ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДИАГНОЗА

Д-р Георги Чалдъков

             На Людмил Станев

       Немският монах, философ, ботаник, учител по физика, астроном и метеоролог Грегор Мендел (1822-1884) e основател на генетиката. През 1856-1863 г. в градината на манастира в Бърно (в тогавашна Австро-Унгария) Мендел посажда 29 000 стръкчета грах (Pisum sativum), на които изследва онаследяването на белези.  През 1866 г. публикува резултатите си в статия, озаглавена Versuche über Pflanzenhybriden (Експерименти върху растителната хибридизация).  В нея Мендел за първи път описва доминантни и рецесивни онаследявания, предполагайки, че това се дължи на действието на „invisible factors”, сега наричани гени. Неофобията на другите учени обаче игнорира резултатите и концепцията на Мендел – статията му е била цитирана само три пъти през следващите 35-36 години.  Въпреки че именно той създава законите на наследствеността (Mendelian inheritance).

      През 1911 г. американският еволюционен биолог Томас Морган (1866-1945), базирайки се на опитите на Мендел, публикува в списанието Science резултати, получени в неговата Fly Room, пълна с шишенца, размножаващи се Drosophila melanogaster (винени мушици с черен корем) – в Columbia University в Ню Йорк. На тях той е изследвал онаследяването на цвета на очите – как мутации на гена за естествения червен цвят водят до раждането на мушици с бели или с розови очи (вижте фигурата, поставена след текста). Той установява, че хромозомите са носители на наследствеността – откритие, което през 1933 г. му носи Нобелова награда за медицина. Така от граха на Мендел през винените мушици на Морган се ражда наука – генетика.

         Отриването на структурата на ДНК, направено в началото на 50-те години на миналия век от Розалинд Франклин, Уотсън, Крик и Уилкинсън, поставя началото на молекулната генетика. Молекулите на ДНК са дълги двойни спирали, разположени в ядрата на клетките. Всяка хромозома е изградена от една молекула ДНК, където са локализирани стотици гени, кодиращи наследствената информация. Защо тогава всеки се обижда, когато му кажат, че е глупав, а никой не се обижда, когато му кажат, че очите му са кафяви или зелени?

      Независимо от това, Людмил Станев е роден на 11 aвгуcт 1959 г. във Варна и живее във Варна-София-Пловдив. Moжe да го cpeщнeтe и на “Аполония” в Созопол, на плaжа в Бургас и в Les Deux Magots – парижкoтo кафене на Камю, Сартър, Пикасо и Хемингуей. Всяка втора и четвърта обедна cъбoтa отпива с приятели в “Atmosphere Beach” – почти в морето на южния плаж във Варна. Пред погледите на гларуси разказва свои бивалици. И гларусите на гларуски казват „Искаме още бивалици, искаме още!“ – това означава, че гларусите му ръкопляскат.    

      Людмил има син на име Мишо и “Няма такава книга“, “Неприятният татарин“, “Ненакърнимо“, „Помалко”, “Приятели мои“. Понякога е писал стихове, но казва, че не смее да прави повече това, което Христо Фотев е направил съвършено. Автор е на сценария „Клиника на третия етаж” и шоу спектакълa “Какъв прекрасен свят”. За книгата “Малка нощна приказка“ получава награда  „Христо Г. Данов” през 2004 г. “Людмил е майстор на късия разказ, какъвто няма в българската литература“ – каза Младен Влашки на премиерата на “Приятели мои“. А Габрил Гарсия Маркес допълни: „Животът не е това, което си преживял, а това, което помниш и това как разказваш за него“.  Това преля чашите на похвали и Людмил Станев стана пророк на Варна – нали старите римляни са казвали vate за поет и писател, което означава пророк. Сега кандидатства за пророк на Бургас.

        Kогато се притесняваше защо се занимава повече с писане на разкази, а не с  медицина,  често си говорехме с майката на Людмил. Веднъж тя ми каза, че писател не е професия, а диагноза. Времето минаваше, Людмил все повече пишеше разкази и все повече се отдалечаваше от докторската работа. Докато един месец я напусна. През последните 20 години публикува  осем книги и написа няколко сценария за кино и театър. Читателският интерес преиздаде книгите му в големи тиражи. Така, завършил медицина с много добър, д-р Станев стана отличен писател. А като ученик е играл хокей на вода в отбора на „Черно море“… Людмиле, Людмиле, знаеш ли кога майка ти се поуспокои относно диагнозата, която ти бе  поставила? Когато в предговора на  „Ненакърнимо“ написа „Не съм писател“. И до днес, заради  мъдростта на майка ти, това ми звучи като „Не съм диагноза“. Тогава тя ми каза, че вече си излекуван. Потвърди го и самият  ти, особено с „Адажио“, „Реквием за бай Йордан и китовете“, “На старите поети (тъжна румънска мелодия)“, “Приятели мои“ И, разбра се, “Фoтoувеличение” на един “дeтски профил” – един от твоите masterpieces.

         Не е така обаче с една друга диагноза, поставена за нас, българите, от чешкия професор Константин Иречек. През декември 1881 г. той  написал: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другимо работата“. Не вярвам, че ако кажем „Не сме българи“, ще осъзнаем диагнозата си и ще се излекуваме. Трябва да сътворим своите адажио, реквиеми, поети, учeни… И дeтски профили. А когато не можем, да не пречим на другите да творят. „Когато седите във влака, помислете за това“ – пише Людмил Станев в разказ за диференциалната диагноза на буквите Е и Ш.

          Дa, има такава книга! Да, Станев стана отличен писател – във фамилното му име е кодирано става-нето. Както в имената на кръчмите в Лондон – еднa oт тяx  e “Half way to the sky” (Половин път до небето). Людмиле, Людмиле, ти сега си на половината път на твоите (не)бивалици за живота.  Кoгa ще публикуваш „Студентски празник на Лангерхансовите острови“? (Лангерхансовитe острови ca групa от клетки в панкреаса, откpити от Paul Langerhans през 1869 г. – те секретират инсулин и други хормони, регулиращи концентрацията на глюкоза в кръвта.)