„Иска ли Гърция да остане част от еврозоната – да или не?“ Това беше откровеният, екзистенциален въпрос, зададен от европейските лидери на гръцкия министър-председател Георгиос Папандреу, когато го поканиха на извънредна вечеря в Кан преди срещата на високо равнище на Г-20, за да обясни неочакваното си решение да свика референдум по последната сделка за спасяване наеврото. Това именно е въпросът, по който те искаха да се произнесе гръцкият народ, надявайки се, че отговорът може да бъде „да“. Но такъв референдум може да не се състои никога.

Докато се печаташе този брой на „Икономист“, позицията на министър-председателя изглеждаше незащитима, поставяйки вота подсъмнение. Трябва да се каже – за голямо облекчение на някои европейски лидери.
Гърция няма много време. Френският президент Никола Саркози каза, че тя няма да получи „и цент“, докато не разсее несигурността. Само седмица след „всеобхватното“ им решение на кризата с еврото европейските лидери трябва открито да обсъдят хаоса с фалита на Гърция и нейното излизане от еврозоната.

Финансовите министри бързат да издигнат защитната стена от 1трилион евро (1,4 трилиона долара), замислена на последната среща на високо равнище на еврозоната. Но при положение че пазарите вече са обхванати от паника, тя може да се окаже недостатъчно здрава.

Само Европейската централна банка (ЕЦБ) може да издигне тази „стена от пари“, която по думите на ирландския финансов министър Майкъл Нунан е нужна, за да се защитят уязвими, но платежоспособни големи длъжници като Испанияи Италия. Висши служители се надяват, че новият президент на ЕЦБ Марио Драги ще „направи каквото е необходимо, за да гарантира, че ние ще продължим да имаме евро“. Но никой не може
да бъде сигурен.

Нищо чудно, че пазарите са обхванати от паника и че европейските лидери са разгневени. „Папандреу е идиот“, каза висш служител. Гръцкият министър-председател не каза на никого, дори на своя финансов министър, че възнамерява да заложи Гърция и еврото на референдум. Действията му намирисваха на неблагодарност. Това беше най-добрата сделка, предлагана досега на Гърция: опрощаване на половината й дълг към частни кредитори и отпускане на евтини заеми от 130 милиарда евро, които да поддържат страната.

Гръцкият ход заплаши да срине голямото решение, договорено с много мъки от еврозоната. Освен рана то нанесе и обида, като попари надеждите на Саркози за срещата на високо равнище на Г-20 на 3 и 4 ноември, която беше неговият шанс да блесне на световната сцена преди кампанията за преизбирането му догодина.

Но най-драматично от всичко беше това, че този ход се обърна срещу самия министър-председател. Неговият финансов министър Евангелос Венизелос, който присъства на мрачната вечеря в Кан, се върна в Атина и предизвикателно заяви, че членството на Гърция в еврозоната е историческо постижение, което „не може да зависи от референдум“. Последното залагане на Папандреу може да е ускорило края му.

Всъщност спасителният план на еврозоната отиваше към провал още преди удара на Папандреу. Подробностите за втория спасителенплан за Гърция оставаха неясни и дори да беше подсилен, спасителният фонд на еврозоната продължаваше да бъде неадекватен. След кратко оживление пазарите скоро започнаха да се тревожат за Италия. Въпреки че беше изготвен план за растеж инамаляване на огромния дълг на Италия, лихвите по държавните ценни книжа се покачиха до опасно високи нива.

Този нов етап от кризата с еврото за пореден път показва, честоящите в основата причини са колкото икономически, толкова и политически. Продължава да има съмнения дали превърналият се в карикатурна фигура Силвио Берлускони ще може да осъществи истински реформи. Съпротивата на държави кредитори, главно Германия, ограничава спасителния фонд и ЕЦБ. Народният гняв в страни длъжници, особено Гърция, поставя на изпитание границите на мерките за икономии.

Гръцкото население е на прага на бунт; бюрокрацията отказва да се модернизира; управляващата партия ПАСОК крои заговори срещу своите лидери; а опозиционната партия Нова демокрация отказва да подкрепи жизнено важни реформи. Така че Папандреу трябва да се е запитал защо да не се обърне към хората за подкрепа.

Все пак ЕС изпитва дълбок страх от референдуми. Избирателите в Дания отхвърлиха Маастрихтския договор през 1992 г., във Франция и Холандия отхвърлиха проекта за конституция през 2005 г.; ирландците временно блокираха Лисабонския договор през 2008 г. Евроскептичните британски консерватори искат референдум, за да наложат предоговаряне на членството на Великобритания или вероятно излизането й изцяло от общността.

Като наднационално образувание, чието предназначение е да преодолява националните зависти, ЕС е уязвим откъм враждебна реакция от един или друг член. Интеграцията се извършва бавно и частично, често чрез технократски мерки, които са достатъчно двусмислени, за да могат всички да твърдят, че са победители. Разпокъсаността често може да означава неефективност – ЕС все още няма единна патентна система,- но обикновено тя не е фатална.

Този път е различно

В случая с еврото не е така. Еврозоната е хибрид: единна валута със 17 национални фискални и икономически политики. Тя няма обща хазна, няма правомощия да събира данъци, няма общи облигации и няма централна банка, която да действа като заемодател в краен случай. В добри времена това няма значение. Но при най-тежката финансова криза от десетилетия недостатъците са очебийни. Дори Берлускони безмилостно определи еврото като „странна валута, която не убеждава никого“.

Страните не могат да излязат от еврозоната, без да изпитат извънредна икономическа болка, но и проблемите с еврото не са лесни за решаване. Може да са необходими налагания на вето, за да се запази демократичното съгласие, дори подобни действия да не съдействат особено за справяне с кризата. Блокаж в една страна заплашва всички.

Пазарите проверяват двусмислиците, докато не се сринат. Мъглявите обещания, че ще се „направи каквото е нужно“, за да се спаси еврото, не са достатъчни. Ще впрегне ли ЕЦБ всичките си ресурси, за да спре кризата? Каква намеса в националните политики са готови да приемат Гърция и Италия? Докъде е склонна Германия да увеличи своя кредит? Държавите от еврозоната зависят ли една от друга или всеки е самза себе си?

Това са големи въпроси, които засягат същността на държавата, суверенитета и демокрацията. Папандреу може да е объркал тактиката си, но е бил прав за едно: промените, нужни заспасяване на еврото, са толкова дълбоки по природа, че рано или късно трябва да получат изричното съгласие на хората – в противен случай ще пропаднат.

По БТА