В историята на всеки народ има събития, които не могат и не бива да бъдат забравяни. Те са стожерите, които крепят националната памет, самочувствие и гордост. Подобно на празниците от църковния календар, датите от националния исторически календар свързват минало и настояще, за да ни посочат верния път в бъдещето. При изпълването на кръгли годишнини и юбилеи, както сега със 100-годишнината на Балканската война и 110-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, ние си спомняме за тях и им отдаваме всенародна почит. Това не означава, че щом датата отмине и празничността отшуми, трябва да забравим събитието или личността за пет или десет години. Няма нищо по-несъстоятелно и вредно от призивите, които понякога чуваме от политиците: „Да прочетем тази или онази страница от историята и да я затворим”! Напротив, Книгата на историята трябва винаги да бъде отворена пред нас, пред очите ни, като компаса и картата за мореплавателя. Затворим ли я, както често се е случвало, ще се лутаме в безпътица и ще повтаряме едни и същи грешки.
Затова с настоящите редове, макар извън реда на кръглите годишнини и юбилеи, искам да привлека вниманието на многобройните ползватели на информацията, предоставяна ни от Агенция „Фокус”, за да припомня за две събития, без които историята на България и българите нямаше да бъде същата – Съединението на Княжество България и Източна Румелия и неговата военна защита през 1885 г.
„Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна” – това е кредото на Иван Хаджийски и само с помощта на научното мислене и със силата на своя талант той успя да надделее над песимизма и да разкрие народопсихологията на българския народ в нейната сурова красота и трагично величие.
Научното мислене априори е критично, ученият по призвание е скептик, съмнението е първата стъпка на познанието. Тъкмо с тази методология, която е основа на всяка научна теория, талантливият народопсихолог съумя да изследва българския бит и душевност и да напише бeзсмъртното есе „Оптимистична теория за нашия народ”. И пак със същия скептицизъм и критицизъм то беше прочетено и допълнено още в годината на неговото публикуване. Автор на това допълнение е Ефрем Каранфилов, бъдещият академик, литературовед и народопсихолог, който по талант и авторитет се родее с Иван Хаджийски. В книжка 4-та за 1938 г. на сп. „Философски преглед”, може би най-елитното и интелектуално списание в България през онази епоха, в което само няколко месеца преди това е отпечатана „Оптимистичната теория” на Хаджийски, той публикува едно кратко есе със заглавие „Военната история като основа на българската характерология”. В него Ефрем Каранфилов развива и защитава оригинална теория за войната като обект на интердисциплинарно изследване от всички клонове на хуманитарното познание. Основната теза на автора е, че истинската народопсихология на народите се разкрива тъкмо във войните. „Защото несъмнено е – заявява той, – че ако трябва да се проверяват най-добрите достойнства и недостатъците на този или онзи народ, това може да стане преди всичко в дните на големи изпитания, каквито съставляват войните, през които цялата борческа мощ на народите се събужда, където цялата национална воля се проявява и където всички гнилоти и недостатъци излизат от своите скривалища на повърхността. Най-големият изпит за народите са безспорно войните и тъкмо при тях може да се види колко пари струва в дадено време този или онзи народ, та макари да са на лице най-блестящи теории за неговата стойност и неговото бъдеще. Пределът на духовните сили и ръстът на един народ може да се види само тогава, когато неговата воля е напрегната до крайност и неговата мощ е притегната от железния обръч на войната”.
Есетата на Хаджийски и Каранфилов, прочетени заедно, са един отличен подстъп и подходяща методология за научното изучаване и осмисляне на темата „Съединението и неговата военна защита”. Ако първото е синтезирана и ненадмината апология на нравственото величие на Българското възраждане, което окриля първостроителите на българската държавност и се превръща в национален идеал за поколенията от Освобождението до Балканската война, второто е страстна и убедителна пледоария в защита на тезата, че не може правилно да се оцени българската история, ако не се познават борбите, въстанията и войните за национално освобождение и обединение. И тъкмо заради критичността на научното мислене и скептичността на учения веднага трябва да си зададем въпроса: Защо „Отечествена война” или „Въоръжена защита на Съединението”, а не просто Сръбско-българска война? Краткото припомняне на хронологията и фактологията отпреди 128 години ще ни помогне по-добре да разберем мястото и значението на една от „най-българските години” и да намерим сами отговора на този въпрос, който от своя страна може би ще роди други въпроси, за да трасира чрез тях нови пътища към научното познание за родната ни история (датите са по актуалния тогава в България Юлиански календар):
Политическата 1885 г. – и за България, и за Европа – се открива с Македонския въпрос, с покъртителните разкрития за непоносимото положение на българите в областта, с най-новите факти за грозните турски насилия, оповестени от белгийския учен Емил дьо Лавеле и анкетирани от британския парламент. Вълната от митинги от двете страни на Балкана в защита на македонските българи, започнали още в края на 1884-та, продължават с нестихваща сила и през новата година. Исканията за прилагане на предвидените в чл. 23 на Берлинския договор реформи за Македония парадоксално се сливат със стремежа на българите от Източна Румелия да ликвидират чудотворната квазидържава, рожба на същия този договор, като я присъединят към Княжество България.
