 Гергана Жулева |
Гергана Жулева: През 1996 Димитър Тотев, Йонко Грозев, адвокат Ангелов, Павлина Петрова, аз и още няколко социолози започнахме работа по проекта „Гражданите имат право да знаят”. Достъпът до информация интересуваше всички ни. Юристите следваха развитията, свързани с член 41 на Конституцията и решение №7 на Конституционния съд по дело №1 от 1996 , а за нас, социолозите, бе интересно как хората осъзнават необходимостта от информираността си за обществени събития. Малко преди това бяхме проучвали информираността на гражданите за масовата приватизация. Изследването показваше пълна неинформираност за тази политическа акция. Всеки от нас имаше различен жизнен опит, който пораждаше индивидуалния интерес към свободата на информацията, но имаше и общи проблеми – страха от замърсяванията след Чернобил, чувствителност към липсата на информация за околната среда, културата на секретност на институциите, навиците на администрацията, характерни за стария режим. Затова решихме да видим какво се случва в пет различни по големина общини по отношение на информацията. Направихме т. нар. „включено наблюдение”. Анкетирахме граждани и служители. В същото време юристите направиха преглед на правната уредба за достъпа до информация в България. Йонко Грозев например отговаряше за регистрите. После представихме социологическия и правния доклад пред около 30 човека.
По това време възникна и идеята да създадем организация, за да се започне систематична работа в няколко направления за по-добър достъп до информация. Ето защо нарекохме организацията – Програма достъп до информация. Смятахме, че законодателното уреждане, подпомагането на упражняването на правото, образователната програма изискват концентрирано внимание и допълнителни усилия. Беше също така ясно, че трябва да получим подкрепата и на медии и журналисти. Говорих с Филип Харманджиев, един от създателите на в. „Капитал”, когото много уважавам за предприемаческия дух, с Андрей Иванов, по това време работещ за в. „Култура” и Юлиана Методиева, една от създателите на вестник „1000 дни”, един от най-хубавите вестници в началото на промяната. Всички те се отзоваха много положително и бяха напълно убедени, че идеята за създаване на организация е много добра. Така на 23 октомври 1996, в офиса на С.Е.Г.А на ул. „Славянска”, който след това стана наш офис, се създаде „Програма Достъп до Информация”. Последваха месеци в търсене на подкрепа и финансиране. Юлиана Методиева организира среща и с други журналисти – Еми Барух, Димитър Найденов.
Николай Нинов: Днес, 15 години по-късно, променил ли се е инструментариумът?
Г. Жулева: Обученията на журналисти, публикациите за достъпа до информация, кампаниите, наръчниците – няма нещо фундаментално ново, от това, което започнахме да правим. Като например проучванията и застъпничеството за достъпни публичните регистри. В първия преглед на законодателството от 1996 имаше цяла глава за публичните регистри. През 2000 също проучвахме публичните регистри, но тогава целта бе наръчник за гражданите. Това, че сега ПДИ отново стартира подобно изследване показва, че идеите на фондацията идват от проблемите на търсещите информация, а не са някакво интелектуално занимание.
При търсенето на финансиране и в подкрепата на самата идея за учредяване на организацията помогна много Мариана Милошева, директор на „Старт за ефективни граждански инициативи”. Тя бе в течение на всичко около създаването на ПДИ и организра среща с директора на Новиб за България – Крис Айкеман. Новиб е холандска организация, която сега е част от мрежата на Оксфам. По това време Новиб предоставяше финансиране на български организации, работещи в три области: околна среда, преодоляване на бедността и човешки права. Беше прекрасно да се срещнеш с представител на финансираща организация, който разбира и цени каузата „достъп до информация”. Айкеман работеше в България и ясно виждаше проблемите свързани с прозрачността на институциите и политиките. Освен това той имаше нюх за инициативи, за възникващи организации и усети добрата идея в нашите намерения. Убедена съм, че в развитието на идеи и каузи понякога са решаващи определени лични качества – например интелигентността на представителя на финансиращата организация. Ако подходът беше бюрократичен, може би Новиб не биха ни подкрепили – бяхме току-що възникнала организация, България по това време бе в поредната криза и много области се нуждаеха от финансова подкрепа. Крис повярва в нас и ни покани да представим едногодишен проект. От написването и подаването на проекта „Кампания за достъпа до информация” до финансирането през април 1997 мина време.
