Агенция „Фокус“
87 години от гибелта на Тодор Александров се навършват днес. За това – какъв е споменът за Тодор Александров в Македония, каква е ролята му във ВМРО, какво се случва с политическите затворници в Кралска и Титова Югославия, Агенция “Фокус”разговаря с Панде Евтимов от Скопие, един от най-добрите познавачи на живота и делото на революционерите на ВМРО.Фокус: Какъв е споменът за Тодор Александров в Македония днес?
Панде Евтимов: Тодор Александров е една легендарна личност в македонската история. Ако случайно не беше роден, трябваше македонците да го измислят, затова, защото неговият подвиг и дело са брънка в революционната мисъл след формирането на ВМОРО от 1893 година насам. Тодор Александров, като достоен наследник на генерацията илинденци, заслужава пълно внимание по следните причини: Първо, той е човек, изцяло отдаден на организацията ВМРО, и от сърце, и от душа. Македония е чувства като собственото тяло. Той е човек, който е поминал трънлив път – от годините на основното си образование в Ново село, периферията на Щип, където минава детството му и основното училище, след това през завършването на педагогическата академия в Скопие. Той е човек, израснал в рамките на една земя, която тънеше в дъното на турското робство. Включи се в революционната организация, още като учител в училищата преподаваше родолюбивата материя. Този човек беше забравил за себе си. Пред него беше само Македония, нейната свобода. Той беше наистина жертва на самия себе си, жертва на Македония, жертва на свободата. Пред него беше светлият лик на Гоце Делчев, на Левски, на Ботев и на всички онези възрожденци, които бяха преди него, и оставиха дълбока следа в душата на Македония. Този човек, вместо на удобно в София, в креслото на организация, ходеше из Македония с пушка, за да разбие летаргичният сън на онези, които още спяха. Затова спечели много неприятели, онези, които бяха срещу свободата на македонците – на този дял от българското живо тяло, оставен в Турската империя след онзи Берлински договор. Тодор Александров не застана в защита на някое чуждо тяло, а в защита на собствената земя. Затова остана да живее тук като жив, като герой, като борец.
Фокус: Кои са неговите другари?
Панде Евтимов: Негови другари са всички негови съвременници – и последният водач на ВМРО Ванчо Михайлов, който след смъртта на Тодор Александров през 1924 година практически го наследява – до смъртта си в Рим. Тодор Александров остави след себе си плеяда революционери – все личности, хора, които го следваха, рамо до рамо. Покрай другите подвизи на Тодор Александров, можем да изтъкнем едно негово друго дело: по време на окупацията на Македония от сърбите след 1 декември 1918 година, когато от Македония бяха прокудени българските владици, свещеници, българските учители и интелигенцията, Тодор Александров стана техен защитник. Със самото си настъпване в Македония, сърбите започнаха една сериозна чистка, но бяха спряни от геройския подвиг на Тодор Александров и неговите чети. Има много примери, как по време на сръбската окупация, Тодор Александров и неговите чети, разположени в Кюстендилския край, покрай самата граница, не пропуснаха нито един момент да изпратят свои чети в Македония в критични ситуации. Негова най-голяма заслуга е спирането на колонизацията на сърбите от различни краища на тогавашното Сръбско-Хърватско-Словенско Кралство, както се наричаше, да се населят в Македония. Сърбите, настъпвайки в Македония като на друга територия, не подбираха средства, с които да наложат своите колонисти. Първите опити за настаняването им бяха страшни: турците не направиха такива злосторства да палят житото, да насилсват жените, да заплашват хората и т.н. В Овчеполието – една голяма област между Щип и Велес – се оплака на Тодор Александров в Кюстендил и неговите чети стигнаха в Овчеполието, където извършват така известното убийство на сръбски колонисти. С това се слага край на колонизацията на Македония. Планът на сърбите беше много страшен – Македония трябваше да я претворят не само в своя колония, каквато я претвориха, но в дял, в който трябваше да доминира сръбското население, докарано от различни краища на Сърбия. Но това, което се случи тогава, беше немислимо за другите дялове на Югославия, да речем – за хърватите, за словенците, ако и те чувстваха режима на крал Александър и на неговите изедници около него. Тодор Александров, със своите чети, начело с Ананиев, един войвода, който после 19 години лежа в сръбските затвори, както и Коце Ципушев, постави край на това. С убийството на сръбските колонисти в Кадрифаково, едно село в Овчеполието, постави край на по-нататъшния тормоз. Това не означаваше, че сърбите слагат край на колонизацията и насилствата, но вече тяхното отношение към македонското население беше по-умерено. Така, дори Тодор Александров да е грешник (а той не е грешник, той е голям герой, той е светец в македонската революция) ние трябва да оценим неговата голяма заслуга, че спря колонизирането на 250 000 сърби в Македония. Една такава величина на неговия подвиг заслужава пълно внимание. Но неприятелите работиха, направиха една друга работа, противна на идеите на Гоце Делчев, на Сарафов, на Лозанчев, на Тодор Александров и всички онези, които бяха водачи на Илинденското въстание, а после продължиха делото на Вътрешната Македонска Революционна Организация. Тодор Александров стана жертва на убийствената или самоубийствена атака, която извърши Яне Сандански, убивайки го на 31 август 1924 година в село Сугарево, близо до Мелник, Пиринския дял на Македония. Тук е мястото и на братоубийствената борба, която се води и между привържениците и противниците на Яне Сандански и другото крило. Яне Сандански беше турски шпионин и представител на Турската империя, ние не можем да не оценим неговите предишни положителни деяния, но трябва да оценим и това, че като платен от турците, направи голяма щета на организацията.
