Шанс за Несебър

 

Проф. арх. Тодор Кръстев, д-р на арх. науки

Почетен председател на ИКОМОС/България и Почетен член на ИКОМОС. Експерт по Световното наследство на ЮНЕСКО и ИКОМОС с реализирани над 20 международни мисии (между тях в: Авиньон, Лион, Берлин, Будапеща, Санкт Петербург, Киев, Баку, Берат, Котор, Лвов, Ярославл и др.). Ръководител на много проекти за опазване на културното наследство, между които: План за опазване и управление на Старинен град Несебър (2012, www.pou-nesebar.org); Опазване и ревалоризация на Античния стадион в Пловдив (реализиран 2012, www.antichen-stadion-plovdiv.bg); Консервация на паметници на културата в Старинен Пловдив (1996-2003, ЮНЕСКО/ИКОМОС); Система Културно наследство в устройствените планове на София, Пловдив и В. Търново и др.

Инициатор и ръководител на международните проекти: Културни маршрути на Югоизточна Европа (www.seecorridors.eu, награда „Крал Бодуен”, 2000-2005). Децата и културното наследство (www.otkrivam.com, Голяма награда на медийния фестивал в Албена, 2006).

Автор на над 100 научни публикации в България и в чужбина. Лауреат на международни и национални конкурси. Златен медал на Световното биенале на архитектурата в София. Златен медал на Съюза на архитектите в България. Отличие за заслуги в развитието и утвърждаването на Несебър като уникален световен културен център. Почетен гражданин на Пловдив за принос в опазването на културното му наследство.

===================================

 

 

 

 

 

През есента на 2010 в „Старинен град Несебър” се случва един световен прецедент: жителите подписват петиция за излизане на техния град от Списъка на световното наследство. Сам по себе си този факт е уникален, особено на фона на всеобщия за целия свят стремеж към вписване на ценности в Списъка. Бил съм свидетел на забележителните материални, интелектуални и политически усилия, които държавите полагат, за да придобият този статут за номинираните от тях ценности.

 

 

Поведението на жителите на Несебър противоречи и на самата същност на Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство (1972), ратифицирана от България. Според нея защитата на Световното наследство „е от най-голяма важност за цялото човечество”, тъй като това е наследство не само на един град и на една държава, а и общо наследство на света. Следователно, петицията на жителите е била насочена не само срещу града и държавата (конкретният повод е опитът на властите да спрат незаконното строителство в Несебър), а и срещу интересите на човечеството. На практика това е опит светът да бъде лишен от една ценност, която по право му принадлежи – това е предизвикателство срещу света!

 

 

Спомних си 1982 – годината на моето постъпване като директор в Националния институт за паметниците на културата (НИПК), когато България току що бе номинирала „Старинен град Несебър” за Световно наследство с досие, носещо подписа на проф. Пейо Бербенлиев. Спомням си и 1983, когато Старинният Несебър официално бе признат за Световно наследство, виждам като вчера празника в града, радостните сълзи на Жана Чимбулева – жената, която посвети живота си на Старинния град. Какво се бе случило в един период от 27 години, което да предизвика тази драстична промяна в Несебър?

 

 

Очевидно, в далечната 1983 „Старинен град Несебър” е имал убедителни доказателства, че отговаря на критериите на Конвенцията за Ценност (property/bien) с изключителна универсална стойност[1], следователно, неговата културна значимост е толкова изключителна, че надхвърля националните граници и притежава неоценима характеристика за днешните и бъдещите поколения на цялото човечество. Действително, Старинният град притежава многопластово културно наследство като забележително огнище на християнската култура; съхранява автентични свидетелства за средновековната църковна архитектура и за възрожденски ансамбли, включени в единна урбанистична тъкан.