 Николай Нинов |
Ето ви и една усмивка към този спомен. През февруари от „Новиб“ ни съобщиха, че бюджетът и проектът са утвърдени и очакват от нас документите за подписване на договора. Нямахме обаче решението на съда. Бяха минали шест месеца от подаването на документите в съда. Седмица преди срока, решението излезе. Взимам го от съда, отивам вкъщи да го прочета на спокойствие и виждам, че ми е объркано името. И звъня на Йонко, разбира се. „Знаеш ли какво следва сега – въздиша той, – ново заседание за поправка”. Е, чакахме още месец, затова и първият ни договор е от 1 април 1997. Междувременно търсех офис и юрист, тъй като без специалист, който да консултира хората, нямаше как. Така се появи Сашо Кашъмов. После Еми Барух предложи с Николай Нинов да поемат журналистическата част. Започнахме с малък, но с голям заряд и ентусиазъм – Александър Кашъмов, Еми Барух, Лора Иванова, Николай Нинов и аз.
Н. Нинов: Отстрани и особено за колегите, дошли по-късно в екипа, картината е някак гладка, светла, дори романтична. А имаше трудни моменти…
Г. Жулева: Да, през 1998. Пет месеца без финансиране. Бяхме подали няколко проекта, а никакъв отговор. И от „Новиб“ мълчание, а харесваха това, което направихме за една година, и ни бяха предложили да напишем тригодишен проект. Обърнах се към тогавашният програмен директор на „Отворено общество” Стилян Стойчев, с когото бяхме заедно в „Екогласност”, имаше право да одобрява малки суми. Благодарение на неговото решение тогава, успяхме да преживеем и да дочакаме новото финансиране. След като получихме тригодишното финансиране можехме по-спокойно да дишаме. Имахме проект по ФАР, друг по „Отворено общество”. Тогава се появи и Фани Давидова, а основните ни партньори бяха С.Е.Г.А., Фондация за реформа в местното самоуправление, където аз още преди да започнем, се явих пред Гинка Капитанова, за да кажа колко важно е за общините това, което планираме. Сътрудничихме си и с фондацията на Жельо Желев, и със „За земята”, ИПИ.
Фани Давидова: Към онзи момент репортерствах в програма „Хоризонт“ на БНР. Тогава офисът на ПДИ беше малък и чаровен, сега е голям и сериозен. Работехме, както каза Гергана, по няколко проекта, казусите бяха като че ли по-простички и през ум не ми е минавало какви сложни дела ще водим сега.
Н. Нинов: Преди 15 години Гергана изглеждаше като ръководител на организация, в която всичко е о’кей. Все едно, че ПДИ беше с поне 10-годишен опит, като един смазан механизъм. Сега сме сякаш по-емоционални, по-нетърпеливи, вероятно заради наслоенията на времето. А тогава проблемите се посрещаха хладнокръвно, решавахме ги в крачка. Идеята за участието на журналистите беше узряла, в смисъл, че без помощта им добрите намерения на основателите щяха да останат в голямата си част като едно пожелание. Затова предложих на Гергана да изградим мрежа от журналисти. Настоявах, че ПДИ следва да се обяви пред всички - граждани, медии, юристи, че трябва да стъпи в цялата страна, и това трябва да стане ударно, едновременно. Че апостолската кауза изисква апостолски труд на голяма група журналисти. Оттук и идеята за координатори във всеки областен град. През април 1997 за броени дни подбрах отначало 20 колеги от страната, с които бях работил години наред.
Диана Банчева: Как приеха предложението?
Н. Нинов: Присърце. Тъкмо поради предизвикателството да разясняват и налагат в страната една нова като осмисляне и за самите тях кауза. При това бързо и екипно – и като журналисти, и като представители на ПДИ. Събрахме се за първи път на 7 май 1997, в една слънчева сряда, в хотел „Рила” в София. От тези хора в екипа днес са Веселина Седларска от Сливен, Стела Ковачева от Разград, Христо Христов от Ст. Загора и Анелия Славейкова от Видин. Сред присъстващите тогава искам обаче да отбележа Бистра Варнева от Варна, Веселка Венкова от В. Търново, Ваня Авджиева от Ямбол, Жана Попова от Ловеч, Нина Стефанова от Кърджали, Павлина Живкова от Благоевград, Аделина Делийска от Пазарджик, Людмила Господинова от Добрич, Никодим Даневски от Плевен – все журналисти с авторитет и позиции в градовете, където работеха.
Д. Банчева: Кога координаторите атакуваха с първите публикации?
 Фани Давидова |
Н. Нинов: В началото на юни. За два месеца вече се знаеше за фондацията. Ето няколко заглавия, те говорят достатъчно. Първата публикация е от 21 май – „Фондация ПДИ стъпи в Ямбол“. „Публичен дебат за правото на българина да знае какво става в държавата му започват юристи, политолози и журналисти“ – Разград . В Ловеч – „Правото на информация е гарантирано от конституцията, но трябва да се отвоюва“. В Кърджали – „Фондация разчиства достъпа до информация от властите“. „Прозрачността в работата на властите гарантира гражданската свобода“ – Добрич. Едновременно с това координаторите вече изпращаха и първите случаи на отказ от информация. До края на юли – за два месеца – се натрупаха 50 отказа, с чиито правни коментари и препоръки журналистите по-късно се запознаха.
