20 юли/2 август – 111 години от Илинденско-Преображенското въстание

 

20 юли/2 август – 111 години от Илинденско-Преображенското въстание

 

                                                                                               Посвещава се на участниците в  

                                                                                     Преображенското въстание през 1903.

                                                                Ние,вашите потомци, никога няма да ви забравим.

 

Преображенци

 

Тръгнали Георги, Яне и Лазар

из тая Странджа планина

смъртни дружини правили

млади и стари писали.

 

Наред селата карали,

писали кои записали:

Ургари и Граматиково,

Заберни и Стоилово,

Кладара,Конак, Гьоктепе,

Чеглаик,още Сърмашик,

Търново и Дереково,

Блаца и Пиригоплово,

 

Мажура и Мегалово,

Маглaик  и Мокрошево,

Едига и Курудере,

Камила със Съдиево,

Коево,Пирок,Кулата,

Ковчас,Пенчово,,Тастепе,

Горна и Долна Кладара,

Каракоч и Кърклесия,

Коджатърлъ и Терзидере,

малкото село Раклица,

Карахъдър и Каваклия,*

 

Докузеки и Енеджия,

Каралия и Карахазма,

Еникьой и Енимахле,

Азали и Надърлия,

Чонгола и Колибите,

Яна и Урумбеглия,

Сереген и Бунарасан,

Пенека и Сатъково,

Ятрос още Дупница.

 

Сякому пушка дадоха

и ги на талим учеха,

на талим мале комитски,

комитски още български.

 

Рано на Преображение

знак за борба се даде,

огньове из Странджа горяха

по високите баири.

 

Всички се там събраха

байряците са развяли

български още комитски,

песни за свободата запяли.

 

____________________________________________________________

* Селата, отпечатани с по-тъмен  шрифт се намират в днешна Турция

 

 

Песен за Георги КОНДОЛОВ

главен войвода на Преображенското въстание в Странджа през 1903

 

Васил в село влизаше,

в село,в Граматиково.

Право при попът отиде

и си на попа думаше.

 

Бива ли попе,бива ли,

с тебе в църквата да идем.

Да ти се попе оплача,

ти да ме попе изповядаш,

Псалтирят да ми прочетеш.

 

Кога в черквата влезнали,

Васил на попът думаше,

попе ли,попе,Славе ле, *

право ме в очи погледни,

да видим ще ли познаеш,

че аз не съм Васил даскала,

ми най-съм Георги Кондолов.

 

Яз си брадата обръснах,

и си косата остригах

като в село пристигна

да не ме попе познаеш.

 

Възричай попе,наричай,

вред Кондоловата дружина,

дето е попе предаде,

горе ми в корията.

 

Половината е попе избиха,

половината я попе пръснаха,

главата ще ти отрежа,

да ти се попе отплатя.

 

Попът Псалтиря четеше,

брадата му се тресеше,

суратят му се меняше

и на войвода думаше.

 

Войводо,Георги Кондолов,

халал да ти е войводо,

всичкото мое имане

само ми глава не сечи.

 

А пък войвода му дума,

попе ли душо продажна,

войвода селях не знае,

войвода хатър не гледа.

 

Я не ти искам попе ли

всичкото твое имане,

от сиромаси сбирано

Ми най ти искам попе ле,

до утре да се изселиш,

до утре от село, и от Хасекията,

да не ти срещам попе ли,

да не ти гледам гаврата.

 

_______________________________________________________________

* Поп Слави предава четата на Георги Кондолов на турците.Войводата отива в село Граматиково и отмъщава на попа за предателството му.

 

                                                                                        Текстът на народните песни  е предоставен от

                                                                                         родения в Горно Ябълково и  живеещ в Несебър

                                                                                                                                              Павел ПАВЛОВ

====================================================

Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия през месец август 1903 г. е  масово героично въстание на българското население в тези две области, целта на което е национално освобождение. То е насочено срещу султанския безправен режим в Османската империя, срещу жестокия феодален гнет над българите, експлоатирани по най-безжалостен начин от турските чифликчии и продажни чиновници. Въстанието е най-значителната проява в освободителната борба на Македония и Одринска Тракия, ръководена от Вътрешната македоно–одринска революционна организаця (ВМОРО).

 Населението в тези две области правят решителен опит да отхвърлят чуждото иго и да разчистат пътя на прогреса и демократичното развитие, пътя на свободното национално самоопределяне. Липсата на правов ред, насилията, убийствата, действията на разбойническите банди са ежедневно явление. Данъците непрекъснато се увеличават. След освободителната Руско-турска война през 1877-78 г. управляващите правителства в Османската империя разпалват още по-силно мюсюлманския фанатизъм и омразата срещу българското население. Българите от Македония и Одринско участват активно в национално-освободителните борби за самостоятелна българска църква и за национално политическо освобождение. Съвместен е стремежът за създаване на български училища.