 

 

Днес бихме го определили и като градски исторически пейзаж[2], интегрална ценност с многопластова структура, вписана в уникална природна рамка – скалният полуостров с високи озеленени брегове е увенчан от застроената хоризонтална платформа, където църквите се изявяват като смислови градски акценти. По това време Старинният град отговаря и на останалите изисквания на Конвенцията – той е стабилно защитен с юридически статут и предписания за опазване, регулиран е с устройствен план, обект е на активна консервационна дейност, изпълнявана от НИПК до 1990[3], както и на постоянен контрол от страна на държавата и на окръжните служби по културно наследство. Трябва да оценим също експериментаторския дух на архитект Никола Николов, тогава главен проектант на Несебър и на Слънчев бряг, който творчески интерпретира невидимите контекстуални връзки между Старинния град и архитектурата на новите градски и курортни зони.

 

 

Картината радикално се променя след 1990 – не само за Несебър, но и за всичките 40 000 паметници на културата на България. Драматично намаляват средствата на държавата за опазване на наследството (над 200-300 пъти!); сериозно са разклатени и механизмите й за управление на тази дейност; окръжните служби са закрити; възможностите на общините са силно ограничени; НИПК е разбит – от него остава само днешното малко звено с предимно административни функции; законодателството от 1969 става все по анахронично[4]. На този фон можем да си обясним какво точно се случва в Несебър.

 

 

На първо място, държавата се оттегля от Старинния град. За да разберем ефекта от това, трябва да имаме пред вид, че ролята на държавата за съдбата на една световна културна ценност е незаменима. Именно държавата дава гаранции пред света, че изключителната универсална стойност на ценността ще бъде „перманентно съхранена”, тя има водещо място в системата за управление в партньорство с местните власти, тя осигурява подходящо законодателство, адекватна защита, консервационна дейност и най-съвременни методи, системи и инструменти за опазване. Видимият резултат от оттеглянето на държавата е смайващият процент на незаконното строителство.

 

 

По-сериозна е обаче липсата на стратегия за бъдещето на ценността, безпътицата – накъде да тръгне Несебър? Няма да забравя как френските експерти по културно наследство, посетили Несебър в началото на 90-те, бяха стъписани от думите на тогавашния му кмет, че отсега нататък в Старинния град ще действа „свободният пазар”, следователно, държавата е излишна… Не трябва да забравяме, че тази философия се формира в контекста на нарастващ туристически бум, безогледна урбанизация и необуздан строителен натиск по Черноморското крайбрежие.[5] При отсъствието на държавата в съдбата на Старинния град се намесват мощни икономически интереси, гарнирани с мечтите на местните жители за лесно и бързо сезонно забогатяване чрез туризъм. Но какъв туризъм?

 

 

Този, който се практикува в Несебър, няма нищо общо с „културния туризъм”[6]. Градът не разчита на своя културен ресурс, а се задоволява с банални търговски и туристически услуги със сезонен характер, натрапени като главна градска атракция. Добър символ на тази нова градска йерархия на ценностите е една малка средновековна църква на главната улица в Старинния град, изцяло скрита от търговска сергия. Посланието е много ясно: „Важна е сергията, а не църквата! Ти си тук, за да си купиш бельо, маратонки и самодейна живопис!”… В Старинния град започва да преобладава усещането за откровена меркантилност за сметка на артистичния и интелектуален дух на някогашното културно огнище.

 

 

Впрочем, самата държава не е отредила подобаваща роля на „Старинен град Несебър” в Националния стратегически план за развитие на културния туризъм в България – там той, вместо да има централно място като уникална Световна ценност, е отнесен към графата „други монументални и архитектурни паметници”. При тези условия икономическата ефективност от туризма е очаквано ниска: приходът от стая за сезона в хотелите с категория 3 звезди в Старинния град е толкова, колкото например във Враца и 6 пъти по-нисък от този в Дубровник…

 

 

Липсата на стратегия за бъдещето на Старинния град е свързана с липса на ясни правила за неговото опазване и развитие. Предписанията от 80-те години са вече твърде остарели и неразбираеми за жителите. За крайбрежната зона около ценността на запад от провлака правила изобщо липсват, което обяснява пораженията в нея. Действащият устройствен план на Старинния град (от 1981!) е отдавна неадекватен и практически подменен от над 100 частични изменения в услуга на разнопосочни интереси.