Ф. Давидова: Не си забравил, предполагам, за първата ни среща като екип на ПДИ с журналисти извън София?
Н. Нинов: Не бих и могъл – 24 ноември 1998, Лом, в една тежка зима, в едни снегове, от които как се измъкнахме без помощта на снегорини – само ние с Фани и Сашо си знаем. В градския исторически музей в Лом присъстваха 15 човека, поканени от координатора ни Любомир Йорданов, който и досега е в журналистическата ни мрежа. Срещата бе по първия проект, приключил през юли 1999 с 12 срещи в 12 града. Наричаше се „Правна помощ на журналисти от местните медии в случаи на отказ от информация“ и след него издадохме първата книга, която съдържа снимки от срещите, имената на присъстващите, медийното покритие в страната, коментари на типичните откази от всички 465 изпратени от журналистите случаи на отказ.
Ф. Давидова: 284 от тях бяха свързани с достъпа до информация и 167 с правото на изразяване. Помня тези цифри, понеже аз подготвих текста за типичните откази и понеже тъкмо те очертаха вече осъзнатата от журналистите разлика между „търсене на информация” и ”достъп до информация”.
Н. Нинов: Като споменах за медийното покритие, отбелязвам и първата публикация в столичен вестник, след срещата ни в хотел „Рила”. Подготви я Еми Барух, а в. „Литературен форум“ я публикува на 2 юли 1997. В един разговор, озаглавен „Модерният диалог между държавата и гражданите” дискутират Меглена Кунева, Димитър Тотев, Андрей Иванов, Сашо Кашъмов и координаторите Веселина Седларска, Веселка Венкова, Ваня Авджиева, Христо Христов, Цолка Генова, Радка Балева, Людмила Господинова и Венцислав Петров.
Александър Кашъмов: Имаше един период в началото – месец април 1997, когато се запознавах с нещата, които Гергана ми беше връчила в пакет. „Библията” се състоеше от: Решението на Конституционния съд No.7 от 1996; преглед и систематизация на нормативната уредба, свързана с достъпа до информация; и един превод на Американския закон за свободата на информацията. Ужасно нови неща за мен и признавам, че първата година поне аз бях в абсолютна несигурност дали това, което правим, има смисъл, имах усещането, че въпреки усилията ни, нищо не мръдва.
Н. Нинов: Нещо, което днес не би ти и хрумнало да си помислиш! Всъщност, как коментирахте отказите тогава, помниш ли?
А. Кашъмов: Константин Паликарски дойде есента и коментирахме случаите на отказ като се събирахме веднъж месечно. С Гергана, Митко Тотев, Йонко Грозев и Меглена Кунева. Аз пишех варианти на коментари, после ги обсъждахме. Всеки си казваше мнението. После коментарите се разпращаха на координаторите по пощата. В някакъв момент обсъжданията престанаха, а ние продължихме да коментираме отказите горе-долу по начина, по който и днес го правим. По повод публикациите, които Ники спомена, помня, че първият мой текст беше „Случаят НЕК”.
Н. Нинов: Който издадохме след това в книжка…
А. Кашъмов: Бях предизвикан от Списъка на стратегическите обекти от значение за националната сигурност. Той не беше публикуван по онова време, но го получихме от Министерски съвет, от Меглена Кунева. Оказа се, че от една страна НЕК влиза в списъка, а от друга страна – се е взело решение да не бъде включен, а списъкът да бъде обявен в Държавен вестник. Впоследствие, след идването на правителството на Виденов, почти веднага е престанал да бъде публичен. Вижте, случаят НЕК е знаков – в известен смисъл темите се повтарят, защото тогава не само, че това бе в основата на заниманията ни с тайните, които се оказа, че са неделима част от заниманието с достъпа до информация и неговите ограничения, но виждаме, че и днес все така се борим НЕК да предоставя информация.
 Александър Кашъмов |
Н. Нинов: Припомни, моля те, историята на приемането на ЗДОИ?
А. Кашъмов: Прегледът на съществуващото законодателство и случаите, които консултирахме, показаха че задължението на държавните органи да предоставят информация трябва да бъде уредено със закон и е необходимо е популяризирането на правото на информация.
Г. Жулева: В началото на 1998 година правителството включи този закон в своята програма. Това наложи специален постоянен интерес към на работата на групата към министъра на държавната администрация, който отговаряше за внасянето на проектозакон за информация, срещи с заинтересовани ведомства и т.н. ПДИ активно търсеше контакти с работната група. Формирахме своя група, която да направи сравнително правно проучване и да изработи концепция за законодателно уреждане на достъпа до информация в България. В нея участваха Александър Кашъмов, аз, Димитър Тотев, Весела Терзиева и Йонко Грозев от БХК, Меглена Кунева, тогава юрист в Правната дирекция на МС, Константин Паликарски, Фани Давидова. В дискусиите се включиха и Валери Димитров, Станислива Куюмджиева, Ралица Пеева. Направихме и социологическо проучване сред юристи и журналисти за основните принципи на такъв закон. Резултатите от работата на нашата група на всеки етап бяха изпращани и в МС, и в НС. Търсехме възможности за срещи с експерти и законодатели.