Дълги години в Македония беше забранено празнуването и отбелязването на смъртта или рождения ден на Тодор Александров. После падането на сърбокомунизма през 1990 година, в 1991 година ние направихме първото отбелязване на годишнината от неговата мъченическа смърт. Беше направен един скромен помен на родното място на войводата в Ново село. Оттогава до днес ние редовно на този ден отслужваме панихида, на които понякога присъстват по 500 души. По този начин искаме да кажем, че героите, паднали на бойното поле, не умират, и не трябва да бъдат забравени. Нещо повече – споменът за Тодор Александров остава в песните. Най-познатата и популярна песен, която заслужава голямо внимание, е „Мори, бабо, стара бабо, нещо ке те питам…”, в която се казва: „Кой войвода е бил там”, а бабата отговаря „Тодор Александров”… Така покрай всички премеждия, които се случиха в Македония, Тодор Александров не бе забравен. В Македония имаме положителни примери в изучаването на неговата личност; по-рано отбелязването на годишнината ставаше прикрито, сега вече е свободно. В същото време – в Македония са отпечатани и няколко книги за дейността на Тодор Александров. Едната книга е „Се за Македония” от Бранко Синадиновски, другата книга написа Димитър Галев и трета книга – пак Бранко Синадиновски, чието второ допълнено издание трябва да излезе по повод годишнината от смъртта му.
Фокус: Каква е връзката на Тодор Александров с Коце Ципушев, най-дългогодишния политически затворник в Македония?
Панде Евтимов: Родът му е близък до Тодор Александров. В събота в град Радовиш бе открита паметна плоча на Коце Ципушев – най-дългогодишния политически затворник на Македония в сръбските затвори. Повод за поставянето на паметната плоча е 70-годишнината от излежаването на 19-годишната затворническа присъда в сръбските затвори на революционера Коце Ципушев. Инициативата е на Емилия Ципушева, със съдействието на кмета на Радовиш Роберт Велков и председателя на Дружеството на политическите затворници, съдени за македонската кауза – Никола Андонов. Паметната плоча е посветена на мъченическия и славен път на всички политически затворници и другите репресирани в Радовишка околия. На освещаването на паметната плоча са присъствали хора от Кочани, от Щип, от Свети Николе, Велес, Радовиш, Струмица, Гевгели, Богданци и други населени места.
Неговите внучки на Коце Ципушев днес живеят в София. Преди няколко години беше възобновен и гробът му в гробищата в Орландовци. Неговото име носи и една улица в София. Има и книга „19 години в сръбските затвори”, отпечатана в София, препечатана и в Македония. Днес в Радовиш има само няколко души от рода Ципушеви; иначе много от семейството са лежали по затворите. Коце Ципушев е най-дългогодишният политически затворник на Македония в сръбските затвори. Бил е в затворите в Лепо глава, в Сремска Митровица, в Словения, в хърватските затвори… За него са се изказвали хубаво и сръбските, и хърватските революционери, които са лежали с него в затвора и са казвали – „Ципушеви бяха храбри люде, които не предаваха никого, а бяха горди от своето потекло и от онова, за което бяха затворени”. Това казва самият Родолюб Чолакович в своите спомени, които завършва няколко години след спомените на Коце Ципушев. След 19-те години се връща в София, в дома. Не е за вярване, че е оставил дъщеря си малка, когато е влязъл в затвора, а когато е излязъл, е заварил внучката си на същата възраст, на която е оставил дъщеря си. Внучката била на същата възраст, на която е оставил щерка си. Ципушеви са разтурни на много места, живеят в Америка, в Канада, в Белгия, в Скопие, в София. Случаят е както с Татарчеви, които са тук от моята Преспа; Татарчеви практически тук ги няма и са разтурени по всички страни в света. Почитането на Коце Ципушев е една хубава идея и се надяваме следващата година да направим една по-широка платформа за отбелязването на Ципушев. Надяваме се да има трето издание на книгата му „19 години в сръбските затвори”, на която да се направи една хубава промоция в Радовиш, на която да се съберат всички Ципушеви, както и семействата на политическите затворници, лежали в сръбските затвори на Кралска Югославия и на Титова Югославия. Това семейство наистина заслужава внимание.