 

 

Каква е ролята на местните жители при тези обстоятелства? „Старинен град Несебър” очевидно не е Помпей, а жив град, с живи хора, които естествено се стремят към благополучие и качество на живот. Лесно е да ги обвиним за състоянието на ценността, но трябва да се опитаме и да ги разберем: принудени са да изпълняват стари и неясни правила, обречени са да спазват само забрани и ограничители, без стимули и привилегии, без право на съвременен жилищен стандарт (дори на общодостъпни другаде подобрения, като климатизация, фасадна изолация, стабилна дограма, соларни панели и пр.). Те са демотивирани от ниската икономическа ефективност на туризма, лишени са от актуална информация и диалог с публичните власти.

 

 

В резултат, жителите формират в себе си убеждението, че интересите на наследството застрашават техните собствени интереси. Те постепенно се отчуждават от ценността, търсят пътища за заобикаляне на правилата, за незаконно строителство и за рентиерство[7], без доверие към културния потенциал на средата, без желание и въображение да използват този потенциал. Така те игнорират най-силния коз за бъдещето на Старинния град – неговата изключителна универсална стойност. В този дяволски кръг туризмът става все по-неефективен, отчуждението – все по-силно. Никоя политика за опазване не би могла да бъде успешна при подобен конфликт на интереси!

Какви са последиците от всичко това за „Старинен град Несебър”?

 

 

Оценено обективно, до сега все още не са нанесени драстични поражения върху изключителната универсална стойност на ценността. Градският исторически пейзаж не е необратимо нарушен: там не се издигат небостъргачи, липсват свръх мащабни обеми (натискът за изграждане на делфинариум (?) до църквата „Св. Богородица Елеуса” е бил отклонен), укрепването на бреговете през 80-те години е осуетило свлачища с непредвидими последици. Не се наблюдават фатални нарушения в автентичността на средновековните църкви, на най-ценните образци на възрожденската архитектура и на археологическите ценности (отказана е била хипотетичната реконструкция на крепостните стени и портата, която можеше да ги съсипе).

 

 

В същото време, в ход е процес, който е в състояние да застраши ценността. В резултат от недопустимата устройствена политика, крехката структура на Старинния град се пука по шевовете, неспособна да поеме нарастващия брой функции и обеми: масирано създаване по периферията на полуострова на паркинги, хотели и търговски заведения, които могат да откъснат града от морето; урбанизиране на бреговете с нови строежи, най-често незаконни, които заливат високите скатове и накърняват пейзажната им автентичност; повишаване на плътността и етажността на застрояване, които променят градските силуети и принизяват символичната роля на църквите; запълване на публичните пространства със сандъци, сергии, реклами, чадъри и др., които скриват оригиналните ценности. Някои изградени през последните години нови обекти, макар и законни, са в явен конфликт с духа на ценността[8] – можем само да гадаем как са били одобрени…

 

 

Следователно, в резултат от несъстоятелна политика за опазване, използване и управление, ценността е стигнала до границите на застрашеност. Мисията за периодичен мониторинг на ЮНЕСКО/ИКОМОС констатира този факт, а решенията на 34-ата (2010) и 35-ата (2011) сесии на Комитета за световно наследство го потвърждават. Добрата новина е, че, според Комитета: въпреки идентифицираните различни проблеми, стойностите, заради които ценността е вписана в Списъка на световното наследство, в голяма степен са запазени. Впрочем, това е единствената добра новина. Комитетът изразява своята дълбока загриженост за общото състояние на ценността и по-специално – за тежките изменения, дължащи се на неприемливо развитие на градската тъкан, които са заплаха за универсалната стойност, целостта и автентичността на ценността, както и за липсата на стратегия на управление, институционална рамка, адекватна устройствена политика и пр. Комитетът препоръчва реални ангажименти на държавата и незабавни мерки, сред които на първо място – изработване на План за управление на ценността. Посочена е, при липса на чувствителен напредък, възможността за вписване на ценността в Списъка на световното наследство в опасност. Това е обичайната процедура, когато изключителната универсална стойност на една ценност е трайно застрашена. А когато тя бива необратимо нарушена или загубена, обектът се изключва от Световното наследство.