Д. Банчева: Какви бяха намеренията на управляващите?
Г. Жулева: Това бе най-трудно установимо. Когато съвместно с Аrticle 19 организирахме през декември 1998 международна конференция по законодателство в областта на достъпа до информация, пожелахме да чуем експертите от правителствения екип и да обсъдим основни принципи на закона. Те не се отзоваха.
А. Кашъмов: Стана ясно, че и да се приеме закон, ще има дълъг период на постепенно приучаване и на администрацията към новите и задължения, но и на активно практикуване на правата по този закон от страна на гражданите – това научихме от чуждите експерти, които участваха в конференцията.
Ф. Давидова: А проектозаконът се появи неочаквано!
Г. Жулева: На 27 април 1999 на конференция на Медийната коалиция беше представен проекта за “Закон за достъп до обществена информация” и обявена обществена дискусия по него преди той да бъде приет от Министерски съвет. Обявена беше и страницата в интернет, на която е публикуван проекта и възможността за изпращане на становища по него. В резултат екип от юристи на ПДИ и БХК изработи становище. Дадохме пресконференция, за да го популяризираме и обясним основните ни критики към проекта. Стремяхме се да бъдем практически полезни като предложим конкретни текстове за основните понятия на закона. Направихме няколко обсъждания на проектозакона с представители на местна власт, журналисти и неправителствени организации – становищата от тези обсъждания също бяха представени в Министерски съвет.
А. Кашъмов: Проектозаконът одобрен от правителството и претърпя само козметични поправки. Нито едно от смислените предложения не беше взето в предвид.Обсъждане имаше, но не и с участието на вносителите.
 Диана Банчева |
Г. Жулева: През януари 2000 година, проектозаконът беше включен в дневния ред на Правната комисия. Представители на екипа на ПДИ бяха поканени на заседанието на комисията. На 2 февруари 2000 народният представител Илия Петров, внесъл текстове за промяна на проектозакона, оттегли своите предложения от комисията. Това създаде процедурни проблеми. От една страна правната комисия не можеше да приеме текста на правителството, тъй като в публичната дискусия бяха формулирани аргументирани критики към първоначалния текст, от друга страна, мнозинството в комисията поддържаше правителствения проект. Вместо дискусия и решение бе предпочетен формалния изход – няма предложени текстове, няма проблем за решаване. Една седмица след приемането на закона екипът на ПДИ беше готов да стартира информационна кампания чрез своите координатори. Само първата седмица след приемането представители на ПДИ коментираха закона, като участваха в 20 радиопредавания в цялата страна.
Н. Нинов: Сашо, а първото ти дело?
А. Кашъмов: Бяха две и започнаха почти веднага след приемането на закона през 2000 г. Едното беше на Митко Тотев за тълкувателното писмо на главния данъчен директор. Второто – на „За земята”, с което се искаше достъп до протокола на Висшия експертен съвет към МОСВ. С делото на Митко Тотев създадохме и първата положителна практика по ЗДОИ. Така се започна с отмяната чак от Върховен административен съд на решението на Софийския градски съд. Докладчик по първоинстанционното дело бе съдийка, обучавана от нас по достъпа, защото с Гергана ни поканиха през 2000 от Центъра за обучение на магистратите. Тогава се запознахме и със съдията Александър Еленков от Върховния административен съд, докладчик по-късно по делото, в което мълчаливите откази по закона се обявиха за обжалваеми по съдебен ред.
Г. Жулева: Обучителният семинар беше в Хисаря, където се запознахме и със сегашния председател на Държавната комисия по сигурността на информацията Цвета Маркова, тогава съдийка във Варна, и с Еленков.
А. Кашъмов: Някои от тези слушатели в момента са съдии във Върховния административен съд…
 Дарина Палова |
Н. Нинов: Сашо, припомни кой журналист пръв реши да води дело.