10 февруари – бивши ръководители и дейци на националноосвободителното движение учредяват Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Председателят му Захари Стоянов само преди няколко месеца е издал първия том на своите „Записки по българските въстания”, след като две години по-рано публикува биографията на Васил Левски. Буквално от опита на Априлското въстание и от комитетската организация на Левски израства новата конспиративна мрежа, която си поставя за цел подготовка на въоръжено въстание в Македония, съединистка акция в Източна Румелия и обединението на целия български народ в един държавен организъм.
17 февруари – първата публична проявя на БТЦРК е честването на годишнината от смъртта на Любен Каравелов С инстинкта на истински народен трибун и самороден политически лидер Захари Стоянов успява да прозре огромния социално-политически потенциал на празника и да го превърне в мощно средство за мобилизиране на гражданското общество. Този ден тогава се пада в неделя и затова на молебена в храма „Св. Св. Кирил и Методий” в Пловдив, отслужен от епископ Гервасий, се стича голямо множество. Веднага след приключване на църковния ритуал се провежда митинг в защита на българското население в Македония, който събира над 2500 души. Само два дни по-късно, когато по традиция се чества 19 февруари, Денят на Санстефанска България, празникът приема облика на истинска масова и повсеместна манифестация на идеята за национално и политическо единство. Така е във всички градове на автономната област, а в Пловдив през целия ден и вечерта по улиците и площадите има бурни шествия на учениците от всички градски училища. Оттук насетне всеки празник, годишнина или юбилей в Източна Румелия ще се превръща в манифестация на съединистката идея.
6 април - по чиста случайност или по някаква мистична воля точно през пролетта на 1885 г. се навършват 1000 години от смъртта на Св. Методий. Този символичен за българската културно-национална кауза юбилей дава повод на Българската екзархия с подкрепата на българската държава да превърне честването на събитието в грандиозна манифестация на националното единство. Празненствата в Пловдив и другите източнорумелйски градове се надпреварват по тържественост и масовост и се нареждат достойно до аналогичните прояви в София и В. Търново, в Солун, Скопие и Охрид, в Лозенград и Одрин, в Тулча и навсякъде, където това е възможно по българското национално землище.
23 април - на този ден по тогавашния Юлиански календар българите по традиция честват църковния празник на Св. Георги Победоносец или Гергьовден по народния календар. Той обаче е и официален държавен празник на Гърция като тезоимен ден на крал Георгиос І. Подбудени от гръцкия консул пловдивските гърци и гъркомани се опитват да компрометират съединистката идея, като превърнат Гергьовден в гръцка националистическа манифестация. Като по команда в навечерието на празника по домове, магазини и кафенета са провесени гръцки знамена. Българите в Пловдив обаче също отговарят, без съмнение организирано от БТЦРК. Ученици, опълченци, македонски бежанци, граждани от всички възрасти и съсловия масово излизат по улиците да демонстрират за сетен път българския облик на града. Няколкото по-сериозни сбивания и два-три изстрела се разминават без жертви. В резултат обаче до вечерта всички гръцки знамена са изпокъсани и свалени, цялата украса унищожена. Подобни инциденти се разиграват и в други източнорумелийски градове, навсякъде със същия резултат. Гергьовден през 1885 г. остава български, а тази странна, непрогласена и забравена гръцко-българска „война” може да се смята за първата защита на Съединението, преди то още да е официално прогласено.