 

 

Комитетът не случайно подчертава преди всичко необходимостта от План за управление – основен стратегически инструмент за опазване на наследството. Когато една ценност е застрашена и в същото време е в безпътица (случаят Несебър), за света това е особено тревожно. Обратно, ясната и реалистична стратегия за опазване, използване и управление на ценността, дори когато тя е застрашена, дава сигурност на света, особено ако зад стратегията стои като гарант съответната държава.

България реагира адекватно на тези очаквания. Планът за опазване и управление на „Старинен град Несебър” е изработен в необичайно кратък срок в периода 2011-2012[9] и изпратен в ЮНЕСКО.

 

 

 

В основата на Плана за опазване и управление (ПОУ) е точната и обективна оценка на актуалното състояние на ценността към 2011. Крайната диагноза не бива да спестява нищо. В случая фалшивият оптимизъм би бил неуместен – не само по отношение на международните институции, а и пред самия Несебър. Планът потвърждава, че Старинният град наистина е стигнал до границата на застрашеност. Това състояние не може да бъде преодоляно с козметични мерки и краткосрочни реформи. Необходима е стратегия за радикално преориентиране на Старинния град в дългосрочна перспектива, постигнато с обмислени последователни стъпки. ПОУ предлага тяхното стартиране с неотложни действия и едногодишна работна програма, след това – с 5-годишни програми в рамките на 20-годишна дългосрочна програма (до 2032). Оценени са предполагаемите ресурси.

В основата на тази стратегия е най-ценният ресурс на Старинния град – неговата изключителна универсална стойност.

 

 

 Това включва преди всичко културните ценности, оценени при вписването през 1983. Но Старинният град притежава и ценности на нематериалното наследство, които тогава са останали неоценени: градски традиции, празници и обичаи, традиционен поминък, специфична местна кухня, занаяти и умения и др. – полузабравени и изместени от стандартната туристическа индустрия. Към тях може да бъде добавена и живата градска култура, съвременните изкуства, които биха могли да превърнат града в културна сцена, създаваща дух на креативност и артистичност. Несебър трябва да преоткрие своя пълен културен потенциал – материален и нематериален, който да бъде намерен от гостите на града именно тук и никъде другаде. Атмосферата на Несебърската къща трябва да бъде антитеза на баналния хотелски модел в туристическите комплекси (който властва сега и в Старинния град).

 

 

ПОУ предлага стратегия за опазване на този ресурс чрез ясни и разумни правила и последователни археологически, консервационни и популяризаторски дейности. Ключов въпрос е обаче как да бъде използван този ресурс за повишаване на качеството на живот и устойчиво развитие на града чрез културен туризъм. Според ПОУ, това би било възможно единствено с прякото участие на местните жители. Именно те и никой друг могат да създадат духа на гостоприемство в Старинния град, като споделят своите ценности, традиции, знания и умения. Условие за това е жителите да бъдат заинтересувани от крайния резултат, с други думи – интересите на Световната ценност да станат техни собствени интереси – обратно на днешните им нагласи.

 

 

Възможна ли е такава промяна? Световният опит показва, че за да бъде осигурено участието на местните жители, те трябва да получат публична подкрепа, която да компенсира част от тежестите на неизбежните ограничители и забрани, свързани с опазването на наследството. Разбира се, жителите от своя страна трябва да вложат своето въображение, енергия и трудолюбие, за да поддържат духа на мястото. Например, историческите центрове на Франция са получили истински ренесанс именно след приемането на Закона Малро за данъчни облекчения в защитените зони. Културният пейзаж на Вахау, Австрия (Световно наследство) е възстановил своята красота именно след осигуряване на субсидии на местните жители, за да обработват местните лозя при тежките теренни условия на пейзажа.