А. Кашъмов: Алексей Лазаров от в. „Капитал”. В средата на 2001 той реши да поиска стенограмата от първото заседание на правителството „Сакскобурготски”. Заведохме делото срещу отказа и дори обсъдихме казуса на една среща в Румъния с Морис Франкел от „Кампанията за свобода на информацията”. Това бе едно от първите дела и бе очевидно, че трудно ще пробием чл. 13, ал. 2 от Закона за достъп до обществена информация, тъй като той позволява да се защитават от достъп мнения и становища, в които попадат и изказванията на министрите. Изключително опитен, той препоръча да внимаваме с делото, защото ако във Великобритания, законът беше бил в сила (тогава беше приет, но не бе в сила), той би се притеснявал да стартира с такова дело, понеже ако съдът отсече, че тези стенограми следва да се предоставят, това би могло промени закона по инициатива на правителството. Второто, което Франкел ни посъветва, когато го запознахме с текста на закона и специално на чл. 13, бе да направим една хитрост, тоест да докажем, че не е имало краен акт, с което да пробием на процедурно основание. Което и всъщност се случи. И което развихме пред ВАС. Това е едно от ключовите решения в историята на достъпа до информация, според мен. Петчленен състав с 4 срещу един гласа, отмени решението на тричленен състав и отмени отказа на Министерски съвет да бъде предоставена стенограмата. Беше страхотен пробив, довел в известна степен и до отварянето на стенограмите през 2009 по инициатива на правителството.
Г. Жулева: Началото беше белязано с една характерна спонтанност. Например пътуването в Лом, за което стана дума. Любо Йорданов, току-що станал координатор, ни призна, че журналистите в Лом имат и проблеми, и тревоги. Другото го чухте – преспи на връщане през Витиня, нямаше мобилни телефони, никакви разчистени пътища. Последва подобен рейд в Карнобат. Секретарят на общината бе решила, че трябва да бъдат обучени всички и ето ни през Нова Загора в Карнобат пак в преспи, виелици, затворени пътища. Без заплащане, без проект. Казаха: нямаме пари, но ще съберем всички кметове от околността. И ги бяха събрали. А те нямат хляб, хората – всичко потънало със сняг, до малките села не могат да стигнат колите с хляба. Просто ни канеха и ние тръгвахме – с рейсове, влакове, с коли на познати и роднини.
Н. Нинов: Срещите в страната бяха изключително важни – ПДИ не само съобщаваше отново себе си, не само получаваше обратната връзка, но екипът беше лице в лице с хората, течаха коментари, разяснения пред журналисти, администрация, пред граждани, отговаряше се на въпроси, имаше го обучителният момент, имаше ги дискусиите, в ръцете на хората попадаха наръчници, които след това промениха живота на някои от тях.
 Кирил Терзийски |
Кирил Терзийски: С Дарина Палова се появихме през 2002, края на лятото. Отначало и аз не схващах съвсем за какво иде реч. А в малкото случаи, в които мислех, че съм наясно, ми се струваше, че се занимаваме с мимолетни неща, без реална стойност във всекидневието на хората. Няма да забравя първото ми дело за една мечка, издъхнала в зоопарка в Благоевград. Беше ми особено, делото бе загубено от някой друг на първа инстанция, а аз имах честта и удоволствието да го загубя на втора. Така тръгна практиката ми на адвокат в ПДИ – със загубено дело. Но от годините след това съм доволен. Фондацията ми даде много като тясно специализиране в достъпа. За дела, за обучения. Къде ли не сме ходили, пред какви ли не хора сме говорили. И ето, днес се чувствам достатъчно добър в това, което правя, че да говоря пред всяка аудитория. Нищо че за 10 години така и не овладях притеснението, всяка среща ми е като сценичен дебют. Доволен съм, че ми се случиха някои дела – например първото дело на Павлина Трифонова за командировките на Министерски съвет, то всъщност проправи пътя тази информация да стане публична и достъпна за обществото.
Дарина Палова: Достъпът до информация е нещо практично, нещо, което работи, което оставя следи. Постепенно, благодарение на нашата дейност, много стари модели на работа в администрацията, останаха в музея. Казвала съм и друг път, че бавно, стъпка по стъпка, успяваме да променяме практики. Лично за мен, най-хубавото е, че работата ми е полезна за някого. Защото, ако работя без кауза и без смисъл, няма да го има и удовлетворението. Хубаво е да живееш чрез случаите на други хора, да вникваш в един проблем, да трептиш с честотата на даден човек, за да му помогнеш наистина и да си свършиш и ти работата, и той да остане доволен. Да, като гражданин все още не съм упражнявала правото си на достъп до информация. Но покрай стотиците случаи, които консултирах и по пътя на отражението – достъпът до информация като човек, като гражданин, ме засегна и мен.
Н. Нинов: Удовлетворението има още едно лице. Малко тъжно. Но такава е каузата, същността на работата ни е такава. Всички тези срещи и семинари с общинските администрации, с кметове, едни прекрасни обучения като тези в Габрово и Кърджали, и резултатите от тях, виждаш как тези хора се развиват, как са вътре в проблематиката… докато дойдат следващи избори, следващ мандат и започваш от нулата.
