ДНЕС (29 МАЙ) СЕ НАВЪРШВАТ 560 ГОДИНИ ОТ ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ ОТ ТУРЦИТЕ (ВТОРНИК, 29 МАЙ 1453 Г.)

            Спомените на сръбският войник Константин Михайлович “еничарина” от Островица, свидетелствуват, как става това. Те са публикувани на български език в забележителната книга „Когато всички пътища водеха към Константинопол” на Николай А. МАРКОВ. Издадена от Фабер през 2012 г., но отмината от нашата културна общественост, без необходимото внимание. По това време, голяма част от българите вече гледаха сериала – „Великолепният век”…

Константин Михайлович е роден около 1435 г. вероятно в с. Островица при гр. Ново Бърдо. Той бил включен в състава на войсковата част в състав от около 1500 войника, изпратена от сръбския деспот Гюрг Бранкович по искане на султан Мехмед ІІ за участие в обсадата на Константинопол[1]. В този отряд той изглежда бил включен поради уменията си в минното дело, поради което при обсадата на Града участвал като военен миньор.

След превземането на Константинопол Константин Михайлович се завърнал в Ново Бърдо, където само две години по-късно при превземането и на този град от турците той бил пленен заедно с брат си. Не е изключено тогава той действително да е бил зачислен в еничарския корпус, но нищо от разказа му за последвалите събития не подсказва за това. Все пак, като участник в османската армия, той взел участие в почти всички завоевателни походи на султан Мехмед ІІ.

Ще го видим при обсадата на Белград, при завоюването на Пелепонес, при превземането на Трапезунд и накрая при завладяването на Босненското кралство. Впоследствие той бил определен за командир на гарнизона на граничната крепост Звечай при Върбаш, която при поредната унгарска кампания в турските земи попаднала в унгарски ръце. Така Константин Михайлович вероятно бил отведен в Унгария, откъдето се заселил впоследствие някъде из земите под полска власт. Там, на спокойствие и на преклонна възраст той съставил спомените си, записани вероятно между 1497 и 1501 г.

Оригиналният ръкопис от това негово единствено съчинение не е достигнал до нас. То се познава по 16 по-късни преписа и преработки от ХVІ и ХVІІ в., от които 9 на полски и 3 на чешки език[2]. По-късно текстът бил преведен и на латински. По всяка вероятност съчинението е било създадено обаче на полски. Ученият свят се запознава за пръв път с този интересен извор едва през 1828 г., когато той бил публикуван от А. Галензовски в неговата „Сбирка от стари полски автори”[3] по намерения само 5 години по-рано ръкопис в библиотеката на католическия манастир в Бердичев. Последвали още няколко полски, чешки, сръбски, немско и руско издания, а в съвремието ни и едно американско[4], но несъмнено най-доброто и досега остава това на Ян Лос от 1912 г. (Pamiętniki janiczara czyli Kronika turecka Konstantego z Ostrowicy napisana mięr. 1496 a 1501. Wydal Jan Łos. W Krakowie. 1912). В това издание, по което е извършен предложеният тук превод, описанието на Константинопол е на сс. 74-76 (за ръкопис „Z” от втората четвърт на ХVІ в.) и на с. 184 (за прибавката по ръкописи „P” и „A”, първият от края на ХVІ, а вторият от началото на ХVІІ в.).

[...] Като пристигнахме пред Константинопол, определиха ни да се установим [на стан] пред Адрианополската врата, а седмица след като се бяхме установили там, царят (т.е. султанът, б.м.) по великолепен начин, без да жали парите, прекара ладиите [в Златния рог], на което се дивяха целият град и войска. Извърши го така: беше направен прокоп в планината, на чието дъно имаше греди, намазани дебело с лой, и всяка ладия с изчистен корпус беше насочвана по тях, и с разтворени ветрила всичките тридесет ладии една след друга, като че ли бяха на вода, с [музика от] зурни[5], с топовна стребла, а в това време битката беше прекратена заради преголямото учудване, ладиите, теглени по сушата от хора и биволи, стигнаха до морето. Като видяха, че ладиите се отправят така, гърците поискаха да им попречат, за да не стигнат до морето, но не успяха да направят нищо. И по този начин Константинопол беше обсаден както по суша, така и по море. И има един морски залив широк около два гона[6], който е между Константинопол и Галата или Пера. През този залив турският цар наредил да се направи мост върху лодки, а той бил направен така, че по него можело да се язди.

Турците останали край града осем седмици, като стреляли с големите топове, с които срутвали стената така, че я разрушили на [дължина] половин гон[7]. Константинопол е голям град: обиколката му е около тридесет и две италиански мили, в него има седем хълма и забележителни сгради, големи църкви, сред които най-голяма е църквата [Света] София, до която e построено прочутото училище, наричано Философие[8]. Сега в тази църква се държат конете.

Този град Константинопол има три страни – две са откъм морето, а третата е [защитена от] двойна стена с големи кули, с много голям вал и с ров; на друго място има и три здрави кули, а откъм морето има зид и кули; църквата Св. София[9].

Стамбол е голям град, има великолепни крепостни стени, високи и дебели, както и гъсто построени кули, [поради което] турският цар не би могъл да го превземе, ако не беше подлата измяна. Заради големината на града гръцкият цар [не[10]] можеше да има толкова много хора, че да ги подреди по зида както трябва и затова на онова място, където стената била съборена, нападащите царски еничари убили гръцкия командир, на когото била поверена [отбраната на това] място. А когато главата (т.е. командирът, б.м.) била сразена, тогава и другите уплашени започнали да отстъпват. А еничарите като се събрали там започнали да се катерят по стените и да убиват [защитниците им] и цялата царска (т.е. на султана, б.м.) сила навлязла в града, и избивали и посичали [хората] по улиците, в къщите, в църквите.

Гръцкият цар разполагал с пет хиляди пехотинци, [събрани] на площада, но не успял така бързо да ги изпрати към онова място, където стената била съборена, а и турците вече се били укрепили там. Той се бил с тях мъжки, давал отпор на езичниците толкова дълго докато се уморил, и на това място бил убит, [заедно с всички, които били с него[11]]. Вече мъртъв, главата му била отсечена от един еничарин, наречен Саръелес, който я донесъл и я хвърлил царя (т.е. султана, б.м.), като казал: „Щастливи, господарю, ето това е главата на най-върлия ти враг.

” Царят запитал един гръцки пленник, приятел на царя (т.е. на императора, б.м.), който се казвал Андрей на кого е главата. Той отговорил, че това била главата на цар Константин Драгаш, нашия господар. Тогава царят (т.е. султанът, б.м.) възнаградил онзи еничарин с коне, пари, с чисти кафтани[12]и с хубави шатри[13] и му дал Агидинското воеводство (?) и Анатолия. Така бил завзет Константинопол чрез подла лъжа и с лъжовно примирие от страна на езичниците.

От другата страна на морския залив е другият град – Галата или Пера, град голям и хубав, който бил сключил примирие с турския цар със следната уговорка: Ако той превземел Константинопол, [неговите жители] щели да му станат поданици. А когато той бил превзет и всички мъжe [в него] били изклани, освен децата и жените, които били поделени между езичниците, жителите на Галата донесли ключа [от града] на царя и така той ги остави на спокойствие и поел към други крепости и градове и ги завладял лесно, а те всички жалостно му се подчинили. [...]