 

 

 Тази подкрепа най-често е поделена между централните и местните власти, които стратегически оценяват глобалните имиджови и икономически ползи от ценността. За да бъде ефективна една система за опазване, тя не бива да бъде само рестриктивна (каквато е тази в България). Именно затова ПОУ търси баланса между интересите на ценността и тези на местните жители, като предлага различни форми на тяхната публична подкрепа: целеви субсидии, данъчни облекчения, привилегии за нови работни места, насърчаване на инициативи в областта на културния туризъм и др. Решаването на тези проблеми, аналогични и в други български исторически градове, не би било възможно без определени законодателни промени.

 

 

На тази основа ПОУ предлага стратегия за развитие на културен туризъм в Старинния град, организиран в целогодишен културен календар и система от културни туристически маршрути, интегрирани в европейския туристически пазар. Заедно с това, Планът предлага преориентация на цялата устройствена и строителна стратегия в Старинния град, за да бъде възстановен автентичният градски исторически пейзаж: озеленените брегове, хармоничните улични пространства, градският мащаб и силует, приоритетната роля на църквите. Постижимо ли е това при настъпилите деформации в градския пейзаж? Да, възможно е, при ясно поставени цели и последователна градска политика. Например, абсолютно необходимо e Старинният град да се разтовари в посока към Новия град и общинската територия.

 

 

Това е обичайна световна практика при историческите градове, подкрепена от редица международни документи, но не прилагана в Несебър. Например, ако искаш да посетиш с кола Дубровник (Световно наследство), длъжен си да паркираш в буферен паркинг далече от него, като ползваш совалки или друг алтернативен транспорт до историческия център. Автомобилното движение в Котор и Пераст (Световно наследство, Черна гора) е също забранено. Изключено е да видиш в Котор средновековни улици, пълни със сандъци, сергии и чадъри, или фасади, облепени с реклами. Нима там няма търговия? Ще я откриете в партерите на сградите и извън крепостните стени – в Новия град; фирмите по фасадите са извънредно дискретни.

 

 

 Подобни устройствени проблеми не могат да бъдат решавани само в границите на Старинния град (каквато е настоящата практика), а задължително в по-широкия териториален контекст – в рамките на общия устройствен план на Общината.

Освен това, една далновидна устройствена политика би намерила дългосрочни решения и на проблемите, свързани с конфликтните незаконни и законни нови строежи в ценността и по крайбрежните зони. За целта ПОУ ги идентифицира – те са означени в черен цвят, като черни петна в бъдещия имидж на града, обект на непрекъснати мерки и внимание. Ако осъзнаваш проблема, винаги ще имаш шанс да го решиш в дългосрочен план с последователна градска политика, подкрепена от местните жители.

 

 

Поради всичко това една от най-спешните задачи, според ПОУ, е незабавното изработване на Подробен устройствен план на Старинния град в пълно съответствие с правилата за опазване, обвързан с устройствените планове на цялата Община. За да не бъдат допускани нови грешки, се предлага до приемането на Правилата за опазване и на Подробния устройствен план да бъде въведен мораториум върху новото строителство в Старинния град и крайбрежните територии.

 

 

Накрая, за изпълнението на стратегията, ПОУ предлага система за управление, изградена като съвременна мрежа от партньори – всеки със свои специфични задачи, но обединени от общи цели и интереси. За усилване на ролята на държавата е предложено създаване на Национален фонд с борд „Несебър Световно наследство”, който ще акумулира, управлява и разходва финансови средства, осигурени от различни източници, включително международни. За активността на местното самоуправление се предвижда определена степен на децентрализация на функции в областта на опазването.

 

 

 Предлагат се също различни форми на участие на жителите и бизнеса: публично-частно партньорство, „договорна защита” (прилагана например с успех в Лион, Световно наследство), информационно осигуряване и др. Според ПОУ, за да бъде постигната очакваната промяна в „Старинен град Несебър”, е необходимо приемането на специален Закон за Несебър като ясен знак за ангажиментите на държавата към единствения български исторически град със статут на Световно наследство.