Д. Палова: И аз в началото се питах дали следващите години ще има работа за нас. Оказа се, че това е непрекъснат процес на обучение, на ново начало, на следващи случаи на отказ. Така е – стъпка напред, стъпка назад.
Г. Жулева: Известно време Дарина и Кирил подготвяха едни месечни доклади, които никой друг, освен мен не четеше. Не беше справедливо, защото когато стартирахме, юристите обсъждаха всичко случващо се, всичко се виждаше – кой как коментира, какво коментира, поправяха се, спореха. А когато Дарина и Кирил дойдоха, работата по отказите придоби доза рутинност. Обсъжданията намаляха, работата нарасна.
 Тереза Манджукова |
Н. Нинов: Какво все още ви изненадва, какво наистина ви сепва след толкова години и коментирани откази?
Д. Палова: Има някаква система в практиката на администрацията и нагласите на търсещите. Изненадват ме абсурдните откази, понеже показват не тенденциозност, а липса на мисъл и на разбиране какво представлява законът.
А. Кашъмов: Аз пък мисля, че администрацията не е в състояние да създава кой знае какви предизвикателства. А и достъпът до информация не е толкова голяма част от задълженията й. И вероятно заради това няма особена възможност да се развихри. По-скоро търсещите информация дръпнаха много напред. Те вече трупат самостоятелна експертиза. Вижте сайта на сдружението СОПА от Варна. Или активните граждани в Пловдив. Вижте степента на познанието им и тяхната последователност. С повечето нови случаи на отказ се сблъскват най-вече търсещите.
Г. Жулева: Ние сме участвали в различни обучения. Първо представяхме Концепцията за достъпа до информация като обиколихме страната. Това беше след публикуването на проектозакона, докато той преседя една година в парламента. И през тази година ние го представяхме в страната, както и нашите виждания. Времената бяха интересни, очерта се един подем по времето на Иван Костов, макар кметовете да не бяха непременно от СДС. Имаха финансиране по линия на USAID, особено чрез Инициатива за местно самоуправление. Спомням си как хората в градовете с информационни центрове дадоха много добри идеи по проектозакона. Те имаха собствени становища. Тези кметове ги няма в политическия живот днес. Бяха опитни в администрацията, с добро отношение към закона.
Н. Нинов: После дойде ред и на обученията с журналисти.
Г. Жулева: Аз смятам, че срещите с тях бяха важни не само за тях, но и за нас. Не бих ги нарекла дори обучения, макар че имат такъв характер, защото като специализирана организация ние се занимаваме точно с това – можем да им кажем какво се случва, какви са новостите в сектора, можем да обобщим за цялата страна. Според мен, в началото, по-продуктивни бяха срещите, в които участваха и администрация, и журналисти, и неправителствени организации. Сега навсякъде са назрели или тлеят конфликти и повечето срещи се превръщат в търкания на местни остри камъни. Дискусиите при тогавашните срещи водеха до подобрения. Сега духът е политизиран, но и хората са значително по-запознати и изникват далеч по-интересни казуси.
 Ралица Кацарска |
Д. Банчева: Дойдох на 14 септември 2004. 14 дни след това бе второто издание на Деня на правото да знам. Това не ми позволи дори да се замисля какво е достъпът до информация, има ли той смисъл, използват ли го и как хората. 28 септември е свързан с конкретната ми работа в ПДИ, особено след като отговарям и за Интернет страниците. Преди седем години видях как хората се вълнуват от процеса, как искат да участват в него. Смятам, че вълнообразно нараства това желание за участие. Споделих го с колегите по повод номинациите, които получихме тази година. Повечето дойдоха от страната и то за граждани и НПО. Това е показателно. 2004 беше и първата година от издаването на месечния бюлетин на ПДИ, който днес стига до над 2300 абоната. Получих задача да интервюирам наградените. А не бях подготвена, не съм журналист, нямам такава нагласа. На всичко отгоре основният интервюиран щеше да е кметът на Кърджали, понеже Община Кърджали получи „Златен ключ” за институция. Впечатлиха ме и тези над 100 човека, уважили събитието, и публикациите и отразяванията, ентусиазмът, емоционалната обвързаност на присъстващите. Тази атмосфера ме увлече.
Г. Жулева: А първата кампания, в която участва?
Д. Банчева: Беше за електронния достъп до информация, след първото проучване на сайтовете на институциите. През 2006 още нямаше задължение за онлайн публикуване на информация и ПДИ отвори кампания институциите да имат добре поддържани страници с по-голям обем информация. Тогава участвах и в обучения в страната. От тях получих картина какво се случва на практика, как хората възприемат една идея, едно предложение, едно предизвикателство. Тази кампания ми изясни и колко време и постоянство са нужни, за да се променят нещата към по-добро в сектора. Убедена съм, че именно след кампанията на ПДИ, последва и изменението в Закона за достъп до обществена информация. Другото обучение, в което участвах, беше през 2005 за разследващи журналисти, използващи ЗДОИ. Тогава си обясних защо журналистите не са така активни в използването на закона. В следващото обучение обаче – „Местните медии и свободата на информация в България“ през 2008, видях колко са напреднали нещата, как се е променила нагласата на журналистите към използването на закона и изобщо в достъпа до информация. Тази динамика на развитието в областта ми допада, тя ангажира и вниманието и мисленето, и интереса ми.