В условията на Османското управление, борбата на македонските и тракийските българи е съпроводена с много страдания, мъки и жертви. В нея загиват много родолюбиви българи, между които са братята Димитър и Константин Миладинови. Смели революционери от тези краища участват и във въоръжената борба за освобождението от Османското владичество. Участници от Македония има в Хаджи Димитровата чета. Има сведения за създаване на тайни революционни комитети в Македония и Одринска Тракия от Апостола на свободата Васил Левски. Може да се продположи, че революционните ръководители са възприели тактиката, разработена от Васил Левски, да се създава мрежа от комитети, които да подготвят населението за борба. Македонски българи участват в славното Априлско въстание от 1876 г., в четата на Христо Ботев и в Руско-турската освободителна война.

Голямото патриотично въодушевление след края на Руско-турската война и надеждата за национално самоопределяне и обединение в самостоятелна държава на българите от всички краища на Балканския полуостров много скоро е заменено с много скръб и разочарования. Това става през лятото на 1878 г., когато се научават решенията на антибългарския Берлински конгрес, на който Санстефанска България е разделена на три части: автономно княжество България на север от Стара планина със Софийски санджак, Южна България, където населението взема масово участие в Априлското въстание с много жертви, която е откъсната от Българското княжество и се превръща в оперативна автономна област под наименованието Източна Румелия. Македония и Одринска Тракия след Освобождението на България през 1878 г. също остават в пределите на Османската империя.

Наистина по силата на чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор се предвижда да се въведат реформи във вилаетите на Европейска Турция, като областите с нетурско население да получат политическа и административна автономия. Високата порта обаче не прилага реформите, а полага всички усилия да смаже национално-освободителните движения в двете области. Тук българското население продължава да страда от национален, социално-икономически и религиозен гнет. Не са премахнати причините, породили българското национално движение. Същевременно си остават и задачите за отхвърляне на чуждото потисничество. Характерно явление за Македония и Одринска Тракия по това време е масовата емиграция от тези области в княжество България, където възникват различни групи и организации.

Към края на 19-ти век ВМОРО възприема основните принципи, идеите, тактиката и стратегията на Българския революционен централен комитет и го приспособява към новите условия на борба. Върху развитието й оказват влияние и схващанията на социалдемокрацията и радикално настроените среди в България. Основното начално искане е да се предостави на Македония и Одринска Тракия политическа и административна автономия, т.е да се приложат предвидените в Берлинския договор реформи. Автономията се свързва с очакването, че Македония и Одринско ще се присъединят към България или ще послужат като обединително звено за създаване на федерация на Балканските народи. Стремежът на организациите е на базата на братското сътрудничество на народите да може да се противостои на национализма на управляващите върхушки в балканските страни, да се преодолее и съпротивата на Великите сили. Вътрешната организация включва не само Македония, но и Одринска Тракия и се опира преди всичко на българското население в тези области.

Съгласно източници, комитетите са използвали български книжовен език, на който са писани и издавани революционните документи и книжнина – програми, вестници и брошури. Ръководителите на освободителните движения, начело с Гоце Делчев и Дамян Груев в мнозинството си са преподаватели в български училища и са чисти и предани родолюбци. В четите влизат, израстват и се възпитават плеяда предани дейци на революционното дело, беззаветно отдали живота си за свободата на Македония и Одринска Тракия. Като войводи и инструктори участват много военнослужащи – офицери и подофицери от Българската армия, а в освободителната борба участват доброволци от всички краища на България.

Провалите в организацията в края на 19-ти и началото на 20-ти век нанасят тежки удари на революционното дело. Репресиите на турските власти засягат и централното ръководство на ВМОРО. Зачестяват сблъсъците между организационните чети и войскови поделения. През 1902 г. в сражения загиват прославени дейци на организацията като М.Патчев, Марко Ларински, Д. Абдураманов, Велю Марков и др. Политическата обстановка се изостря особено много след Горноджумайското въстание 1902 г., организирано и ръководено от Върховния македоно-одрински комитет. За успокояване на населението и за предотвратяване на революционното му надигане, Русия и Австро-Унгария постигат споразумение за реформи, които обаче не дават резултат.

Назначеният за главен инспектор на Македония Хилми паша насочва усилията си главно за унищожаване на Вътрешната организация. Терорът на турските власти достига до нечувани размери. Създава се и заплаха за големи провали и на революционното дело. Заедно с това недоволството на поробеното население расте и готовността му да се вдигне на въстание придобива спонтанен характер.