19 май - на този ден турците в Източна Румелия, както и в цялата Османска империя, отбелязват празника Велядети-Хумаюн. В предходните години никой не му е обръщал публично внимание и дори няма запазени свидетелства как е протичал и какво всъщност е представлявал този османски държавен празник. През 1885 г. обаче датата става знаменателна в предисторията на Съединението. Под предлог, че почивният ден е по-подходящ за всенародни празненства, дейците на БТЦРК преместват традиционното честване на гибелта на Христо Ботев от 21 на 19 май, който тогава се пада в неделя. Така отоманският празник се превръща в съединистка акция, в която главна роля пак играят опълченските дружества – един от най-силните, авторитетни и сплотени отряди на националнообединителното движение. За да се застрахова от възможни конфликти, правителството арестува някои от организаторите на честването. Въпреки това на 19 май след панихидата за Христо Ботев няколкостотин души дефилират през града до конака на Главния управител с искане за незабавно освобождаване на арестуваните си другари. Подобни манифестации с открита пропаганда на съединистката идея се провеждат и в други градове. На това източнорумелйското правителство под натиска на Високата порта отговаря с масови арести на ръководители и участници и само попада в сценария на БТЦРК, който цели именно конфронтация между народа и управниците.
28 май – излиза първият брой на в. „Борба”. Историята на българската журналистика не познава друг вестник, който да е изиграл такава мобилизираща роля в нашата история. Може с основание да се твърди, че вестникът на Захари Стоянов е детонаторът на Съединението, а неговата уводна статия, в която той говори за „светлата и мрачната страна” на печатното слово днес би трябвало да се изучава от българските журналисти като образец на професионално майсторство и гражданска съвест: „И така ние сме вече вестникар. С евангелско благоговение се приближаваме ние да повдигнем свещеното знаме на публицист, това силно оръжие на народите, под което са се извършили най-благородните борби за право, свобода и прогрес, под което са станали на прах и пепел множество тирани и тиранчета, па има да падат още, докато свят светува, докато тоя свят се дели на слаби и силни, на бедни и богати. Страшно е свободното слово, велика е неговата задача във всяка страна и всяко място, гдето това слово не е удушено от някого човекообразен звяр, наречен божи избраник”.
21 юли - заключителният събор на Бузлуджа за честване на годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и неговата чета. Хиляди поклонници от Източна Румелия и Княжество България се събират на историческия връх, като поредното символично обединение на народа от двете страни на Балкана, този път в ярка революционна окраска. Църковната служба върху гробовете на новобългарските мъченици, пламенните слова за националното освобождение и обединение, всеобщата вяра и решимост, разказани с огнения език на Захари Стоянов във в. „Борба”, наелектризират до краен предел политическата обстановка в Източна Румелия.
30 август – официален празник на Княжество България, наситен с много символика. Освен тезоимен ден на княз Александър І, той се чества и като тезоимен ден на Царя Освободителя Александър ІІ и Царя Покровителя Александър ІІІ, т. е. като двоен българо-руски празник. На пръв поглед безобиден в църковния календар, в оперативния план на съединистите денят на Св. Александър Невски концентрира в себе си ясни за съвременниците политически послания. По традиция освен това големите военни маневри на българската войска се свикват именно така, че религиозният празник на светеца-воин и на неговите владетелстващи съименници да може да се чества сред войската. Затова не е случайно, че точно на този ден пратениците на БТЦРК се явяват във военния лагер край Шумен, за да уведомят българския княз, че жребият е хвърлен. Княз Александър няма друг избор, освен да застане начело на общонародното дело. В същия ден 79 български офицери са произведени в капитани. Такова масово повишение в звание българското офицерство дотогава не познава.
6 септември – Източнорумелийските дружини под командата на майор Данаил Николаев, въстаниците от околните села и дейците на БТЦРК провъзгласяват Съединението. Главният управител е арестуван, съставено е временно правителство. Толкова дръзко и толкова успешно покушение срещу световния ред на великите сили, договорен по формулата за политическото равновесие, никога след това няма да бъде извършено. На 6 септември 1885 г. обаче едно българско поколение дръзна и успя. Същия ден е обявена мобилизация на българската войска в Княжество България.
9 септември – Княз Александър І влиза тържествено в Пловдив. От политически факт Съединението се превръща във военен. Дружините от Северна и Южна България, разделени през 1879 г., отново се събират под единно върховно командване. В същия ден всички руски офицери са отзовани от българската армия. След като само преди десетина дни придобиват своето звание, младите български капитани, които дотогава са командвали взводове и роти, сега застават начело на дружини и полкове. Със серия укази и заповеди по военното ведомство в следващите дни е задвижена мащабна операция за прикриване на българо-турската граница и подготовка на отбранителна война срещу евентуално турско нахлуване. Всички действуващи части на войската са обединени в Южен и Западен отряд и незабавно потеглят към местата за съсредоточение. Започва „Военната защита на Съединението”.