Г. Жулева: Пропускаш още едно предизвикателство и за теб, и за екипа – радиопредаванията на ПДИ.
Д. Банчева: От декември 2004 до средата на 2005 всеки понеделник в рамките на 60 минути по Радио „Нет” звучаха новини и течаха дискусии по проблеми, свързани с достъпа до информация. Тогава подготвях новините, водещ беше Антон Андонов. В началото на 2006 стартирахме едночасовото предаване „Правото да знам” съвместно с Радио Нова Европа, водеше Васил Чобанов. До септември 2006 всяка неделя в ефира от 17 часа се коментираше случващото се с достъпа в България и света.
Н. Нинов: Разшири ли този формат според теб кръга на съмишлениците?
Д. Банчева: Да, това бе още един канал, по който вървяха препоръките на ПДИ за подобряване на практиките и на законодателството, там се коментираха аферата Иракгейт, казусът „Краун ейджънтс“, достъпът до договора за концесия на строежа на автомагистрала „Тракия”, течеше активно и дебатът за достъпа до архивите на бившите служби за сигурност. В „Правото да знам” представихме резултатите от първото проучване на ПДИ на сайтовете на институциите. Следяхме работата по изработването на Конвенцията за достъп до официални документи на Съвета на Европа. Гостуваха ни разследващите журналисти като Христо Христов, Зоя Димитрова, Силвия Йотова. В предаването участваха представители на НПО, народни представители, граждани, търсещи достъп до информация.
Ралица Кацарска: Аз съм в организацията от юни 2006, но срещнах екипа през ноември 2005 на Международната конференция за съдебните дела. Късметлийка съм, че ме приеха в ПДИ – и заради сплотения тим, и защото има максимално съответствие с това, което правя и това, за което съм учила. Придобих и нови умения. Започнах да пиша в месечен бюлетин, да участвам в организирането на срещи и конференции, да чувам гласовете на мислещи хора от различни институции. Респектирана съм и от международния авторитет на ПДИ, от влиянието на организацията в страната.
Тереза Манджукова: Гергана е против моделните закони, т.нар. Model law, но аз мисля, че нашият закон може да бъде един закон модел. Този международен обмен и по FOIAdvocates е много плодотворен, наистина има с какво да се гордеем, какво да покажем. ЗДОИ е добър и според доста класации. Другото, което затвърди желанието ми да се присъединя към ПДИ, бе реалното подобрение на законодателството. От юристите аз съм най-далече от случаите и делата, но първият проект, по който работих, беше за МВР и много кратко след това се промени ЗЗКИ – конкретен резултат от нещо, което правим. След това дойде и успешната кампания по ЗЕС. Впечатлена съм и от институционализирането на ПДИ, от това, че е фокусирана върху един конкретен проект, защото повечето неправителствени организации имат неблагоразумието да се клатушкат и да се смятат за експерти в ред области. ПДИ не изменя на мисията си да разяснява и да се бори за упражняването на едно-единствено право, свързано, разбира се, с много други неща. Това е важно, за да не изгубваш перспектива, посока.
Стефан Ангелов: Привлече ме интересът ми към защитата на правата на човека и желанието да се развивам в тази област. ПДИ е изключително целенасочена организация, с екип, в който правото да изразиш мнение е определящо. Доскоро приемах достъпа до информация като част от свободата на словото, виждах го свързан със свободата на изразяване и със запазването на личните данни. По-късно си дадох сметка, че сам по себе си достъпът е предпоставка на свободата на словото. За да може човек да изрази информирано мнение, трябва да има информация, нали. Дейността на ПДИ е като книга, която всеки ден разлиствам и която ми поставя много въпроси – философски, политически, юридически.
Анелия Славейкова: В офиса на ПДИ съм по работа, но разбирайки темата на събирането, реших да остана. Не само защото съм част от 15-годишната история, а защото и вие, и колегите от страната, сте прекрасни хора. Благодаря на всички. Най-важното за мен е, че съвместната ни работата даде увереност на журналистите и върна достойнството им. Преди 15 години като прохождаща в занаята, трябваше да се моля на институциите, да търся всевъзможни средства и начини да получавам късчета информация. Днес, с развитието на закона, журналистът доби самочувствието да казва – вие тази информация я дължите. Не на нас, репортерите, а на обществото, а ние като посредници следва да я получим, за да я дадем на хората. Във Видин, както знаете, предстои маса работа. „Завързаният ключ”, който обещах да предам в общината, ще го връча в деня, когато се предава мандата. За да може новият кмет да разбере какво не трябва да прави.
