Станишев провали конспирацията на прехода

Карикатура: Христо Комарницки —-

Лидерът на БСП Сергей Станишев направи грешка, която олигархията няма да му прости – извади на показ конспирацията на прехода. Изригналото в протести българско общество за пореден път си задава историческия въпрос: Защо ручахме жабетата през тия години? И за пореден път ще остане излъгано, ако не разбере сигналите от партийните централи, и особено от „Позитано“ 20, където се пази институционалната памет на целия преход – от демократичния социализъм, през болезнените реформи, та до днешната драма.

Ако Станишев остане без работа

поради гнева на другарите си или поради вътрешни интриги, ще има време да изложи подробно разкритието си в книга с работното заглавие „Олигокрацията – висш и последен стадий на криминалната революция“. Защото т.нар. преход от комунизъм към демокрация не бе нищо друго освен трансформация на старата кланова върхушка в олигархия, която нито за миг не изпусна властта в България въпреки мутациите, през които премина. Това беше замисълът на дворцовия преврат на 10 ноември 1989 г., който предотврати крах на тоталитарната клика и осигури господстващо положение за нейните наследници. Сделката бе постове срещу пари, преминала после в пари срещу постове. Да управляваш, днес

не е нужно да заемаш управленски пост, достатъчно е да го купиш

Изводите не са нови, но никой политик не е давал досега толкова откровена картина на разделението на труда по върховете в България между несменяеми с избори управляващи и правителствени и партийни фигуранти. Припряното назначаване и паническото оттегляне на Делян Пеевски от поста председател на ДАНС дръпна несръчно завесата на родното задкулисие, зад която се видя, че нито министър-председателят, нито лидерът на главната управляваща партия са лица с решаващ глас по въпроси с държавна значимост. Отчаяните усилия на Станишев да наложи Пеевски като възлово лице, от което зависело оцеляването на кабинета, както и оттеглянето му ден по-късно като политическа грешка, която е заплашила оцеляването на кабинета, показва само едно – че съдбата на правителството не е в ръцете на самото правителство, а извън него. Премиерът Пламен Орешарски бе най-объркан в цялата ситуация, защото не успя, или по-скоро не посмя да си спомни кой точно му предложи кандидатурата на Пеевски.

Трескавите усилия за обратно придърпване на завесата издават не толкова страх за съдбата на правителството, колкото на неговите кукловоди. Правителствата се сменят, но

най-ценният продукт на прехода в България не е демокрацията, а олигокрацията

За нейното отглеждане бяха хвърлени най-много ресурси от националната икономика, не бяха жалени средства дори в най-кризисните периоди. Спомняте ли си как се стигна дотук? През Лукановата зима в началото на 90-те години, когато хората се редяха нощем на опашки, за да се доберат до кофичка кисело мляко, избрани лица си лягаха милиционери и се събуждаха милионери, други пък от комунисти и спортисти ставаха капиталисти. Това бе времето на вълшебствата и затова от новородените богаташи не се искаше друго, освен да съчинят приказка за внезапното си замогване. Но за хиляда и една нощ сюжетите се изчерпаха и чудодейните замогвания секнаха. Парите започнаха да се въртят в добре очертани кръгове, които се заеха да бдят срещу проникване на външни лица и срещу конкуренция. Това бе времето на „охранителите“, издокарани в анцузи. След като баницата бе общо взето нарязана, увардена и раздадена, народът бе пуснат в средата на 90-те години да си поиграе на капитализъм чрез масова приватизация на хартия и да влезе в милионерска роля чрез хиперинфлация.

Замогването на протоолигарсите се съчета с възхода на мутрите през втората половина на 90-те години, изпълняващи функцията на въоръжена ръка на новата управляваща класа.