На 24 декември 1902 г. Централният комитет изпраща окръжно до комитетите в Македония и Одринско и до задграничното представителство на ВМОРО в София за свикване на конгрес, на който да се реши въпросът за въстание. На Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 г. се взема решение за вдигане на ”повсеместно и стратегическо” въстание в тези две области през пролетта на същата година. Във връзка с окръжното, на съвещания между ръководството на ВМОРО и задграничните представители възникват разногласия по въпроса за навременността на въстанието Задграничното представителство подкрепя решението за въстание. Г. Делчев, Я. Сандански и Г. Петров смятат, че съотношението на силите не е в полза на революционния бунт и че международната обстановка е неблагоприятна за въстание. Поради тази причина са свикани окръжни конгреси, които привеждат в наличност оръжието и бойните сили. Избират се и ръководните органи. Въстанието се отлага за през лятото. Г.Делчев се отправя за планината Алиботуш (Славянка) за конгреса на Серския революционен окръг, но при с. Баница, Сярско е обграден от турския аскер заедно с четата си и пада убит на 21 април 1903 г.

Това налага отлагане на конгреса в Серския революционен окръг за м. септември. Конгресът на Битолския революционен окръг заседава в Смилево от 19 до 24 април 1903 г. и избира Главен щаб в състав: Д. Груев, Д. Сарафов и Ан. Лозанчев и горски началства за отделните райони. На Главния щаб се възлага да уточни точната дата на въстанието. Изготвен е въстанически устав. В същото време в периода 15-18 април 1903 г. групата на „гемиджиите„ извършва Солунските атентати, надявайки се да привлече вниманието на западните държави върху положението в Македония и Одринско. Репресиите се засилват. Четите се активизират и влизат в открити сражения с наказателните отряди, които опожаряват селата и изтребват мирното население. На 1–ви юли членовете на Генералния щаб Д. Груев и Б. Сарафов вземат решение въстанието да започне на Илинден. Съгласно решенията на Смилевския конгрес, населението на Битолския революционен окръг въстава в края на юли.

На отделни места наред с българите въстават и власите. Централният комитет на организацията на Задграничното представителство отправя декларация до правителствата на Великите сили за причините и целите на въстанието, като подчертава отново искането за автономия. Българското правителство подава нота до Великите сили за положението в Македония и Одринско и за насилията, извършени от турските власти над българското население в тях през последните няколко месеца.

Пламъците на въстанието обхващат Битолско, Охридско, Кичевско, Леринско, Котурско и отчасти Прилепско. Водейки активни настъпателни действия, въстаниците нападат и унищожават неприятелските войскови части и при кръвополитни сражения овладяват Крушево, Смилево, Невеска и Клисура. В Крушево под ръководството на Никола Карев е установена революционна власт. Създадена е Крушовската република. Макар че във въстанието вземат участие българи и власи, в новосъздадената власт са представени народностните и религиозни групи в града: българи, екзархисти, власи и гъркомани. Тук на дело се осъществяват революционните принципи на ВМОРО.

В Солунския, Струмския и Скопския революционни окръзи партизанската дейност се активизира. Въстаническите действия се равиват съобразно събитията в Битолския революционен окръг.
Въоръженста борба пламва и в Одринско. Според общото решение от 28 юни до 30 юни в местността „Петрова нива” при с. Стоилово, Малкотърновско е свикан конгрес на Одринския революционен окръг, който взема мерки за засилване на непосредствената подготовка за въоръжена борба. Окръгът е разделен на 5 въстанически района. Определено е боево тяло, в което влизат М. Герджиков и Ст. Икономов. Взето е решение въстанието да избухне на 5-ти срещу 6-ти август. На празника Преображение – 6-ти август, четите в Странджанския район нападат турските части в Малкотърновско и Лозенградско и установяват контрол над селата.

Въстаниците се вдигат на въоръжена борба с голямо въодушевление. Четата на М. Герджиков овобождава Василико (Царево), а четите на Ц. Куртев и П. Ангелов овладяват Ахтопол и околните села. Върховното боево тяло отправя възвание към местното гръцко население, с което го кани да подкрепи освободителното дело. Революционно-демократичната власт в района просъществува повече от 26 дни. Въстаниците наричат своята освободена земя ”Странджанска комуна”. В Родопите също се засилва партизанската дейност Тук е сформирана голямата чета на Пейо Шишманов, която задържа значителни неприятелски сили.