Панде Евтимов: Тодор Александров е една легендарна личност в македонската история. Ако случайно не беше роден, трябваше македонците да го измислят, затова, защото неговият подвиг и дело са брънка в революционната мисъл след формирането на ВМОРО от 1893 година насам. Тодор Александров, като достоен наследник на генерацията илинденци, заслужава пълно внимание по следните причини: Първо, той е човек, изцяло отдаден на организацията ВМРО, и от сърце, и от душа. Македония е чувства като собственото тяло. Той е човек, който е поминал трънлив път – от годините на основното си образование в Ново село, периферията на Щип, където минава детството му и основното училище, след това през завършването на педагогическата академия в Скопие. Той е човек, израснал в рамките на една земя, която тънеше в дъното на турското робство. Включи се в революционната организация, още като учител в училищата преподаваше родолюбивата материя. Този човек беше забравил за себе си. Пред него беше само Македония, нейната свобода. Той беше наистина жертва на самия себе си, жертва на Македония, жертва на свободата. Пред него беше светлият лик на Гоце Делчев, на Левски, на Ботев и на всички онези възрожденци, които бяха преди него, и оставиха дълбока следа в душата на Македония. Този човек, вместо на удобно в София, в креслото на организация, ходеше из Македония с пушка, за да разбие летаргичният сън на онези, които още спяха. Затова спечели много неприятели, онези, които бяха срещу свободата на македонците – на този дял от българското живо тяло, оставен в Турската империя след онзи Берлински договор. Тодор Александров не застана в защита на някое чуждо тяло, а в защита на собствената земя. Затова остана да живее тук като жив, като герой, като борец.
Фокус: Кои са неговите другари?
Панде Евтимов: Негови другари са всички негови съвременници – и последният водач на ВМРО Ванчо Михайлов, който след смъртта на Тодор Александров през 1924 година практически го наследява – до смъртта си в Рим. Тодор Александров остави след себе си плеяда революционери – все личности, хора, които го следваха, рамо до рамо. Покрай другите подвизи на Тодор Александров, можем да изтъкнем едно негово друго дело: по време на окупацията на Македония от сърбите след 1 декември 1918 година, когато от Македония бяха прокудени българските владици, свещеници, българските учители и интелигенцията, Тодор Александров стана техен защитник. Със самото си настъпване в Македония, сърбите започнаха една сериозна чистка, но бяха спряни от геройския подвиг на Тодор Александров и неговите чети. Има много примери, как по време на сръбската окупация, Тодор Александров и неговите чети, разположени в Кюстендилския край, покрай самата граница, не пропуснаха нито един момент да изпратят свои чети в Македония в критични ситуации. Негова най-голяма заслуга е спирането на колонизацията на сърбите от различни краища на тогавашното Сръбско-Хърватско-Словенско Кралство, както се наричаше, да се населят в Македония. Сърбите, настъпвайки в Македония като на друга територия, не подбираха средства, с които да наложат своите колонисти. Първите опити за настаняването им бяха страшни: турците не направиха такива злосторства да палят житото, да насилсват жените, да заплашват хората и т.н. В Овчеполието – една голяма област между Щип и Велес – се оплака на Тодор Александров в Кюстендил и неговите чети стигнаха в Овчеполието, където извършват така известното убийство на сръбски колонисти. С това се слага край на колонизацията на Македония. Планът на сърбите беше много страшен – Македония трябваше да я претворят не само в своя колония, каквато я претвориха, но в дял, в който трябваше да доминира сръбското население, докарано от различни краища на Сърбия. Но това, което се случи тогава, беше немислимо за другите дялове на Югославия, да речем – за хърватите, за словенците, ако и те чувстваха режима на крал Александър и на неговите изедници около него. Тодор Александров, със своите чети, начело с Ананиев, един войвода, който после 19 години лежа в сръбските затвори, както и Коце Ципушев, постави край на това. С убийството на сръбските колонисти в Кадрифаково, едно село в Овчеполието, постави край на по-нататъшния тормоз. Това не означаваше, че сърбите слагат край на колонизацията и насилствата, но вече тяхното отношение към македонското население беше по-умерено. Така, дори Тодор Александров да е грешник (а той не е грешник, той е голям герой, той е светец в македонската революция) ние трябва да оценим неговата голяма заслуга, че спря колонизирането на 250 000 сърби в Македония. Една такава величина на неговия подвиг заслужава пълно внимание. Но неприятелите работиха, направиха една друга работа, противна на идеите на Гоце Делчев, на Сарафов, на Лозанчев, на Тодор Александров и всички онези, които бяха водачи на Илинденското въстание, а после продължиха делото на Вътрешната Македонска Революционна Организация. Тодор Александров стана жертва на убийствената или самоубийствена атака, която извърши Яне Сандански, убивайки го на 31 август 1924 година в село Сугарево, близо до Мелник, Пиринския дял на Македония. Тук е мястото и на братоубийствената борба, която се води и между привържениците и противниците на Яне Сандански и другото крило. Яне Сандански беше турски шпионин и представител на Турската империя, ние не можем да не оценим неговите предишни положителни деяния, но трябва да оценим и това, че като платен от турците, направи голяма щета на организацията.