Тя си изгради паралелна държава, за да брани интересите си,

като в същото време превърна в куха черупка официалната държава, за да си гарантира безнаказаност. Криминалната революция навлезе в трети етап, когато за първи път се усети, че и две Българии да бе оставил Тодор Живков (както ни уверяваше), теренът бе отеснял за растящите апетити. Мутрите охранители захвърлиха анцузите, преобразиха се на „добре облечени бизнесмени“ от застрахователния бизнес (по думите на познавача им Бойко Борисов) и захванаха да се стрелят по улиците, за да си крадат вече откраднатото от народа. Спестеното от социализма бе ометено и се премина от екстензивно ограбване на населението към интензивно източване на бюджета на държавата, пълнен пак от същото опоскано население. Борбата за надмощие взе над 150 жертви, записани на съвестта на дежурния „неизвестен извършител“.

Подготовката на България за влизане в ЕС в средата на миналото десетилетие вкара нов регулатор в държавата – Еврокомисията, която поиска най-напред да спрат показните убийства. И те секнаха като по команда. Задкулисието видя

нов шанс за просперитета си чрез достъп до еврофондовете

и се споразумя да спре вътрешната война, като премине към обединяване на принципа „заедно можем да крадем повече“. Групировките започнаха да се окрупняват, като най-компрометираните се преродиха в холдинги с нови названия, а олигарсите придобиха самочувствие на официални партньори на държавата и на европейските структури. Първият, който се яви в Европарламента, щом България влезе в ЕС на 1 януари 2007 г., бе собственикът на „Нове холдинг“ Васил Божков. Много скоро той се утвърди като голям потребител на еврофондове в пътното строителство.

Средствата от ЕС плюс изобилните чужди инвестиции до началото на кризата през 2008-2009 г. осигуряваха достатъчен простор за растеж на родната олигархия, която за пропаганден комфорт измисли схема как чрез държавни пари да си създаде медиен монопол. Групировката около КТБ на Цветан Василев, бившата шефка на тотото Ирена Кръстева и нейния амбициозен син Делян Пеевски показа, че и в ерата на зрялата олигархия има място за новоназначени олигарси, стига да обслужват другите в елитния кръг, както и на посочените от тях служители на волята им в изпълнителната власт.

Сговорът функционираше безупречно чрез извъртане към новите фаворити при всяка смяна на властта, но кризата развали разбирателството

Парите намаляха, а лакомията – не

Възникна напрежение между олигарсите, което бързо премина във фазата кой-кого. Доскорошните сърдечни приятели Цветан Василев и Бойко Борисов развалиха дружбата си след падането на правителството на ГЕРБ. Те заеха толкова враждебни позиции един срещу друг, че няма как да са се намразили толкова освен за много пари. Съперничеството се превърна във въпрос на живот и смърт. Така го представи самият Станишев, който обясни, че Делян Пеевски залагал живота си чрез съгласието си да оглави ДАНС и да потърси сметка на Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Борисов пък се провикна на 18 юни в парламента: „Искат да ме убият, това ли е нестандартното“ – по повод твърдението на Станишев, че е харесал Пеевски за шеф на ДАНС, защото ситуацията била нестандартна и се налагали нестандартни мерки.

Представлението, което гледаме, е

сблъсък на олигарси кой да язди държавата и народа

Обществото усеща, че нещо се прави за негова сметка, но протестира не където трябва. Шествията на демонстранти между „Дондуков“ 1, площад „Народно събрание“, Орлов мост и партийните централи показва, че изливат гнева си срещу фигурантите във властта, както стана и през февруарските протести. Ако народът отново не схване откъде идват проблемите му, ще възпроизведе ситуацията при следващите избори – когато и да са те. За олигархията общо взето всяка власт е добра, щом е купена и послушна. Днешните съперници утре могат отново да се прегърнат, ако разберат, че това е по-добре и за едните, и за другите.

За обществото обаче не е добре да продължава статуквото. Криминалната революция най-сетне трябва да свърши, защото е имало стогодишни войни, но не и стогодишни революции. Олигокрацията трябва да се моли да не би на протестиращите да им хрумне да се разходят по-далеч – например до именията им в Бояна, Банкя, Драгалевци и разните затворени квартали, защото тогава няма да ги увардят от народния гняв нито високите дувари, нито личните охранители. А точно там се съчиняват управленски коалиции и висши назначения, докато в Народното събрание и Министерския съвет само се огласяват, както видяхме с казуса „Пеевски“.