 Анелия Славейкова |
Д. Банчева: Как организацията започна да става известна и заработи по международни проекти?
Г. Жулева: Двата проекта, по които работихме с Article 19 през 2002, ни свързаха с много сродни организации, макар че няма нито една от тях, може би с изключение на Центъра за свобода на информацията в Армения, и сега този в Грузия, които да вършат само това, което ние правим. През 2002 след основаването на мрежата на застъпниците в София и по наша инициатива нашите международни ангажименти се увеличиха, още повече че трябваше да поддържаме страницата на мрежата. Аз смятах, обаче, че нямаме капацитет да станем бъдем международен център. Едно, че нямахме пари, макар че пари се намират, имаш ли капацитет. Но ние нямахме капацитет. Екипът на ПДИ е чудесен, но за международна организация се изискват други нагласи, умения, друго образование, може би. Освен това, имахме много работа в страната. А и София не е Лондон. За координаторска дейност на такава международна мрежа се изисква, ако щете, по-централно географско място, а и международно комуникативно място. И понеже подхванахме темата за авторитета, силата на ПДИ е в това, което прави в страната. Понякога се ядосвам, че имаме толкова интересни казуси, дела, инициативи, но не сме толкова активни в тяхното международно оповестяване. Познавам повечето организации в нашата област и мисля, че би трябвало по отношение на комуникациите да се поучим от тях. Ето какво трябва да преодолеем, защото вършим значими неща и е редно колегите от мрежата да научават за тях своевременно. Да, имаме огромна роля за прилагането на ЗДОИ и резултатите са наистина впечатляващи. И това беше забелязано – как една неправителствена организация спомага да се прилага закона, макар че много по-хубави закони при липсата на ПДИ не се прилагат. Разбира се, първоначалният интерес към нашата работа, свързана с кампанията за законодателство, за прилагането, вече избледнява. Това е нормално, сега са по-интересни нещата, свързани с по-сложните проблеми на правото на достъп до информация. Но ние имаме опит и в това отношение.
Н. Нинов: Вярно е, че за да те забележат трябва първо да се съобщиш и международните награди на ПДИ го доказват.
 Стефан Ангелов |
Г. Жулева: Да, „Темпълтън” и наградата на „Атлас” за институционално развитие, които ПДИ получи през 2005. Макар да не бяхме в мрежата на организации на Европейската ресурсна банка, кандидатствахме за наградата и получихме две награди - за утвърждаването на свободата като ценност и за институционално развитие. Журито очевидно е било впечатлено от практическата ни работа, включително и съдебни дела за по-голяма прозрачност на правителството и второ от сравнителната ни финансова стабилност и разнообразие на финансирането, което е белег за независимост. Наградите „Темпълтън” бяха наистина са голямо и първо признание за нашия труд и усилия.
Н. Нинов: ПДИ е участвала във форуми в 34 страни. Това е повече от признание.
Г. Жулева: Другото признание през 2008 дойде от Картър център – там са мрежите към Демократическата партия. Форумът в Атланта, Джорджия, също беше много престижен – специалисти, застъпници по достъпа до информация от цял свят– към 150 човека, представители на ООН, на Световната банка, на Института към Световната банка и правителства. Поканиха ме да говоря в частта, свързана с прилагането на закона, заедно с представители на Китай, Индия, Мексико. Как да не се вълнуваш? Година по-рано споделих за нашия опит на форума на Комисарите в Нова Зеландия. Специално за мониторинга. Сашо Кашъмов също е представял нашия опит на конференции за достъпа до информация – Аржентина, Чили, Мексико, Азарбейджан, а Фани Давидова беше във Виетнам.
Н. Нинов: Още един задължителен апостроф. За 15 години ПДИ пази в архива си над 3800 публикации – статии, радио- и тв предавания и 52 книги. Това прави по 250 публикации и 3 книги годишно. Ще отбележа наръчниците за граждани и администрация, претърпели няколко издания, докладите за състоянието на достъпа, четирите тома за съдебната практика, и книгата, която подготвихме през 2010 с координаторите по повод 10-годишнинтата от ЗДОИ. Една организация е без ръце, ако не оставя нещо след себе си. Ако няма усет за историчност, ако не се самоуважава.15 години са планина от всекидневни усилия, които градят авторитета и влиянието, но не ги ли затвориш между две корици, не ги ли обобщиш, не съхраниш ли най-същественото – те отлитат във времето. Тези публикации и издания са големите знаци на ПДИ, жалоните, белязали значимостта и на пътя, и на каузите ни.
Loading ...