Дълги години в Македония беше забранено празнуването и отбелязването на смъртта или рождения ден на Тодор Александров. После падането на сърбокомунизма през 1990 година, в 1991 година ние направихме първото отбелязване на годишнината от неговата мъченическа смърт. Беше направен един скромен помен на родното място на войводата в Ново село. Оттогава до днес ние редовно на този ден отслужваме панихида, на които понякога присъстват по 500 души. По този начин искаме да кажем, че героите, паднали на бойното поле, не умират, и не трябва да бъдат забравени. Нещо повече – споменът за Тодор Александров остава в песните. Най-познатата и популярна песен, която заслужава голямо внимание, е „Мори, бабо, стара бабо, нещо ке те питам…”, в която се казва: „Кой войвода е бил там”, а бабата отговаря „Тодор Александров”… Така покрай всички премеждия, които се случиха в Македония, Тодор Александров не бе забравен. В Македония имаме положителни примери в изучаването на неговата личност; по-рано отбелязването на годишнината ставаше прикрито, сега вече е свободно. В същото време – в Македония са отпечатани и няколко книги за дейността на Тодор Александров. Едната книга е „Се за Македония” от Бранко Синадиновски, другата книга написа Димитър Галев и трета книга – пак Бранко Синадиновски, чието второ допълнено издание трябва да излезе по повод годишнината от смъртта му.
Фокус: Каква е връзката на Тодор Александров с Коце Ципушев, най-дългогодишния политически затворник в Македония?
Панде Евтимов: Родът му е близък до Тодор Александров. В събота в град Радовиш бе открита паметна плоча на Коце Ципушев – най-дългогодишния политически затворник на Македония в сръбските затвори. Повод за поставянето на паметната плоча е 70-годишнината от излежаването на 19-годишната затворническа присъда в сръбските затвори на революционера Коце Ципушев. Инициативата е на Емилия Ципушева, със съдействието на кмета на Радовиш Роберт Велков и председателя на Дружеството на политическите затворници, съдени за македонската кауза – Никола Андонов. Паметната плоча е посветена на мъченическия и славен път на всички политически затворници и другите репресирани в Радовишка околия. На освещаването на паметната плоча са присъствали хора от Кочани, от Щип, от Свети Николе, Велес, Радовиш, Струмица, Гевгели, Богданци и други населени места.
Неговите внучки на Коце Ципушев днес живеят в София. Преди няколко години беше възобновен и гробът му в гробищата в Орландовци. Неговото име носи и една улица в София. Има и книга „19 години в сръбските затвори”, отпечатана в София, препечатана и в Македония. Днес в Радовиш има само няколко души от рода Ципушеви; иначе много от семейството са лежали по затворите. Коце Ципушев е най-дългогодишният политически затворник на Македония в сръбските затвори. Бил е в затворите в Лепо глава, в Сремска Митровица, в Словения, в хърватските затвори… За него са се изказвали хубаво и сръбските, и хърватските революционери, които са лежали с него в затвора и са казвали – „Ципушеви бяха храбри люде, които не предаваха никого, а бяха горди от своето потекло и от онова, за което бяха затворени”. Това казва самият Родолюб Чолакович в своите спомени, които завършва няколко години след спомените на Коце Ципушев. След 19-те години се връща в София, в дома. Не е за вярване, че е оставил дъщеря си малка, когато е влязъл в затвора, а когато е излязъл, е заварил внучката си на същата възраст, на която е оставил дъщеря си. Внучката била на същата възраст, на която е оставил щерка си. Ципушеви са разтурни на много места, живеят в Америка, в Канада, в Белгия, в Скопие, в София. Случаят е както с Татарчеви, които са тук от моята Преспа; Татарчеви практически тук ги няма и са разтурени по всички страни в света. Почитането на Коце Ципушев е една хубава идея и се надяваме следващата година да направим една по-широка платформа за отбелязването на Ципушев. Надяваме се да има трето издание на книгата му „19 години в сръбските затвори”, на която да се направи една хубава промоция в Радовиш, на която да се съберат всички Ципушеви, както и семействата на политическите затворници, лежали в сръбските затвори на Кралска Югославия и на Титова Югославия. Това семейство наистина заслужава внимание.
Loading ...