В началото на сепември 1903 г. в местността ”Беклемето” в Пирин се свиква конгресът на Сереския революционен окръг. Взема се решение въстанието да започне на 14-ти септември (Кръстовден). Въоръжени сблъсквания с неприятеля избухват преди определената дата. В края на август в Пирин пристигат четите на Върховния комитет начело с ген. Ив. Цончев и полк. Ан. Янков, които действат съвместно с четите на Вътрешната организация. Ожесточени сражения се водят в Мелнишко, Демирхисарско, Неврокопско, Сярско, Драмско, Горноджумайско. Най-значителни са въстаническите действия в Разложко. В самия Разлог четниците и местните въстаници се сражават с нечувана храброст, проявяват жертвоготовност и героизъм, като дават и много жертви Разлог е напълно опожарен. На 18 септември четниците нападат и превземат с. Белица. В Солунския, Скопския, Струмишкия революционен окръг партизанската дейност също се акивизира. Извършени са атентати.

Османското правителство предприема бързи и сурови мерки за потушаване на въстанието. Към въстаналите райони са съсредоточени около 200 000 редовни войници, подпомагани от многобройни базибозушки части. Особено ожесточени са сраженията в Битолския революционен окръг – централното огнище на въстанието. Разгромена е „Крушовската република”. Населението е подложено на зверско клане и унищожение, а селищата са опожарени. Българското правителство отправя вербална нота, в която се настоява да се вземат мерки против изтреблението на българското население в Македония и Одринско. Турските войски осъществяват планомерно настъпление и срещу въстаниците в района на Странджа, където е съсредоточена 40 000 армия и е извършен морски десант в гърба на четническите отряди; опустошени са населени места и е избито мирното население.

Сред многобройните скъпи жертви е прославеният войвода Георги Кондолов
Въоръжените сблъсквания на цялата територия на Македония и Одринско продължават повече от три месеца. Съгласно източници, през това време стават 239 сражения, в които участват 26 400 въстаници, срещу около 350 000 редовна турска войска и башибозуци. Най-голям е броят на сраженията в Битолския революционен окръг – 150, в Одринския – 36 и в останалите 4 окръга – 38. Избити, изклани и изгорени живи са около 5 000 души, а около 15 000 са хвърлени в затворите. Десетки хиляди са принудени да напуснат родните си места. Принудени са да избягат в България..

Опожарени са 201 села. Без домове остават 7 083 души. Османлиите повтарят своите жестоки действия, така характерни за предходното – Априлско въстание през 1876 г.
Въстанието завършва с неуспех. То се оказва недостатъчно подготвено, а вътрешната и международна обстановка – неблагоприятна. България, гледана недоброжелателно и от Великите сили, и от съседните балкански държави, не е в състояние да се намеси решително – т.е. чрез война и чрез общо обединени усилия да се достигне до национално освобождение на угнетеното население.

Въпреки, че не постига поставените си цели, въстанието играе важна роля за по-нататъшната борба в Македония и Одринска Тракия. Заветите на борците от 1903 г. са трайно съхранени в паметта на поколенията и стават източник на вдъхновение в продължилите по-късно борби, ообено по време на Балканската война. В Илинденско- Преображенското въстание има нещо храктерно, нещо типично българско, може би изстрадано по време на 500 години мъки и теглила. С право може да се каже, че то е продължение на славното Априлско въстание през 1876 г. Характерът на тези две въстания е толкова еднакъв, че те не могат да се различат, освен във времето. В цялостната организация, започнала от времето на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев, прозира нравственото величие на българина.

Основните идеи произлизат от Българския революционен централен комитет. И при Априлското, и при Илинденско-Преображенското въстание ясно е подчертано, че българите се борят не срещу турския народ, а против турските бейове и паши. И в двата случая въстаниците са издигали възвания към турския народ, обяснявайки целите на своята борба. Съгласно източници, имало е турци, които са симпатизирали и дори подпомагали въстаниците. Всичко това е израз на интернационализма на въстаниците и техните водачи. В този смисъл тези въстания са не само български. Те имат принципно общочовешко значение. И това определя голямото им величие и голямата връзка между тях.

Българите са се борили против феодалния строй, който е потискал всички: българи, власи, гърци, дори и турци. По този начин се изразява и духът на тези две въстания.
И двете въстания са събития с огромно значение в историята на българския народ, защото показват, че робът българин е в състояние да се жертва за своята политическа свобода. Това са въстания на борци, търсещи своите истини, своето право на свободен живот и съществуване. Въстаниците показаха на целия свят, че българинът може да се жертва и е готов да мре за своето Отечество.

Илинденско-Преображенското въстание намира широк отзвук сред световната прогресивна общественост. Особено активно отекват тези събития в България. Всички слоеве на българския народ са дълбоко развълнувани и се отнасят с голямо съчувствие към жертвите на султанския деспотизъм Въстанието разкрива слабостите на Османската империя и недъзите на обществено-икономическия живот. То дава тласък за развитие на младотурското движение и за раздвижване на другите опозиционни сили. Това въстание е подготовка за решителната битка на народите от Балканския полуостров срещу вековния поробител – Османската Империя по време на Балканската война през 1912-13 г.