите ми” на Йордан Василев – основател и първи главен редактор на вестник „Демокрация”; книгата е съпроводена от „емоционалния” „Закъснял послепис” на писателя Румен Леонидов. А дискусията на тема „4 февруари – 15 години по-късно. Къде се дянаха лидерите?”, организирана от млади социалисти във Варна „под патронажа” и с участието на президента Георги Първанов (2002-2012), провокира и президентът Петър Стоянов (1997-2001) да каже съществена част от истината – на 4 февруари лидерите на БСП не се отказали сами от второ правителство и не те, а колективният политически разум е спасил България от евентуална гражданска война.
. Сега, 15 години след този ден и 22 години след 10 ноември 1989 г., можем да предполгаме какви щяха да бъдат съвременните герои на демокрацията, ако тези две дати ги нямаше в политическия календар на България, тоест, ако комунизмът продължаваше да върлува в нашата страна. Тогава Илия Минев, Едуард Генов, Тодор Кавалджиев, Петър Манолов и други честни българи щяха да бъдат все още в затворите. Д-р Константин Тренчев щеше да е доцент или професор по патология в Медицинския университет в Стара Загора. Тодор Живков щеше да продължава да е „бодигард” на Любомир Левчев, Светлин Русев, д-р Александър Чирков и други, които „обичат повече властта, отколкото таланта си”, както казваше Константин Павлов.
Георги Първанов все още щеше да бъде „Гоце” и след време щеше да замени Тодор Живков. Сергей Станишев, Андрей Райчев, Евгений Дайнов и Меглена Кунева щяха да бъдат избрани за членове на ЦК на БКП. Благовест Сендов, Стефан Данаилов и Нешка Робева, освен депутати в Народното събрание, щяха да управляват съответно науката, културата и спорта в България. Иван Костов щеше да е професор по политикономика и коментатор във вестник „Работническо дело”, може и министър на финансите. Съпругата му Елена Костова щеше да основе фондация „Бъдеще за БКП”. Симеон Борисов Сакскобургготски щеше да си стои в Мадрид. Бойко Борисов пак щеше да е генерал. Борис Велчев пак щеше да е главен прокурор. Соломон Паси нямаше да има възможност да изрича цинизма „Майната му на православието!” („Набирането” на други примери е отворено.)