Уорлик в „Лукойл”: Или защо на вълка му е дебел вратът

Ако сме изненадани от фанфарното посещение на посланик Уорлик в рафинерията „Лукойл” в петък и ласкавите оценки на посланика за дейността на тази корпорация, можем да направим две неща. Първо – да се опитаме да намерим достоверна информация за причините, довели до тези неочаквани хвалебствия.

 Е, няма да я намерим, поне не скоро. Второ, можем да се опитаме да мислим логично за тези причини и мотивите на посланическите хвалебствия към „Лукойл”. Макар и контролирана предимно от руски капитали, „Лукойл” е международна компания, в която акционери, изглежда са и не малко американски граждани и компании. Какво се случи напоследък?

По силата на редица обстоятелства „златното десетилетие” на „Лукойл – България” и на нейния бос Валентин Златев приключи. По време на това десетилетие „Лукойл” се радваше на неоспорван монополен статут, монополно високи цени, директно влияние на шефа на компанията върху българската политика и – най-важно – радваше се на безпрецедентен медиен комфорт и гальовно отношение на обшественото мнение към себе си. За тази цел се плащаха щедри разноски по институции и медии, но тази щедрост бе обоснована предвид нищожните данъци, които Лукойл” плащаше на българската държава през това време в сравнение например с десетилетието на 90-те години, когато „Нефтохим” бе държавна рафинерия.

Тази идилична картина се пропука под напора на няколко обстоятелства. Първо, Валентин Златев пое ролята на консултант на Атомстройекспорт в преговорите за извиване ръцете на българската държава да строи АЕЦ „Белене”. Това го извади на показ и го подложи на неласкави оценки в публичните коментари – нещо, на което неговата деликатна душевност не бе свикнала. Горе долу по същото време и кьоравите в България забелязаха, че цените на монополиста „Лукойл” бързо растат с ръста на международните петролни цени, но не падат тогава, когато петролът пада на международните пазари.

Относително нискокачественото гориво на „Нефтохим” от преработен руски нефт струва също толкова, колкото и горивото в Европа, въпреки по-малките транспортни разходи, по-евтината работна ръка и т.н. Последната капка, преляла чашата, бе акцията на българското правителство да принуди „Лукойл” да се оборудва с измервателните уреди, задължителни за всеки данъчен склад – защото липсата на тези уреди гарантира системната мащабна злоупотреба с информацията за реалните потоци горива, напуснали „Нефтохим” на път към знайни и незнайни пазари…

И все пак, защо Уорлик? Мисля, че схемата е простичка. Когато на Златев му запари под четирибуквието през последните седмици и месеци, започна сериозно да се обсъжда възможността ръководството на международната компания „Лукойл” да снеме доверието си от него. Защитата на руските му приятели едва ли щеше да се окаже достатъчна, за да отстрани тази заплаха. Разтичал се е тревожният Златев и си е осигурил подкрепа от … американски акционери. А те са пуснали лобистки контакти в Държавния департамент за спасяването на „нашето момче” в София. Най-високопоставеният представител на правителството на САЩ в България по всяка вероятност е получил задача да защити правата на американските акционери в „Лукойл”.

Тази история с простичка логика ни носи важни поуки. Когато посланикът на САЩ говори, той защитава интересите на своята страна – подобно на всеки друг акредитиран дипломат. Много е добре, когато позициите на американската страна съвпадат с българския национален интерес, но това не е задължително да се случва винаги или дори често. На вълкът му е дебел вратът защото си върши работата сам. Най-неразумното нещо, което българските радетели за независима енергетика могат да направят след посещението на Уорлик в „Лукойл” е да посърнат и да се примирят, че дори и американският посланик ги е изоставил в борбата им с арогантния руски енергиен монопол.

Така посърват червените другари, когато ги нахока руският посланик. Между нормалните хора приятелството си е приятелство, а бензинът е с пари. Моето уважение към Уорлик – да си гледа работата и да защитава американските акционери в „Лукойл”. Аз ще си гледам моята работа – като български гражданин ще изисквам и ще подкрепям усилията на българските институции и на българското обществено мнение да се сложи необходимия намордник на арогантния „Лукойл – България”. Уредите трябва да се монтират сега, а не след три години. Авантата и кражбите трябва да спрат сега, веднага – независимо какво мисли Уорлик по въпроса. България трябва да бъде държава, а не бантустан…

Следващият път, когато посланик Уорлик загрижено заговори за енергийния монопол и диверсификацията на българската енергетика, ще му помахам закачливо от задните редове: „Ами „Лукойл”, г-н посланик?” Но той е дипломат и не е задължен да ми обръща внимание…