7 октомври – княз Александър І издава указ за „свикване под знамената на продължително време” на Народното опълчение. Поведението на Сърбия показва, че назрява нова, още по-голяма военна опасност. Цяла България от ученическите легиони до ветераните от Шипка е на бойна нога. Военната защита на Съединението се превръща в отечествен дълг.
2 ноември – по заповед на крал Милан сръбската войска вероломно напада България. Започва войната, която днес наричаме „Сръбско-българска”. Българският народ през 1885 г. й даде по-точно име – Отечествена война. Това е нейното истинско име, което най-добре отразява нейната същност. Отечеството беше в опасност и целият народ се вдигна да го защитава. Походът на южнобългарските войски към Сливница поразява съвременниците. Всеки ден от тази война заслужава своето собствено място в хрониката на националната памет. Неслучайно само след година паметните победи при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот ще се превърнат в бойни празници на българските полкове.
7 ноември – тридневните боеве на Сливница завършват с триумф на българската войска. Българските капитани сразяват сръбските генерали, младата българска войска защитава своето отечество. Днес приемаме това като даденост. За съвременниците обаче то е истинско чудо. Малцина могат да повярват, че една армия на младенческа възраст като българската, създадена само преди седем години, може да устои на сръбската, калена във войни и въстания. Дори екзарх Йосиф се съмнява, че България има шансове във войната със Сърбия. „Българското Княжество няма нито офицери способни, нито артилерия, нито даже войска достатъчна и печена като сръбската – отбелязва църковно-народният водач в дневника си в навечерието на Сливнишката битка. – Днес войната не е юначество, а изкуство. Прочее е вероятно, че сърбите ще надвият, колкото и българите да се защитават храбро”. На 8 ноември, когато до Цариград вече достига новината за голямата българска победа, екзархът продължава да бъде скептик: „Общото вярване е, че сръбската войска е по-многобройна, по-добре снабдена с всичко и с добри офицери, така щото ще победи. От българите може да се очаква само известно съпротивление поне за няколко дни”. Без съмнение зад тези военни анализи на екзарх Йосиф прозира мнението на турските власти и дипломатическите представители на Великите сили в Цариград, с които той контактува. Съмнения и колебания са изпитвали и някои от държавните и политическите мъже на България в онези дни. Единствените, които вярват непоклатимо в своята победа, бяха българските офицери, подофицери, войници, опълченци и доброволци. Тяхната вяра се превръща в тяхна победа.
15 ноември – победа при Пирот и последен ден на Отечествената война. Има нещо дълбоко символично и исторически справедливо, че дипломатическият представител на Австро-Унгария в Белград граф Кевенхюлер – Меч идва на крака в Пирот, за да спре похода на българската войска. Военната защита на Съединението само по необходимост беше насочена срещу Турция и Сърбия, но по своето стратегическо значение тя порази и изобличи преди всичко Берлинския ред като несправедлив и лицемерен. Изобличението беше толкова силно и неопровержимо, че всички велики сили в крайна сметка бяха принудени да признаят Българското съединение. След няколко години датата 15 ноември, като обобщение на цялата победна хронология на войната, се превръща в боен празник на българската войска – Празникът на победите. В официален държавен празник се превръща и датата 6 септември – Ден на Съединението. Така живот и история се сливат в едно. Дейците на Съединението и неговата военна защита използват честванията на юбилеи, годишнини и празници, за да творят история, а сътворената от тях история се въплъщава в празници от Българския национален календар.
В следващите години и десетилетия Празникът на победите и Денят на Съединението, заедно с празниците на Санстефанска България и на Св. Св. Кирил и Методий, а след 1908 г. и Денят на Независимостта, ще отмерват пулса на националния живот и ще държат буден и жив Отечествения дълг. От него ще се родят нови поколения, които ще напишат във вечната книга на българската история славните страници на македоно-одринското революционно движение, Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война, Първата световна война. Точно това е оптимизмът на българската история, който откриват Иван Хаджийски и Ефрем Каранфилов, за да ни завещаят като научна теория – Отечественият дълг отразява нравственото величие на Възраждането и оживотворява неговите завети във всяка епоха.
Loading ...
