„Нова Македония”: Обща история

 “Нова Македония“

„Чета в интернет, че миналата седмица българският евродепутат Евгени Кирилов предложил, а комисията по външна политика на ЕП – приела в резолюцията за Македония да влезе поправката, с която на нашата страна и се предлага съместно с България и Гърция, да празнува исторически събития. По този повод в изявление за Агенция „Фокус” Кирилов със загриженост коментира ситруацията в македония, в която (според него) „у македонската младеж се насажда омраза към България” и се „хвърлят пари за националистически проекти каквито са „Скопие 2014” и филма Трето полувреме”. Лично не съм забелязал някои наши обществено политически градинари да насаждат каквато и да е омраза към македонската младеж, а особено не – към България”. Това се казва в авторски текст на Дарко Митревски, сценарист и режисьор на филма „Трето полувреме”.

В текста по-нататък се казва:

„Също така не ми е ясно – какво му пука на Кирилов за какво се харчат пари в Македония? Все пак това не са парите на баща му. Също така не ми е ясно – какво търси Кирилов в Брюксел да предлага подобни поправки, свързани с Македония, когато Македония му е в съседство? Би било по-логично за подобни оригинални идеи, да се обърне при нас – нали за нас се отнасят? Така излиза (прощавайте за сравнението) че е тръгнал в секс шоп, да си купи кухненски уред и после филанкешията му е виновен, когато вместо с миксер, си тръгне с дилдо в ръката.

Но все пак да не излезе, че в Македония нито едно българско предложение не ни харесва и нито едно европейско дилдо не ни задоволява – да речем, че тази идея я приемаме веднага. Бива? Бива, защо да не бива.

Е сега да тръгнем от началото. Първо, да съгласуваме детайлите, относно празниците, които ще празнуваме и историческите събития. Да не тръгваме от бан Кулин и без това не е наш, а нито български, а да се хванем да речем от последните сто години. На 4 февруари е започнала Първата балканска война, един малък исторически епизод, който почти никой не помни – освен нас и онези, които са участвали в нея. И какво станало в тази война? Нищо особено: няколко балкански страни са станали ортаци, за да изгонят Османската империя от Балканите. Звучи като добра инициатива, с малки обяснения – с няколко тайни договори помежду си, са се разбрали да разделят територията, която дотогава владеели османците. Тази, географски отделна и демографски смесена територия се казвала (и все още се казва, мерси за въпроса) Македония. Тази война в македонската история е запомнена като огромна национална трагедия. В България, в последните дни почистват фанфарите, които трябва да гръмнат по повод стогодишнината от българското участие в разделението на македонския народ и земя. Ако приемем инициативата на Кирилов, ще трябва ли българите за замлъкнат фанфарите или македонците да спрат тъгата?

Но ето да не циврим и да дадем възможност за поправка на съседите. Ръка на сърцето – България сама се е преборила за подобна поправка – когато в Първата световна война, се опитала да заграби тези части от Македония, които в предишните две балкански войни й се изхлъзнали от ръцете. Това може би щеше да е някакво решение на македонския въпрос – поне могат първите братовчеди да живеят в три различни държави… Но идилията е продължила кратко: България (както и Сърбия и Гърция), скоро започнала мобилизация на местното македонско население, но не рядко се е случвало тези първи македонски братовчеди (а понякога и братя) на Солунския фронт, да бъдат в две различни униформи, насочвайки оръжие един срещу друг. За българската история – тази история е справедлива, тъй като (поне за кратко) са осъществили целта: Македония да бъде българска. За македонската история тази война е жива рана, която и след един век все още боли. И сега как да се пазарим – да празнуваме или да скърбим?

Добре, да не позволим меланхолията да ни развали добросъседската калимера – да се опитаме да си припомним някое събитие, което сме празнували заедно. И въобще – не чакам Кирилов да ми припомни кое е това събитие. Сам ще го посоча – влизането на българските войски във Вардарска Македония през април 1941 година. Македонците тогава масово са излезли по улиците на своите градове, за да приветстват братската армия, която ги е освободила от сръбския военен ботуш и жандармерийски бой. Когато се говори за Втората световна война, в България и ден-днешен ни правят забележки „Защо братя македонци не помните, как ни посрещнахте?”. На всеки подобен укор, македонците възвръщат: „Посрещнахме ви комшу, но вие не помните ли как ви изпратихме?” А факт е, че българската армия от Македония не е изгонена от Червената армия или от някаква сръбска, турска, гръцка или британска – а от македонски партизански части, които в тази 1944 година са били 60 000 души. Днес всички наши професионални войници, полицаи, охранители, горски, пожарникари и митничари да съберем на едно място, няма да можем да съберем толкова македонци в униформа. Сигурно не са давали бонуси в планината, за да се съберат толкова много македонски граждани и да отидат да се бият.

Може би някоя друга мъка ги е накарала. Или нещо ги е разгневило. Може би някакви дребни инциденти в селото Ваташа или селото Лавци? Или някакво депортиране от Скопие, Битоля и Щип? Или инцидентните погубвания на хората, които днес празнуваме за национални герои? Както и да е – инициативата на Кирилов е добър повод и ние и Българите да си припомним на тези събития и хората, които са загубили живота. И да формираме съвместни делегации, които да полагат цветя на техните гробове и паметници. И да поканим българските държавници да наблюдават примера на Вили Бранд, който във Варшавското гето падна на колене в знак на извинение, искайки прошка за извинение.

Прошка и помирение искаме и ние македонците, защото до гуша ние е дошло от кавги… Но има ли някой оттатък Кюстендил да падне на колене и да се извини? Ето, Евгени Кириов, да речем?