 

 

За да бъде ефективна и стимулираща една дългосрочна стратегия, тя трябва да носи и видими, бързи резултати, които разкриват нейния смисъл и трасират пътя напред. С тази логика, още по време на работата върху ПОУ, са изпълнени практически пилотни проекта в духа на общата стратегия. Например, НИНКН изготвя проект за абсолютно спешните правила – Предписания за опазване; изработени са консервационни проекти за ценни средновековни църкви[10] и проект за примерен културен туристически маршрут „Духовен път”, които в момента се изпълняват с финансовата подкрепа на ОП „Регионално развитие”. В изпълнение на предложения в ПОУ модел на система за управление, Общината създава специализиран отдел „Несебър Световно наследство” и постига значително освобождаване на публични пространства от сергии, сандъци и реклами.

 

 

Това са конкретни прояви на реален напредък, стимулиран от Плана и постигнат от Общината. Освен това, по време на работата по ПОУ са експериментирани и възможни форми на диалог с местните жители: публикувано е резюме на Плана в интернет (www.pou-nesebar.org), проведени са срещи и общоградски обсъждания на Плана и пр. Както може да се очаква, диалогът днес е сложен и противоречив – преодоляването на натрупаните стереотипи, скептицизъм и недоверие е въпрос на време, общи усилия и видими резултати; а някои просто не желаят никакви промени, тъй като съществуващото статукво изцяло ги устройва.

 

 

Мониторинговата мисия на ИКОМОС в края на 2012 оценява ПОУ като изключително важна стъпка и препоръчва неговото цялостно възприемане. Центърът за Световно наследство към ЮНЕСКО, оценявайки високо ПОУ, счита, че той ще представлява важен пример за останалите ценности в страната. 37-ата сесия на Комитета за световно наследство (2013) приветства реалния напредък, постигнат от държавата при приложението на предишните решения и я насърчава да приеме и приложи Плана за управление във всички негови положения (ефективни законодателни и регулаторни мерки, мораториум върху нови строежи, реализация на предложената система за управление и др.). Не по-късно от 1 февруари 2015 България трябва да представи официален отчет за изпълнение на посочените решения.

 

 

Следователно, без да отрича проблемите на ценността, Комитетът приема, че предложената стратегия заслужава доверие и е добра основа за преодоляване на заплахите в ценността. След 20 години лутане Старинният град най-после би могъл да поеме по ясен път, за да съхрани наследството, което е от най-голямо значение за цялото човечество. Светът му дава шанс, който може да бъде реализиран чрез незабавни мерки и реални ангажименти на държавата.

 

 

Как тогава да си обясним, че днес държавата се колебае дали да реализира този шанс?

Вече повече от година след завършване на ПОУ и половин година след решението на Комитета за световно наследство, държавните институции пазят пълно мълчание по темата Несебър. Приет от Комитета, Планът все още не е приет от българското правителство. Поради това, той все още не е стартирал, особено с най-спешните си задачи – например, не са приети правилата – Предписанията за опазване, което от своя страна не дава възможност за изработване на Подробния устройствен план. При това 2014 е ключова година за Старинния град – до 1 февруари 2015 България трябва да даде отчет по реалните мерки, предприети през настоящата година в изпълнение на решенията на Комитета за световно наследство.

 

 

В тази пълна неизвестност, една статия, публикувана наскоро във в. Дума[11], подсказва съвсем песимистичен сценарий за бъдещето на Старинния град. Под заглавието Старият Несебър загина статията апелира към държавните институции (не зная защо и към мен) да признаят, че Старият Несебър е загубил безвъзвратно качествата си на Световно наследство… С други думи, статията директно хвърля ръкавицата на Комитета за световно наследство: отхвърля се даденият от света шанс за Несебър и се заявява, че всякакви стратегии за неговото спасяване са напразни. От това се подразбира, че държавата трябва да приеме, че изключването на „Старинен град Несебър” от Световното наследство е неизбежно, следователно, тя трябва да вдигне ръце от него и да допусне там свободно строителство (което, може би, изяснява цялата логика).

Не е ли това, всъщност, апел да се върнем към изходната точка на петицията от 2010, като този път зад петицията да застане цялата държава?

 

---